време и желание да слуша дългите обяснения защо едно или друго нещо е невъзможно. В края на краищата той редовно искаше невъзможното от инженерите, генералите и офицерите си и не смяташе да прави изключение за магьосника. „Намерете друг начин!“ — отсичаше лорд Уелингтън, когато Стрейндж се опитваше да обясни, че дадена магия не е правена от 1302 година насам или че заклинанието се е изгубило, или че изобщо никога не е съществувало. Точно както в ранните дни на магьосничеството си отпреди да срещне Норел, Стрейндж се принуждаваше да измисля повечето магии, които правеше, изхождайки от основни принципи и полузапомнени истории от стари книги.

В началото на лятото на 1813 година той отново направи магия, каквато никой не беше опитвал от времената на Краля Гарван насам: премести река. Ето как стана: през това лято войната вървеше добре и всичко, с което лорд Уелингтън се захванеше, се увенчаваше с успех. Една юнска сутрин обаче французите се оказаха в по-добра позиция, отколкото им се бе случвало от доста време насам. Негова светлост и другите генерали незабавно се събраха да обсъдят какво може да се направи, за да се излезе от това крайно нежелателно положение. Стрейндж беше повикан в палатката на лорд Уелингтън. Той завари всички събрани около маса, на която беше разгъната голяма карта.

През това лято духът на Негова светлост беше доста приповдигнат и той посрещна Стрейндж почти топло:

— А, Мерлин! Ето ви и вас! Имаме следния проблем: ние сме от тази страна на реката, а французите са от другата и нищо не би ме зарадвало повече от това позициите ни да са разменени.

Един от генералите започна да обяснява, че ако поведат армията на запад от тук и после построят мост над реката тук, и след това нападнат французите тук…

— Ще отнеме много време! — отсече лорд Уелингтън. — Твърде много време! Мерлин, не можете ли да направите така, че на армията да й пораснат крила и да прелети над французите? Можете ли, как смятате? — Негова светлост може би донякъде се шегуваше, но само донякъде. — Трябва просто да снабдите всеки войник с чифт крила. Да вземем капитан Макферсън — той стрелна с поглед един едър шотландец. — Много бих искал да видя как на Макферсън му порастват крила и той пърха с тях наоколо.

Стрейндж погледна замислен към капитан Макферсън.

— Не — каза накрая, — но ще ви бъда благодарен, милорд, ако ми го заемете — заедно с картата — за час-два.

Известно време Стрейндж и капитан Макферсън се взираха в картата, след което магьосникът се върна при лорд Уелингтън и каза, че ще отнеме твърде много време на всеки войник от армията да му пораснат крила, но съвсем няма да отнеме време да се премести реката, това ще свърши ли работа?

— В момента реката тече на юг и после завива на север — каза Стрейндж. — Ако в тази си част течеше на север вместо на юг и тук завиваше на юг, тогава, както виждате, ние щяхме да бъдем на северния бряг, а французите — на южния.

— О! — възкликна Негова светлост. — Много добре.

Новото местоположение на реката така стъписа французите, че няколко френски роти, на които беше заповядано да се придвижат на север, тръгнаха в погрешна посока, защото бяха убедени, че ако се отдалечават от реката, вървят на север. Никой повече не видя тези роти и всички предположиха, че са убити от испански партизани.

По-късно лорд Уелингтън весело каза на генерал Чиптън, че няма нищо по-изморително за войниците и конете от постоянното придвижване насам-натам и че за в бъдеще според него ще е по-добре те да стоят на едно място, докато мистър Стрейндж мести Испания като килим под краката им.

Междувременно испанският Регентски съвет в Кадис доста се разтревожи от този развой на събитията и започна да се чуди дали когато най-после страната им се освободи от французите, ще могат да я познаят. Регентите се оплакаха на външния секретар (което много хора сметнаха за черна неблагодарност). Външният секретар убеди Стрейндж да напише писмо до Регентския съвет, в което да обещае, че след войната ще върне реката на предишното й място, както и „всичко друго, което лорд Уелингтън поиска да бъде преместено в хода на войната“. Сред многото неща, които Стрейндж премести, бяха: горичка с маслинови дървета и пинии в Навара78, град Памплона79 и две църкви в град Сен Жан дьо Люз във Франция80.

На 6 април 1814 година император Наполеон Бонапарт абдикира. Казват, че когато лорд Уелингтън научил, затанцувал от радост. Когато чу новината, Стрейндж се разсмя с цяло гърло, а после изведнъж спря и промърмори:

— Мили Боже! Какво ще става с нас сега?

По онова време всички сметнаха, че тази загадъчна забележка се отнася до армията, но след това няколко души се запитаха дали всъщност той не е имал предвид себе си и другия магьосник.

Картата на Европа трябваше да се пречертае: границите на новите царства на Бонапарт бяха премахнати и на тяхно място се върнаха старите, някои крале бяха детронирани, други — възкачени на троновете си. Народите на Европа се поздравяваха за окончателната победа над Великия узурпатор. Но за британците войната изведнъж като че ли придоби съвсем друг смисъл: тя направи Великобритания най- великата сила в света. В Лондон мистър Норел със задоволство слушаше всички да говорят как магията — неговата и на мистър Стрейндж — е изиграла решаваща роля за постигането на този резултат.

Една вечер към края на май Арабела се прибра от вечеря в чест на победата в Карлтън Хаус. Беше чула множество топли похвали по адрес на съпруга си, в негова чест се вдигнаха тостове и принц-регентът й направи много комплименти. Сега минаваше полунощ, тя седеше в салона и тъкмо си мислеше, че единственото, което не й достига, за да бъде щастието й пълно, е съпругът й да се върне у дома, когато една от прислужниците влетя в стаята и извика:

— О, мадам! Господарят си дойде! Някой влезе в салона.

Той беше по-слаб и по-мургав, отколкото го помнеше. Косата му бе побеляла, а над лявата му вежда имаше светъл белег. Белегът не беше пресен, но тя не го бе виждала досега. Чертите му бяха все същите, но лицето му бе някак различно. Този човек почти не приличаше на мъжа, за когото тя мислеше само допреди миг. Но преди да успее да се разочарова или да се почувства неловко, или което и да било от нещата, които се боеше, че ще се случат, когато той се върне у дома, мъжът хвърли бърз полуироничен поглед из стаята, който тя позна на мита. После се обърна към нея и с най-познатата усмивка на света каза:

— Прибрах се.

На другата сутрин те все още не си бяха казали и една стотна от всичко, което имаха да си кажат.

— Седни тук — помоли Стрейндж жена си.

— На този стол ли?

— Да.

— Защо?

— За да те погледам. Три години не съм те виждал и толкова ми липсваше. Сега трябва да наваксвам.

Тя седна, но след малко започна да се усмихва.

— Джонатан, не мога да не се смея, когато ме гледаш така втренчено. Ако продължаваш по същия начин, за половин час ще наваксаш липсата. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но никога преди не си ме поглеждал. Главата ти постоянно беше заровена в някоя прашна книга.

— Не е вярно. Съвсем бях забравил колко си заядлива. Подай ми онзи лист хартия. Ще си го запиша.

— Нищо такова няма да направя — възрази през смях Арабела.

— Знаеш ли коя беше първата ми мисъл, когато се събудих тази сутрин? Помислих си, че трябва да стана, да се обръсна и да закуся, преди слугата на някой друг да е използвал всичката топла вода и да е обрал всичките хлебчета. После си спомних, че всички слуги в къщата са мои и че всичката топла вода в къщата е моя, и че всичкият хляб в къщата също е мой. Струва ми се, че никога не съм бил по- щастлив.

— Никога ли не си се чувствал добре в Испания?

— На война живееш или като принц, или като скитник. Виждал съм лорд Уелингтън — трябваше да кажа