— А сега — каза магьосникът с решителен вид, като за пореден път размаха писмото — ще ми позволите ли да видя краля или ще оспорите авторитета на двама архиепископи? Това е много сериозно провинение, наказуемо с… е, не знам точно с какво, но предполагам, че доста строго.
Мъжът въздъхна. Той повика друг човек (груб и мръсен като него) и му нареди веднага да отиде в домовете на доктор Джон и доктор Робърт, за да ги доведе. После с голямо нежелание се отмести и направи път на Стрейндж да влезе.
Стаята беше огромна. Стените бяха облицовани с дъб и украсени с пищна резба. На тавана царствени и символични образи се изтягаха върху пухкави облаци. Но мястото беше безрадостно. На пода нямаше килим и беше много студено. Обзавеждането се състоеше единствено от стол и стар клавесин. На стола с гръб към вратата седеше старец. Той беше облечен в халат от старинен пурпурен брокат. На главата му се мъдреше смачкана нощна шапка от червено кадифе, а краката му бяха обути в мръсни изтъркани чехли. Старецът свиреше с голямо въодушевление и пееше с цяло гърло на немски. Щом дочу шума от приближаващи стъпки, той спря.
— Кой е там? — попита старецът. — Кой е?
— Магьосникът, Ваше величество — каза санитарят.
Старецът като че ли обмисли думите му и после звучно произнесе:
— Това е професия, към която питая особена неприязън!
Той отново заблъска по клавишите и поднови гръмогласното си пеене. Това бе доста обезкуражаващо начало. Санитарят нагло се изкиска и излезе, като остави Стрейндж и краля сами. Стрейндж направи няколко крачки и застана така, че да вижда лицето на Негово величество.
На това лице бе изписано цялото страдание на лудостта в съчетание със страданието на слепотата. Ирисите на очите му бяха облачно сини, а бялото — мътно като вкиснато мляко. Дълги кичури бяла коса със сиви нишки се спускаха покрай бузите му, обагрени от спукани капиляри. Докато кралят пееше, от провисналите му червени устни изскачаха пръски слюнка. Брадата му беше почти толкова дълга и бяла, колкото и косата му. Той съвсем не приличаше на портретите, които Стрейндж бе виждал, защото те бяха нарисувани по времето, когато кралят още беше с всичкия си. С дългата коса, дългата брада и дългата пурпурна роба Негово величество приличаше на трагичен и древен герой на Шекспир — или по-скоро на двама трагични и древни герои на Шекспир. С лудостта и слепотата си той беше съчетание между Лир и Глостър.
Стрейндж бе предупреден от кралските херцози, че съгласно етикета на двореца той не може да се обръща към краля, освен ако кралят не го заговори пръв. Изгледите за второто обаче не бяха големи, като се имаше предвид, че Негово величество мразеше магьосниците. Затова когато кралят спря да свири и да пее, Стрейндж каза:
— Аз съм покорен слуга на Ваше величество, Джонатан Стрейндж от Ашфеър, Шропшир. Служих като редовен магьосник на армията по време на последната война в Испания, където, радвам се да отбележа, донесох известна полза на Ваше величество. Синовете и дъщерите на Ваше величество се надяват, че моята магия би могла да донесе на Ваше величество облекчение от болестта.
— Кажете на магьосника, че не го виждам! — безгрижно възкликна кралят. Стрейндж не си направи труда да отговори на тази безсмислена забележка. Разбира се, че кралят не го виждаше, нали беше сляп.
— Но отлично виждам спътника му! — продължи Негово величество с одобрителен тон и обърна глава, сякаш за да погледне на две-три крачки отляво на Стрейндж. — Той има такава сребърна коса, че няма как да не го видя! Изглежда като дивак.
Тази реч на краля беше толкова убедителна, че Стрейндж се обърна да погледне. Разбира се, там нямаше никой.
През последните няколко дни той беше преровил книгите на Норел за нещо подходящо за състоянието на краля. Заклинанията за лекуване на лудост бяха забележително малко. Всъщност Стрейндж намери само едно и дори за него не беше сигурен, че е предназначено за тази цел. Това беше рецепта от „Разкрития за тридесет и шест други свята“ на Ормскърк. Ормскърк твърдеше, че разсейва илюзии и поправя погрешни схващания. Стрейндж извади книгата и отново прочете заклинанието. То представляваше особено неясен вид магия, състояща се от следните думи:
Сложи луната на очите му и белотата й ще прокуди лъжливите гледки, що измамникът е пуснал в тях.
Сложи рояк пчели на ушите му. Пчелите обичат истината и ще изядат лъжите на измамника.
Сложи сол в устата му, та да не може измамникът да го зарадва с вкуса на меда и да го погнуси с вкуса на пепелта.
Закови ръката му с железен гвоздей, та да не може той да я вдигне по повеля на измамника.
Сложи сърцето му на скришно място, тъй щото всичките му желания да са негови и измамникът да няма власт над тях.
Забележка. Червеният цвят може да подейства благотворно.
Но докато препрочиташе написаното, Стрейндж беше принуден да признае, че няма и най-малка представа какво означава83. Как се очакваше магьосникът да донесе луната на болния? И ако втората част от текста беше вярна, херцозите щяха да направят по-добре, ако наемеха пчелар вместо магьосник. Освен това Стрейндж не вярваше техни кралски височества да останат доволни, ако той закове ръцете на краля с железни гвоздеи. Забележката за червения цвят също беше странна. Струваше му се, че е чувал или чел нещо за червения цвят, но в момента не можеше да си спомни какво точно.
Междувременно кралят се бе разговорил с въображаемия посетител със сребърна коса.
— Моля да ме извините, че ви взех за простосмъртен — каза той. — Може наистина да сте крал, както казвате, но ще си позволя да отбележа, че не съм чувал за никое от кралствата ви. Къде е Изгубена надежда? Къде са Сините замъци? Къде е Градът на железните ангели? Аз, от друга страна, съм крал на Великобритания, място, което всеки знае и което е отбелязано на всички карти! — Негово величество млъкна, вероятно за да чуе отговора на господина със сребърната коса, след което изведнъж извика; — О, не се гневете! Моля ви, не се гневете! Вие сте крал и аз съм крал! И двамата сме крале! И няма нужда никой от нас да се гневи! Ще ви посвиря и ще ви попея!
Той извади от джоба на халата си флейта и засвири меланхолична мелодия. За експеримент Стрейндж протегна ръка и свали червената нощна шапка на Негово величество. После се втренчи в него, за да види дали кралят става по-луд без нея, но след няколко минути наблюдение беше принуден да признае, че не вижда никаква разлика. Той отново сложи шапката на главата му.
През следващия час и половина Стрейндж опита всички видове магия, за които можа да се сети. Произнесе заклинания за припомняне, за намиране, за събуждане, за съсредоточаване, за пропъждане на кошмари и лоши мисли, за намиране на ред сред хаоса, за намиране на път при изгубване, за излизане от заблуждение, за проницателност, за избистряне на ума, за лекуване на болест и поправяне на счупен крайник. Някои от заклинанията бяха дълги и сложни. Някои се състояха от една дума. Едни трябваше да се произнасят на глас. Други трябваше да се казват наум. Трети не съдържаха никакви думи, а представляваха един-единствен жест. Имаше заклинания, които Стрейндж и Норел използваха ежедневно под една или друга форма от пет години. Имаше такива, които не бяха използвани може би от векове. Някои се правеха с огледало, други две — с тънък наниз от капки кръв от пръста на магьосника, а за едно трябваше свещ и парче лента. Но всички те имаха едно общо нещо: не оказваха никакво въздействие върху краля.
Накрая: „О, предавам се!“ — помисли си Стрейндж. Кралят, който щастливо нехаеше за магията, насочена към него, непринудено бъбреше с господина със сребърната коса, когото само той виждаше.
— Завинаги ли сте изпратен тук или можете да си тръгнете? О, не се оставяйте да ви хванат! Тук не е приятно място за крале! Слагат ни в усмирителни ризи! Последния път, когато ми позволиха да изляза от тези покои, беше един понеделник през 1811. Казват ми, че е било преди три години, но лъжат! По мои изчисления идната събота ще станат двеста четиридесет и шест!
„Бедният нещастен джентълмен! — помисли си Стрейндж. — Затворен на това студено тъжно място без
