— Не е вярно! — изкрещя той. — Доктор Джон, доктор Робърт, умолявам ви, не слушайте тези лъжи! Мартин — санитарят посочи другия помощник — напълно се беше лишил от глас. Не можеше да издаде и звук, за да вдигне тревога! — в потвърждение последният измуча и енергично размаха ръце. — Що се отнася до мен, сър, аз бях в коридора в долния край на стълбището и чух как вратата горе се отваря. Тъкмо се канех да заговоря магьосника — и да му кажа това-онова, сър, от ваше име, — когато по силата на магия се озовах в шкаф с метли и вратата се хлопна зад гърба ми…
— Какви безсмислици! — извика Стрейндж.
— Безсмислици, така ли? — кресна човекът. — Сигурно не вие сте накарали метлите в шкафа да ме набият! Целият съм в синини!
Това поне бе съвсем очевидно. Лицето и ръцете на мъжа бяха целите в червени петна!
— Виждате ли, магьоснико? — победоносно възкликна доктор Джон. — Какво ще кажете сега, когато всичките ви машинации са изобличени?
— О, нима? — сопна се Стрейндж. — Той сам се е наранил, за да направи историята си по-убедителна!
Кралят наду с всичка сила флейтата си.
— Бъдете сигурен — каза доктор Джон, — че съветът на кралицата скоро ще научи за безобразията ви! — после извика: — Ваше величество! Елате тук!
Кралят пъргаво се скри зад Стрейндж.
— Ще ви бъда задължен, ако върнете краля под моя опека — отсече доктор Джон.
— Няма да направя такова нещо — заяви Стрейндж.
— И знаете как да лекувате луди, така ли? — подигравателно попита доктор Робърт. — Изучавали ли сте това заболяване?
— Знам, че като държиш човек сам, като го лишаваш от физически упражнения и чист въздух, не можеш да излекуваш нищо — каза Стрейндж. — Това е варварство! И куче не бих държал при тези условия.
— Като говорите така — отвърна доктор Робърт, — само проявявате невежеството си. Усамотението и спокойствието, срещу които така яростно се опълчвате, са крайъгълните камъни на цялата ни система на лечение.
— О! — възкликна Стрейндж. — Наричате това система, така ли? И в какво се състои вашата система?
— Съществуват три основни принципа — заяви доктор Робърт. — Сплашване…
Кралят изсвири няколко меланхолични ноти на флейтата си… — …Изолация…
…Които прераснаха в самотна мелодия…
— …И ограничение.
…Завършваща с протяжен тон, подобен на въздишка.
— По този начин — продължи доктор Робърт — всички възможни източници на вълнение се потискат и пациентът не получава материал, от който да изгражда фантазиите си и погрешните си представи.
— Накрая — допълни доктор Джон — с налагане на волята си върху пациента лекарят провежда лечението си. Именно силата на характера му определя успеха или провала на начинанието. Много хора са виждали как баща ни усмирява луди само с поглед.
— Наистина ли? — учуди се Стрейндж, заинтригуван напук на себе си. — Никога преди не съм мислил за това, но нещо подобно има и в магията. В множество случаи успехът на магията зависи от силата на характера на магьосника.
— Така ли? — попита доктор Джон, като погледна наляво.
— Да. Да вземем например Мартин Пейл. Той… — Стрейндж неволно проследи погледа на доктор Джон. Един от санитарите — онзи, който можеше да говори — се промъкваше към декоративното езеро, където стоеше кралят, с нещо светло в ръце. Отначало Стрейндж не можа да отгатне какво е. После обаче го разпозна. Беше усмирителна риза.
Изведнъж се случиха няколко неща. Стрейндж изкрещя, без да знае какво точно, другият санитар се втурна към краля, братята Уилис се опитаха да задържат магьосника, кралят произведе тревожни и пискливи звуци с флейтата си и в същото време се разнесе странен шум, сякаш стотина души кашляха едновременно.
Всички се сепнаха и се огледаха. Шумът като че ли идваше от малкия каменен павилион в центъра на замръзналото езеро. Изведнъж от устата на каменните създания изригнаха гъсти бели облаци, сякаш всички те издишаха едновременно. Облаците заискриха и заблестяха със слаба матова светлина, след което се посипаха по леда с тих звън.
Възцари се мълчание, незабавно последвано от ужасен звук, сякаш мраморни блокове се разбиваха на късове. Каменните създания се откъснаха от стените на павилиона и запълзяха и заподскачаха по леда към братята Уилис. Изцъклените им каменни очи се завъртяха в орбитите си. Те отвориха каменните си усти и от всяко каменно гърло изригна струя вода. Размятаха каменни опашки и сковано затропаха с каменните си крака. Оловните тръби, които отвеждаха водата до устите им, се проточиха след тях.
Братята Уилис и санитарите гледаха и не проумяваха какво става. Гротескните създания пълзяха, влачейки тръбите с вода след себе си, и поливаха лекарите. Братята Уилис пищяха и подскачаха — повече от ужас, отколкото от болка.
Санитарите побягнаха, а за Уилис не можеше да става и дума да остават повече при краля. От студения въздух мокрите им дрехи започнаха да се превръщат в ледена кора.
— Магьосник! — извика доктор Джон, докато бягаше назад към замъка. — Ха! Това е синоним на лъжец! Лорд Ливърпул ще научи за това, магьоснико! Ще научи как сте се отнесли с кралските лекари! О! О! — той би казал и повече, но каменните фигури от покрива на павилиона се изправиха и започнаха да го замерят с камъни.
Стрейндж изпрати братята Уилис с презрителна усмивка. Но той изглеждаше по-самоуверен, отколкото беше в действителност. Истината бе, че Стрейндж се чувстваше крайно неловко. Каквато и магия да беше направена тук, тя не бе негово дело.
33
СЛОЖИ ЛУНАТА НА ОЧИТЕ МИ
Ноември 1814 година
ТОВА БЕШЕ ПЪЛНА ЗАГАДКА. Възможно ли бе в замъка да има магьосник? Може би някой от слугите? Или от принцесите? Не изглеждаше много вероятно. Дали това беше намеса на мистър Норел? Стрейндж си представи как наставникът му седи в малката си стаичка на втория етаж на „Хановер Скуеър“, взира се в сребърния си леген и наблюдава всичко, което става, а после пропъжда братята Уилис с магия. Възможно беше. В края на краищата съживяването на статуи бе нещо като специалитет на мистър Норел. Това беше първата магия, с която той бе привлякъл общественото внимание. И все пак, и все пак… Защо мистър Норел изведнъж ще реши да му се притече на помощ? От добро сърце? Едва ли. Впрочем в магията имаше черен хумор, който никак не бе присъщ на мистър Норел. Магьосникът не искаше просто да сплаши братята Уилис, искаше да им се присмее. Не, не можеше да е Норел. Но кой тогава?
Кралят съвсем не изглеждаше уморен. Всъщност той дори имаше желание да танцува, да скача и да ликува, радостен от поражението на братята Уилис. Като реши, че допълнително физическо натоварване няма да навреди на Негово величество, Стрейндж тръгна напред.
Бялата мъгла беше заличила всеки детайл и цвят от пейзажа и той изглеждаше призрачен. Земя и небе се бяха слели в една сива безплътност.
Кралят нежно хвана Стрейндж за ръка, очевидно съвсем забравил, че не понася магьосниците, и заговори за нещата, които го вълнуваха в лудостта му. Негово величество беше убеден, че откакто е полудял, много бедствия са сполетели Великобритания. Той вярваше, че западането на разсъдъка му е съпътствано от западане на кралството. Най-голямата му заблуда беше, че Лондон е бил погълнат от потоп.
— …И когато дойдоха при мен и ми казаха, че студените сиви води са погълнали купола на катедралата „Сейнт Пол“ и че Лондон е станал обител на рибите и морските чудовища, ужасът ми бе неописуем! Мисля, че три седмици ридах безутешно! Сега всички сгради са обрасли с ракообразни, а на пазарите се продават
