приятели и развлечения! Нищо чудно, че времето тече толкова бавно за него. Нищо чудно, че е луд!“

На глас той каза:

— За мен ще бъде удоволствие да ви изведа навън, Ваше величество, ако желаете.

Кралят прекъсна разговора си и леко завъртя глава.

— Кой каза това? — попита той.

— Аз, Ваше величество, Джонатан Стрейндж, магьосникът — Стрейндж почтително се поклони на краля, но после си спомни, че той не може да го види.

— Великобритания! Скъпото ми кралство! — възкликна Негово величество. — Как бих се радвал да го видя отново, особено сега, когато навън е лято. Всички дървета и ливади са нагиздени с най-ярките си премени и въздухът е сладък като торта с вишни!

Стрейндж погледна през прозореца към бялата ледена мъгла и скелетите на зимните дървета.

— Точно така. И за мен ще бъде голяма чест, ако Ваше величество ме придружи на разходка отвън.

Кралят като че ли се замисли върху предложението. Той свали единия си чехъл и се опита да го задържи на главата си. След като не успя, Негово величество обу отново чехъла, хвана един пискюл, който висеше на колана на халата му, и започна да го смуче замислено.

— Но откъде да знам, че не сте зъл демон, дошъл да ме изкушава? — попита той накрая с крайно разсъдителен тон.

Стрейндж не можа да намери отговор на този въпрос. Докато мислеше какво да каже, кралят продължи:

— Разбира се, ако сте зъл демон, би трябвало да знаете, че аз съм вечен и не мога да умра. Ако открия, че сте мой враг, ще тропна с крак и ще ви изпратя обратно в ада!

— Наистина ли? Ваше величество трябва да ме научи на този трик. Бих се радвал да овладея нещо толкова полезно. Но ако позволите да отбележа, след като владее такава мощна магия, Ваше величество няма защо да се страхува да ме придружи навън. Трябва да излезем колкото може по-бързо и по- незабелязано. Братята Уилис сигурно скоро ще дойдат. Ваше величество трябва да бъде много тих!

Кралят не каза нищо, но почука по върха на носа си и погледна много дяволито.

Следващата задача на Стрейндж беше да намери изход навън, като избегне санитарите. Кралят не можеше да му помогне за това. Когато го попита накъде водят различните врати, той отвърна, че една води към Америка, друга към вечно проклятие, а трета вероятно към идния петък. Затова Стрейндж избра произволна врата — онази, която според краля водеше към Америка — и бързо преведе Негово величество през няколко стаи. Таваните на всички бяха изпъстрени с изображения на английски монарси, които се носеха в небето на огнени колесници и побеждаваха фигури, символизиращи завистта, греха и непокорството и учредяващи храмове на добродетелта, дворци на вечната справедливост и други полезни институции от този род. Но макар по таваните да кипеше бурно оживление, стаите под тях бяха изоставени, пусти и потънали в прах и паяжини. Всички мебели бяха покрити с чаршафи и изглеждаха така, сякаш столовете и масите са умрели преди време и това са техните надгробни камъни.

Стигнаха до нещо като задно стълбище. Кралят, който взе твърде присърце предупреждението на Стрейндж да мълчи, държеше да слиза на пръсти по стълбите с преувеличения маниер на малко дете. Това отне известно време.

— Е, Ваше величество — весело каза Стрейндж, когато най-после стигнаха края на стълбището, — мисля, че се справихме доста добре. Не чувам шум от преследване. Херцог Уелингтън би се радвал да използва и двама ни за офицери от разузнаването. Не вярвам капитан Съмърс-Кокс или дори самият Колкхаун Грант да са минавали през вражеска територия с повече…

Думите му бяха прекъснати от много шумна и победоносна музика от флейтата на краля.

— Н… — започна Стрейндж и се ослуша за шум от стъпките на санитарите или — още по-лошо — на братята Уилис.

Но нищо не се случи. Някъде наблизо се чуваше странно, неравномерно тропане и блъскане, придружено от викове и плач, сякаш биеха някого с цял наръч метли. Освен тези звуци всичко беше тихо.

Една врата излизаше на широка каменна тераса. От нея земята се спускаше стръмно надолу и в подножието на склона се простираше парк. Отдясно се виждаше дълга двойна редица от зимни дървета.

Кралят и Стрейндж тръгнаха подръка по терасата до ъгъла на замъка. Там Стрейндж намери пътека, която водеше надолу по склона към парка. Те се спуснаха по пътеката, направиха няколко крачки навътре в парка и видяха декоративно езеро, оградено с нисък каменен перваз84. В центъра му се издигаше малък каменен павилион, украсен с изваяни създания. Някои приличаха на кучета — само че телата им бяха дълги и ниски като на гущери и на гърбовете им имаше шипове. Други трябваше да представляват каменни делфини, успели по някакъв начин да се закрепят за стените. На покрива половин дузина класически дами и господа лежаха в класически пози и държаха вази. Явно замисълът на архитекта беше от устите на всички тези странни животни и от вазите на покрива да тече вода и декоративно да се излива в езерото, но сега всичко беше замръзнало и тихо.

Стрейндж тъкмо се канеше да направи забележка по повод меланхоличната гледка, която представляваше това замръзнало езеро, когато дочу викове. Той се обърна и видя група хора бързо да се спускат по склона на замъка. Когато се приближиха, той видя, че са четирима: двама джентълмени, които никога не беше виждал, и двамата санитари — единият с лице като чеширско сирене, а другият, който отиде да повика братята Уилис. Всички изглеждаха ядосани.

Джентълмените бързаха надолу с важни и обидено намръщени физиономии. Те показваха всички симптоми на хора, облекли се много набързо. Единият се опитваше да закопчае копчетата на връхната си дреха, но без особен успех. Веднага щом ги закопчаеше, те отново се разкопчаваха. Той беше горе-долу на възрастта на мистър Норел и носеше старомодна перука (досущ като тази на Норел), която от време на време подскачаше и се въртеше на главата му. Но той се отличаваше от мистър Норел по това, че беше висок, хубав и имаше внушителна, горда осанка. Другият джентълмен (с няколко години по-млад от първия) се мъчеше с ботушите си, които като че ли имаха собствено мнение. Докато той се опитваше да върви напред, те го носеха в съвсем друга посока. Стрейндж можеше само да предполага, че магията, която бе направил по-рано, се е оказала по-успешна, отколкото е очаквал, и дрехите и обувките са станали напълно неподвластни на чужда воля.

Високият джентълмен (с подскачащата перука) ядосано изгледа магьосника.

— С чие разрешение кралят е излязъл навън?

Стрейндж сви рамене.

— С мое, предполагам.

— С ваше? Кой сте вие?

Тъй като не му се понрави тонът, с който се обръщаха към него, магьосникът сопнато отвърна:

— Вие кой сте?

— Аз съм доктор Джон Уилис. Това е брат ми, доктор Робърт Уилис. Ние сме кралските лекари. Носим отговорност за Негово величество по заповед на съвета на кралицата. Никой няма право да вижда Негово величество без наше позволение. Пак ви питам: кой сте?

— Аз съм Джонатан Стрейндж. Дойдох по молба на техни кралски височества херцозите на Йорк, Кларънс, Съсекс, Кент и Кеймбридж, за да видя дали Негово величество може да се излекува с магия.

— Ха! — възкликна презрително доктор Джон. — Магия! Тя се използва предимно за убиване на французи, нали?

Доктор Робърт саркастично се изсмя. Но ефектът от студеното му научно презрение значително намаля, когато ботушите му изведнъж го понесоха с такава сила, че той заби нос в едно дърво.

— Е, магьоснико — каза доктор Джон, — попаднали сте на погрешния човек, ако мислите, че можете безнаказано да пренебрегвате мен и помощниците ми. Надявам се, ще признаете, че вие залепихте с магия вратите на замъка, за да не могат хората ми да ви спрат.

— Съвсем не! — заяви Стрейндж. — Не съм направил нищо подобно! Може да е станало — отстъпи той, — защото е имало необходимост от това. Но хората ви са колкото безочливи, толкова и нехайни! Когато Негово величество и аз излязохме от замъка, те никакви не се появиха!

Първият санитар (с лице като чеширско сирене) за малко да се пръсне от гняв при тези думи.