видял в началото — зловеща, неизбродна, неанглийска. Колкото до светлинките, те едва мъждукаха: малки бледи искрици в мрака, които говореха единствено за това, че обитателите на къщата пестят свещите.

— Магьоснико! — извика кралят.

— Тук съм, Ваше величество.

Сложи рояк пчели на ушите ми — помисли си Стрейндж. — Пчелите обичат истината и ще изядат лъжите на измамника.

Ушите му се изпълниха с плътен бръждящ звук, който заглуши музиката на флейтата. Звукът наподобяваше език и на магьосника му се стори, че след малко ще започне да го разбира. Той растеше, изпълваше главата и гърдите му, простирайки се чак до върховете на пръстите. Дори косата му сякаш се наелектризира, кожата му забръждя и затрепери от звука. За един-единствен страшен миг му се стори, че устата му е пълна с пчели и че пчели бръмчат и пълзят под кожата му, в червата и в ушите му.

Бръжденето спря. Стрейндж отново чу музиката на флейтата, но сега тя не му се стори толкова хубава и вече не звучеше като описание на живота му.

Сложи сол в устата ми — помисли си той, — та да не може измамникът да ме зарадва с вкуса на меда и да ме погнуси с вкуса на пепелта.

Тази част от заклинанието не му оказа никакво въздействие86.

Закови ръката ми с железен гвоздей, та да не мога да я вдигна по повеля на измамника.

— А-а-ах! Мили Боже! — извика Стрейндж. Той почувства непоносима болка в лявата си длан. Когато болката премина (също толкова внезапно, колкото се бе появила), магьосникът вече не изпитваше желание да бърза към гората.

Сложи сърцето ми на скришно място, тъй щото всичките ми желания да са мои и измамникът да няма власт над тях.

Стрейндж си представи Арабела така, както я беше виждал хиляди пъти, красиво облечена и седнала в салона сред група хора, които се смееха и разговаряха. Той й даде сърцето си. Тя го взе и тихо го пъхна в джоба на роклята си. Никой не забеляза.

След това Стрейндж направи магията на краля и в последната част от заклинанието даде сърцето му на Арабела, а тя го скри в джоба си. Интересно беше да се наблюдава действието на магията отстрани. В бедната глава на краля имаше толкова необичайни картини, че внезапната поява на луната в нея като че ли ни най-малко не го смути. Но пчелите не му допаднаха: дълго след като бяха отлетели, той продължаваше да маха с ръце, за да ги пропъди.

След като заклинанието беше произнесено, флейтистът изведнъж престана да свири.

— А сега, Ваше величество — каза Стрейндж, — мисля, че е време да се върнем в замъка. Ние с вас, Ваше величество, сме британски крал и британски магьосник. И макар Великобритания да ни е изоставила, ние нямаме право да изоставяме Великобритания. Тя все още се нуждае от нас.

— Така е, така е! На коронацията си аз дадох клетва винаги да й служа! О, моята бедна страна! — Кралят се обърна и помаха на невидимия свирач. — Довиждане, довиждане, сър! Бог да ви поживи за добрината ви към Джордж III!

„Разкрития за тридесет и шест други свята“ лежаха почти скрити под снега. Стрейндж вдигна книгата и я избърса. Погледна назад. Тъмната гора беше изчезнала. На мястото й стоеше най-невинна групичка от пет голи бука.

На връщане към Лондон Стрейндж яздеше потънал в размисъл. Той си даваше сметка, че би трябвало да се безпокои от преживяното в Уиндзор, може би дори да се страхува. Но любопитството и въодушевлението му бяха далеч по-силни от тревогата. Освен това каквото или който да беше породил магията, Стрейндж го беше надвил и бе успял да наложи волята си. Противникът беше силен, но Стрейндж бе по-силен. Цялото това приключение затвърждаваше едно отдавнашно негово подозрение: че в Англия има повече магия, отколкото мистър Норел признава.

От която и страна да разглеждаше случилото се, мислите му постоянно се връщаха към джентълмена със сребърната коса, когото само кралят можеше да види. Стрейндж се мъчеше да си припомни какво точно каза Негово величество за този човек, но единственото, за което се сещаше, беше сребърната му коса.

Той пристигна в Лондон към четири и половина. В града вече се смрачаваше. Във всички магазини светеха лампи и на улиците палеха фенерите. Когато стигна ъгъла на „Оксфорд Стрийт“ и „Ню Бонд Стрийт“, Стрейндж зави и препусна към „Хановер Скуеър“. Завари мистър Норел да пие чай в библиотеката.

Мистър Норел както винаги се зарадва да види ученика си и нямаше търпение да чуе всичко за посещението му при краля.

Стрейндж му разказа как държат краля затворен в собствения му замък и изброи магиите, които бе направил там. Но не спомена и дума за поливането на братята Уилис с вода, за омагьосаната гора и за невидимия свирач на флейта.

— Никак не се учудвам, че не сте успели да помогнете на Негово величество — отбеляза мистър Норел. — Не вярвам дори магьосниците Ауреати да са имали лек срещу лудост. Всъщност не съм сигурен, че изобщо са се опитвали да я лекуват. Те като че ли са гледали на лудостта по съвсем друг начин. Тогава лудите са били на почит и се е смятало, че те знаят неща, неизвестни на хората със здрав разум — неща, които могат да бъдат от полза за магьосниците. Съществуват истории за това как Ралф Стоукси и Катрин от Уинчестър са се съветвали с луди.

— Но това не важи само за магьосниците, нали? — попита Стрейндж. — Феите също проявяват голям интерес към лудите. Сигурен съм, че го четох някъде.

— Да, така е! Някои от най-забележителните ни теоретици отбелязват голямата прилика между лудите и феите. И едните, и другите са известни с това, че говорят безсмислено и несвързано — смея да предположа, че сте го забелязали при краля. Но има и други сходства. Частън, доколкото си спомням, споменава някои неща по въпроса. Той дава пример с един луд от Бристол, който всяка сутрин казвал на семейството си, че възнамерява да излезе на разходка в компанията на един от столовете в трапезарията. Човекът бил силно привързан към този стол, смятал го за най-близък приятел и водел въображаеми разговори с него за това как ще излязат заедно на разходка и как ще срещнат други маси и столове. Той изпадал в силно безпокойство, когато някой искал да седне на стола. Човекът очевидно бил луд, но Частън казва, че на феите подобно поведение не се струва толкова нелепо, колкото изглежда на нас. Феите не правят ясно разграничение между живи и неживи предмети. Те вярват, че камъните, вратите, дърветата, огънят, облаците и така нататък имат души и желания и че се делят на мъжки и женски. Може би това обяснява големия интерес на феите към лудостта. Например широко известно е, че когато феите са невидими за обикновените хора, лудите често са в състояние да ги видят. Най-яркият пример, който ми идва наум, е за лудо момче на име Дъфи от Честърфийлд, Дербишир, живяло през XIV век. То било любимец на един дяволит дух от народа на феите, който от години тормозел жителите на града. Духът бил силно привързан към момчето и му правел скъпи подаръци, повечето от които не биха могли да бъдат от полза на момче със здрав разсъдък и със сигурност не били от полза на това лудо момче — платноход, инкрустиран с диаманти, чифт сребърни ботуши, пеещо прасе… — Но защо духът ще проявява към Дъфи такова внимание?

— О! Казвал на Дъфи, че двамата са събратя в неволята си. Не знам защо. Частън пише, че голям брой феи имат неопределеното чувство, че англичаните се отнасят зле с тях. Но за Частън е загадка — както впрочем и за мен — какво ги кара да мислят така. В къщите на великите английски магьосници феите винаги са първи сред слугите и седят на най-хубавите места до магьосника и жена му. Частън пише много интересни неща на тази тема. Най-добрата му творба е „Liber Novus“87 — като видя изражението на ученика си, мистър Норел се намръщи. — Сигурен съм, че съм ви я препоръчвал поне дузина пъти — каза той. — Не сте ли я чели?

За съжаление мистър Норел не винаги помнеше точно кои книги препоръчва на Стрейндж да прочете и кои изпраща в Йоркшир с едничката цел да ги държи далеч от ученика си. „Liber Nowts“ стоеше на една от лавиците в библиотеката в абатството Хъртфю. Стрейндж въздъхна и отвърна, че в мига, в който мистър Норел му даде тази книга, той с радост ще я прочете.

— А междувременно, сър, може би ще бъдете така добър да довършите разказа си за феята от Честърфийлд.

— О, да! Докъде бях стигнал? Да, няколко години с Дъфи не се случвало нищо лошо, а в града не се случвало нищо добро. На пазарния площад израснала гора и гражданите не можели да въртят търговията