— Не мога да повярвам, че не знам поне едно нещо, което би могло да му навреди — каза той на Ласелс. — Носят се много странни истории за работите му в Испания. Няколко души ми разказаха как възкресил цяла армия мъртви войници, за да се бият с французите. Трупове със счупени крайници и очи, висящи от орбитите си, и всякакви ужасни неща, които можете да си представите! Какво според вас би казал Норел, ако чуе това?

Ласелс въздъхна.

— Съжалявам, че не мога да ви убедя в безполезността на всеки опит да изфабрикувате скандал между тях. Рано или късно те сами ще се скарат.

Няколко дни след посещението на Стрейндж при краля тълпа приятели и поддръжници на мистър Норел се събраха в библиотеката на „Хановер Скуеър“, за да видят новия портрет на двамата магьосници, нарисуван от мистър Лорънс89. Там бяха мистър Ласелс и мистър Дролайт, а също мистър и мисис Стрейндж и няколко кралски министри.

На портрета мистър Норел беше изобразен в простите си сиви дрехи и старомодната си перука. И дрехите, и перуката изглеждаха така, сякаш му бяха големи. Той като че ли се беше сгушил в тях и малките му сини очички гледаха света с любопитна смесица от страх и дързост, което напомни на сър Уолтър Поул за котката на лакея му. Повечето хора трябваше да положат известни усилия, за да намерят ласкави думи за портрета на мистър Норел, но всички с удоволствие разглеждаха другата половина от картината, на която бе изобразен Стрейндж. Той беше нарисуван седнал зад мистър Норел, полуоблегнат на малка маса в напълно непринудена поза, с характерната си иронична усмивка и очи, пълни със смях, тайни и магии — точно каквито се очаква да бъдат очите на един магьосник.

— О, това е прекрасно! — възхищаваше се една дама. — Вижте как на тъмния фон на огледалото зад фигурите изпъква главата на мистър Стрейндж.

— Хората винаги смятат, че магьосниците и огледалата вървят ръка за ръка — оплака се мистър Норел. — В тази част на библиотеката ми няма огледало.

— Художниците са чудни хора, сър, вечно прекрояват света според собствените си представи — отбеляза Стрейндж. — В това изобщо не приличат на магьосниците. И все пак художникът е нарисувал любопитна творба. Това огледало прилича повече на врата, толкова е тъмно. Почти усещам как става течение. Не ми харесва, че седя толкова близо до нея — боя се, че мога да настина.

Един от министрите, който никога не беше влизал в библиотеката на мистър Норел, направи възторжена забележка по повод хармоничното съчетание на пропорциите и стила на стаята, което подтикна други хора да се съгласят, че наистина е много красиво.

— Със сигурност е много приятно — каза Дролайт, — но не може да се сравни с библиотеката в абатството Хъртфю! Обстановката там е наистина очарователна. Никога през живота си не съм виждал нещо толкова красиво, толкова завършено. Има малки островърхи арки и свод с колони в готически стил, и изрязани в дървото листа — сухи и извити, сякаш попарени от безмилостна зимна буря, и всичко това направено от хубав английски дъб, ясен и бряст — най-съвършената дърворезба, която някога съм виждал. „Мистър Норел! — възкликнах, щом ги видях. — Вие притежавате дълбока чувствителност, за която не сме и подозирали. Вие сте романтик, сър.“

На мистър Норел очевидно не му харесваше, че библиотеката му в Хъртфю се обсъжда така надълго и нашироко, но въпреки това Дролайт продължи:

— Все едно се намирате в гора, красива малка гора, в края на годината, а подвързиите на книгите — бежови, кафяви и изсъхнали от времето, засилват впечатлението. Там наистина има толкова книги, колкото са листата в гората — мистър Дролайт направи пауза. — А вие ходили ли сте в Хъртфю, мистър Стрейндж?

Стрейндж отвърна, че още не е имал това удоволствие.

— О, трябва да отидете — Дролайт злобно се усмихна. — Непременно. Наистина е великолепно.

Норел погледна с тревога ученика си, но последният не отговори. Той беше обърнал гръб на групичката и втренчено се взираше в портрета си.

Когато останалите се отдалечиха и заговориха за друго, сър Уолтър промърмори:

— Не обръщайте внимание на лукавството му.

— М-м-м? — измънка Стрейндж. — О, не е това. Мисля за огледалото. Не ви ли се струва, че изглежда така, сякаш може да се влезе в него? Едва ли е много трудно. Може да се използва заклинание за просветление. Не, за разгадаване. А може би и двете. Пътят ще се отвори. Една крачка напред — и изчезваш — той се огледа и добави: — А има дни, в които ми се иска да изчезна.

— Къде? — учуди се сър Уолтър: нямаше място, което да му харесва повече от Лондон, с уличните фенери и магазините, кафенетата и клубовете, хилядите хубави жени и хилядите сплетни; и той не можеше да си представи, че с другите хора не е така.

— О, някъде, където хората като мен са отивали много, много отдавна. По пътища, невидими за останалите. Оттатък небето. Отвъд дъжда.

Стрейндж отново въздъхна и нетърпеливо затропа с десен крак по килима на мистър Норел, сякаш да покаже, че ако скоро не се реши да тръгне по забравените пътища, краката му сами ще го поведат натам.

Към два часа посетителите си тръгнаха и мистър Норел, който всячески се стараеше да избегне възможния разговор със Стрейндж, се качи горе и се затвори в малката си стаичка в дъното на втория етаж. Той седна на масата и се залови за работа. Съвсем скоро забрави и за Стрейндж, и за библиотеката в Хъртфю, и за всички неприятни усещания, породени от думите на Дролайт. Затова доста се изненада, когато след няколко минути на вратата се почука и в стаята влезе Стрейндж.

— Моля да ме извините, че ви безпокоя, сър — каза той, — но има нещо, за което искам да ви попитам.

— О! — нервно възкликна мистър Норел. — Разбира се, винаги се радвам да отговоря на всички въпроси, които имате към мен, но точно сега имам работа, която не мога да оставя. Говорих с лорд Ливърпул за плана ни да опазим крайбрежието на Великобритания от бури и той остана много доволен. Негова светлост каза, че всяка година морето унищожава имущество за стотици хиляди фунтове. Каза още, че според него опазването на имуществото е основната задача на магията в мирно време. Както винаги, Негова светлост пожела магията да се направи веднага, а това изисква много работа. Само за графство Корнуол ще отиде една седмица. Боя се, че ще трябва да отложим разговора си за друг път.

Стрейндж се усмихна.

— Щом магията е толкова неотложна, сър, тогава ще бъде по-добре да ви помогна, а докато работим, ще разговаряме. Откъде започвате?

— От Ярмут.

— И какво използвате? Беласис?

— Не, не Беласис. В „Езика на птиците“ на Ланчестър има възстановена магия на Стоукси за укротяване на бурни води. Не съм толкова глупав да смятам, че магията на Ланчестър напълно прилича на тази на Стоукси, но това е най-доброто, с което разполагаме. Направих някои поправки на Ланчестър и добавих заклинанията на Певънси за защита и бдение90.

Мистър Норел побутна няколко листа хартия към Стрейндж. Последният ги прегледа и също се залови за работа.

След известно време Стрейндж каза:

— Наскоро в „Разкрития за тридесет и шест други свята“ на Ормскърк прочетох за царство, намиращо се зад огледалата, където, доколкото разбирам, има множество удобни пътища, по които се стига от едно място до друго.

При други обстоятелства тази тема не би се понравила на мистър Норел, но той изпита такова облекчение, когато откри, че Стрейндж няма намерение да се кара с него за библиотеката в Хъртфю, че стана словоохотлив:

— О, да, така е! Наистина има път, който съединява всички огледала на света. Това е било широко известно сред великите магьосници на Средновековието. Несъмнено те често са минавали по него. Боя се, че не мога да ви дам по-конкретни сведения. Всички автори, у които съм чел за това, го описват по различен начин. Ормскърк пише, че пътят минава през широко мрачно тресавище, докато според Хнкман той представлява огромна къща с множество тъмни коридори и големи стълбища