type='note'>91. Хикман казва, че вътре в къщата има каменни мостове, които минават над дълбоки бездни и канали с черна вода, течаща между каменните стени — неизвестно в каква посока и с каква цел — изведнъж настроението на мистър Норел рязко се повиши. Тихата работа рамо до рамо с мистър Стрейндж беше най-голямата наслада за него. — А как върви статията ви за следващия брой на „Джентълменс Мегъзин“? — попита той.

Стрейндж се замисли за момент.

— Още не съм я завършил.

— На каква тема е? Не, не ми казвайте! Нямам търпение да я прочета! Може ли утре да ми я донесете?

— О! Утре — непременно.

Същата вечер Арабела влезе в салона на дома си на „Сохо Скуеър“ и силно се изненада, когато видя килима осеян с малки листчета хартия, изписани със заклинания, бележки и записани изказвания на Норел. Стрейндж стоеше по средата на стаята, гледаше хартийките и си скубеше косите.

— Какво, за Бога, да напиша в статията си за „Джентълменс Мегъзин“? — попита той.

— Не знам, любов моя. Мистър Норел не ти ли предложи нещо?

Стрейндж се намръщи.

— Той си мисли, че статията е вече готова.

— Е, тогава какво ще кажеш за дърветата и магията? — предложи Арабела. — Нали онзи ден казваше, че това е много интересна и много пренебрегвана тема?

Стрейндж взе чист лист хартия и започна бързо да нахвърля бележки.

— „Дъбовете са дружески настроени и помагат срещу враговете на онзи, чиято кауза смятат за справедлива. Брезите са известни с това, че служат за врати към Феерия. Ясените ще престанат да скърбят едва когато Кралят Гарван се завърне у дома.“92 Не, не! Това няма да свърши работа. Не мога да кажа подобно нещо. Норел ще получи припадък. Той смачка листа и го хвърли в огъня.

— О, тогава може би ще ме чуеш за малко — каза Арабела. — Днес бях на гости в дома на лейди Уестби и там се запознах с интересна млада дама, която като че ли е останала с впечатлението, че й преподаваш магия.

Стрейндж вдигна поглед за кратко.

— Не преподавам магия на никого — отсече той.

— Не, любов моя — търпеливо отвърна Арабела. — Знам, че не преподаваш. Точно затова ми се видя толкова странно.

— И как е името на това заблудено младо създание?

— Мис Грей.

— Не я познавам.

— Будна и изискана девойка, но не е хубава. Доколкото разбирам, тя е доста богата и безумно се увлича по магията. Всички го казват. Има ветрило, украсено с вашите лица — твоето и на мистър Норел — и е прочела всяка дума, която вие и лорд Портисхед сте публикували.

Няколко секунди Стрейндж се взираше замислен в Арабела и тя погрешно предположи, че той разсъждава върху казаното от нея. Но след това магьосникът с нежен укор каза:

— Любов моя, стъпила си върху листата ми.

Хвана съпругата си за ръка и леко я отмести встрани.

— Мис Грей каза, че ти е платила четиристотин гвинеи за привилегията да бъде твоя ученичка. Каза още, че в замяна си й изпратил писма с описания на магии и препоръки за книги, които трябва да прочете.

— Четиристотин гвинеи! Е, това наистина е странно. Бих могъл да забравя младата дама, но не мисля, че бих забравил четиристотинте гвинеи — вниманието на Стрейндж бе привлечено от лист хартия, той го вдигна и се зачете в написаното.

— Отначало ми хрумна, че тя може да е измислила тази история, за да ме накара да ревнувам и да предизвика свада между нас, но увлечението й не изглежда от такъв характер. Тя се възхищава не от личността ти, а от професията ти. Нищо не разбирам. Какви са тези писма? Кой може да ги е написал?

Стрейндж взе малка тетрадка (случайно това беше домакинската тетрадка на Арабела, която нямаше нищо общо с неговите занимания) и започна да си води бележки в нея.

— Джонатан!

— М-м-м?

— Какво да кажа на мис Грей, когато отново я видя?

— Попитай я за четиристотинте гвинеи. Кажи й, че още не съм ги получил.

— Джонатан! Въпросът е сериозен.

— О, напълно съм съгласен. Малко неща са по-сериозни от четиристотин гвинеи.

Арабела отново каза, че всичко това е много странно. Обясни на Стрейндж, че е силно загрижена за мис Грей и че би желала да поговори с нея, за да разгадае тази загадка. Но тя каза всичко това за собствено удовлетворение, защото отлично знаеше, че съпругът й вече не я слуша.

След няколко дни Стрейндж и сър Уолтър Поул играеха билярд в „Бедфорд“ в „Ковънт Гардън“. Играта беше стигнала до безизходно положение, тъй като сър Уолтър за пореден път обвиняваше Стрейндж, че използва магия, за да мести билярдните топки по масата.

Стрейндж заяви, че не прави нищо подобно.

— Видях как докоснахте носа си — оплака се сър Уолтър.

— Мили Боже! — възкликна Стрейндж. — Човек не може да кихне! Настинал съм.

Други двама приятели на Стрейндж и сър Уолтър, подполковник Колкхаун Грант и полковник Манингъм, които наблюдаваха играта, попитаха дали ако Стрейндж и сър Уолтър искат да се карат, непременно трябва да заемат билярдната маса. Колкхаун Грант и полковник Манингъм намекнаха, че има и други хора, които също искат да играят. Разрази се всеобщ скандал, който за съжаление накара двама провинциални господа да надзърнат в помещението и да попитат кога масата за билярд ще се освободи, тъй като те не знаеха, че в четвъртък вечер залата за билярд в „Бедфорд“ се счита за лична собственост на сър Уолтър Поул, Джонатан Стрейндж и техните приятели.

— Честно казано — отвърна Колкхаун Грант, — не знам. Но може би не след дълго.

Първият от двамата провинциални джентълмени бе здраво сложен внушителен мъж със сюртук от тежко кафяво сукно и ботуши, които биха изглеждали по-уместни на някое провинциално тържище, отколкото в модната обстановка на „Бедфорд“. Вторият джентълмен беше слаб дребен човечец с лице, което изразяваше непрестанно учудване.

— Но, сър — каза първият джентълмен, обръщайки се към Стрейндж с тон на непоклатима разсъдливост, — вие разговаряте, а не играете. Мистър Тантъни и аз сме от Нотингамшир. Поръчахме си вечеря, но ни казаха, че ще стане готова едва след час. Позволете ни да поиграем, докато разговаряте, и след това ние с радост ще ви освободим отново масата.

Начинът, по който каза това, беше много любезен, но силно подразни приятелите на Стрейндж. Всичко в него красноречиво показваше, че е фермер или търговец, и на господата не им стана никак приятно, че непознатият си позволява да им нарежда.

— Ако погледнете масата — отвърна Стрейндж, — ще видите, че току-що сме започнали. Да молите джентълмен да прекъсва играта си, преди да я е завършил — е, сър, подобно нещо никога не се е случвало в „Бедфорд“.

— А! Така ли? — весело възкликна джентълменът от Нотингамшир. — Тогава ви моля за извинение. Но може би няма да имате нищо против да ми кажете как мислите — дали играта ще бъде кратка или дълга?

— Вече ви казахме — намеси се Грант. — Не знаем — той хвърли поглед към Стрейндж, който ясно казваше: „Този тип е голям глупак.“

Тогава джентълменът от Нотингамшир заподозря, че групичката на Стрейндж се държи не просто неучтиво, а преднамерено грубо с него. Той се намръщи и посочи слабия дребен човечец с учудена физиономия, който стоеше отстрани.

— Това е първото посещение на мистър Тантъни в Лондон и той няма желание да идва повече в града.