— Напротив, мисис Булуърт, морална система, която наказва жената и не хвърля поне част от вината върху мъжа, ми се струва крайно отвратителна. Но няма да отида по-далеч от това. Няма да нараня невинни хора.

— Невинни хора! — възкликна мисис Булуърт. — Невинни! Кой е невинен? Никой!

— Мисис Булуърт, нямам какво повече да кажа. Не мога да направя нищо за вас. Съжалявам.

Тя го погледна с горчивина.

— Хм. Е, поне бяхте така добър да не ми препоръчате покаяние и добри дела или занимания с бродерия, нли всичко друго, което глупаците предлагат като лек срещу скучен живот и разбито сърце. Все пак мисля, че най-добре и за двама ни ще бъде да сложим край на този разговор. Лека нощ, мистър Стрейндж.

Стрейндж се поклони. На излизане от стаята той погледна с копнеж огледалото над дивана, сякаш би предпочел да си тръгне от там, но Хавърхил държеше вратата отворена и елементарната учтивост го задължаваше да използва този изход.

Тъй като нямаше нито кон, нито файтон, Стрейндж извървя пеша петте мили от Хампстед до „Сохо Скуеър“. Когато застана пред външната врата, той установи, че макар да беше два сутринта, всички прозорци на къщата светеха. Преди още да е бръкнал в джоба си за ключ, вратата се отвори и пред него застана Колкхаун Грант.

— Небеса! Какво правите тук? — възкликна Стрейндж.

Грант не си направи труда да му отговори, а вместо това се обърна и извика:

— Той е тук, мадам! Жив и здрав.

Арабела дотича презглава от салона, следвана от сър Уолтър. После Джеръми Джоунс и неколцина слуги се показаха от кухненския коридор.

— Какво има? Случило ли се е нещо? — попита Стрейндж, след като учудено огледа всички.

— Глупчо! — разсмя се Грант и дружески го потупа по главата. — Разтревожихме се за вас! Къде се изгубихте, за Бога?

— Бях в Хампстед.

— В Хампстед! — възкликна сър Уолтър. — Е, много се радваме да ви видим! — той погледна Арабела и нервно добави: — Боя се, че разтревожихме мисис Стрейндж без причина.

— О! — Стрейндж се обърна към жена си. — Не си се уплашила, нали? Съвсем добре съм. Аз винаги съм добре.

— Ето, мадам! — весело възкликна подполковник Грант. — Нали ви казах! В Испания мистър Стрейндж често се излагаше на голяма опасност, но ние никога не се тревожехме за него. Той е твърде умен, за да изпадне в беда.

— Трябва ли да стоим в коридора? — попита Стрейндж. По пътя от Хампстед той бе размишлявал по магически въпроси и имаше намерение да продължи и у дома. Но завари къщата си пълна с хора, които говореха един през друг. Това развали настроението му.

Стрейндж поведе гостите си към салона, като помоли Джеръми да му донесе вино и нещо за ядене. Когато всички седнаха, той каза:

— Оказа се точно както мислех. Дролайт урежда за мен и Норел поръчки за всякакви видове черна магия, които могат да ви дойдат наум. Заварих го в компанията на много привлекателна млада дама, която искаше да направя чудовищни магии на близките й.

— Какъв ужас! — възкликна подполковник Грант.

— А какво каза Дролайт? — попита сър Уолтър. — Какво обяснение ви даде за действията си?

— Ха! — Стрейндж се засмя горчиво. — Нищо не каза. Просто побягна, което е жалко, защото имах сериозното намерение да го извикам на дуел.

— О! — неочаквано се намеси Арабела. — Сега пък и дуел!

Сър Уолтър и Грант я погледнаха с безпокойство, но Стрейндж бе твърде погълнат от разказа си, за да забележи ядосаното й изражение.

— Не очаквах да приеме, но ми се искаше да го посплаша малко. Бог ми е свидетел, той го заслужава.

— Но не казахте нищо за онова кралство, път или каквото е там, което се простира зад огледалото — поинтересува се подполковник Грант. — Отговори ли на очакванията ви?

Стрейндж поклати глава.

— Нямам думи да го опиша. Всичко, което Норел и аз сме постигнали, не може да се сравни с това! И имаме дързостта да се наричаме магьосници! Щеше ми се да мога да ви опиша цялата му внушителност! Мащабите и сложността му! Огромните каменни коридори, които отвеждат във всички посоки! Отначало се опитах да преценя дължината и да пресметна броя им, но скоро се отказах. Те като че ли нямаха край. Имаше канали с неподвижна вода в каменни корита. На слабата светлина водата изглеждаше черна. Забелязах стълбища, които се издигаха толкова нависоко, че краят им не се виждаше, и други, които водеха надолу към непрогледен мрак. После изведнъж минах под една арка и се озовах на каменен мост, който се простираше през тъмен пуст пейзаж. Мостът беше толкова огромен, че не виждах другия му край. Представете си мост, съединяващ Айлингтьн и Туикънхам! Или Йорк и Нюкасъл! И навсякъде по коридорите и моста виждах неговия лик.

— Чий лик? — попита сър Уолтър.

— На човека, когото Норел и аз сме охулили в почти всичко, което някога сме написали. Човекът, чието име Норел мрази да се споменава. Човекът, построил коридорите, каналите, моста, всичко! Джон Ъскглас, Кралят Гарван! Разбира се, цялата структура е доста занемарена. Не знам за какво е използвал Джон Ъскглас тези пътища, но изглежда, че от векове никой не се нуждае от тях. Статуите и зидарията се рушат. През дупките незнайно откъде се процеждат снопове светлина. Някои коридори са се срутили, други са наводнени. Ще ви кажа и още нещо любопитно. Навсякъде, откъдето минах, видях множество захвърлени обувки. Вероятно са принадлежали на други странници. Бяха старовремски и доста окъсани, от което стигам до заключението, че през последните години тези коридори се посещават рядко. През цялото време, докато вървях, по тях мина само един човек.

— Видели сте друг човек? — попита сър Уолтър.

— О, да! Или поне мисля, че беше човек. Видях една сянка да се движи по бял път, който минаваше през тъмно тресавище. Имайте предвид, че в този момент аз вървях по моста, а той беше по-висок от всеки друг мост, който съм виждал в този свят. Погледнах надолу и видях някого. Ако не бях тръгнал да търся Дролайт, непременно щях да намеря път, по който да сляза долу и да последвам този мъж или жена, защото, струва ми се, за един магьосник няма по-добър начин за прекарване на времето от разговор с подобен човек.

— Но дали този човек не е опасен? — попита Арабела.

— Опасен! — презрително отсече Стрейндж. — Не! Не мисля така. Лаская се от мисълта, че самият аз не съм безопасен. Надявам се да не съм пропуснал единствената си възможност. Дано утре, когато се върна, да успея да разбера къде е отишъл загадъчният силует.

— Когато се върнете! — възкликна сър Уолтър. — Но сигурен ли сте…

— О! — прекъсна го Арабела. — Сега виждам как ще живеем занапред! Ще кръстосваш тези пътища във всяка минута, в която мистър Норел няма да има нужда от теб, а аз ще стоя тук в най-мъчително очакване и ще се питам дали някога ще те видя отново!

Стрейндж я погледна изненадан. — Арабела! Какво има?

— Какво има ли? Излагаш се на ужасна опасност и очакваш аз да не отроня и дума срещу това!

Стрейндж направи жест, изразяващ смесица от молба и безпомощност, сякаш искаше от сър Уолтър и Грант да отбележат колко нелепо звучи това. Той каза:

— Но когато ти съобщих, че заминавам за Испания, ти беше напълно спокойна, макар че по онова време там бушуваше кървава война. От друга страна, това тук е съвсем…

— Напълно спокойна? Уверявам те, че изобщо не се чувствах така! Бях ужасно уплашена за теб, подобно на всички съпруги, майки и сестри на мъжете, които отиваха в Испания. Но се съгласих, че трябва да изпълниш дълга си. И впрочем в Испания цялата британска армия беше с теб, докато там ти ще бъдеш съвсем сам. Казвам „там“, макар че никой от нас не знае какво е това „там“!

— Моля да ме извиниш, но аз съвсем точно знам какво е! Това са Кралските пътища. Честна дума, Арабела, мисля, че е малко късно да решаваш, че не одобряваш професията ми!