На третия ден след посещението на Стрейндж при мисис Булуърт Ласелс седеше в библиотеката си и се трудеше усърдно над поредния брой на „Приятелите на английската магия“. Макар че минаваше обяд, той все още не беше намерил време да се избръсне и облече и стоеше по халат сред купчини книги, листа хартия, чинии с останки от закуската и чаши от кафе. Ласелс не можеше да намери едно писмо, което му трябваше, и отиде да го потърси. Когато влезе в гостната, той с изненада установи, че там седи някой.

— О! — възкликна Ласелс. — Това сте вие.

Измъченото създание, отпуснато в креслото до огъня, вдигна глава и каза:

— Изпратих прислужника да ви съобщи, че съм тук.

— А! — отвърна Ласелс и млъкна — очевидно не можеше да измисли какво да каже. Седна в креслото отсреща, подпря глава на ръката си и замислено погледна Дролайт.

Лицето на Дролайт беше бледо, очите му — хлътнали. Палтото му бе прашно, ботушите — лъснати надве-натри и дори ризата му не изглеждаше съвсем чиста.

— Намирам за крайно нелюбезно от ваша страна — заговори накрая Ласелс — да приемате пари, за да уреждате моето разорение, обезобразяване и докарване до лудост. И то от Мария Булуърт! Не проумявам защо ми е толкова ядосана! Вината за случилото се е толкова моя, колкото и нейна. Аз не съм я принуждавал да се омъжва за Булуърт. Просто й предоставих възможност да го напусне, когато вече не можеше да го понася. Вярно ли е, че е поискала от Стрейндж да ми докара проказа?

— О, възможно е — въздъхна Дролайт. — Наистина не знам. Нямаше никаква опасност да ви се случи каквото и да било. Седите си тук все така богат, здрав и доволен както винаги, а аз съм най-измъченият човек в Лондон. Не съм спал от три дни. Тази сутрин ръцете ми така трепереха, че едва успях да си вържа шалчето. Никой не знае колко мъчително е за мен да се появявам пред хората в този окаян вид. Не че някой ще ме погледне, така че какво значение има? Всички врати в Лондон са затворени за мен. Вашият дом е единственото място, където ме пуснаха да вляза — той помълча малко. — Може би не биваше да ви казвам това.

Ласелс сви рамене.

— Само едно не разбирам: как сте очаквали този толкова абсурден план да успее?

— Съвсем не беше абсурден! Напротив, бях много внимателен в подбора на… клиентите си. Мария Булуърт живее в пълно уединение. Гаткомб и Тантъни са пивовари! От Нотингамшир! Кой би могъл да предположи, че изобщо някога Стрейндж ще ги срещне?

— А мис Грей? Арабела Стрейндж се е запознала с нея в дома на лейди Уестби на „Бедфорд Скуеър“.

Дролайт въздъхна.

— Мис Грей беше осемнадесетгодишна и живееше с настойниците си в Уитби. Съгласно завещанието на баща си тя бе принудена да се съветва с тях за всичко до навършването на тридесет и шест години. Настойниците й мразеха Лондон и нямаха никакво желание да напускат Уитби. За жалост и двамата се простудиха и преди два месеца внезапно издъхнаха и своенравната девойка тутакси дойде да живее в столицата — Дролайт млъкна и облиза устни. — Норел много ли е ядосан?

— Никога не съм го виждал такъв — тихо отвърна Ласелс.

Дролайт се сви още повече в креслото си.

— Какво ще правят?

— Не знам. След като се разнесе слухът за малкото ви приключение, аз реших, че ще е най-добре известно време да не посещавам „Хановер Скуеър“. Чух от адмирал Съмърхейс, че Стрейндж възнамерявал да ви извика на дуел…

Дролайт ахна от ужас.

— …но Арабела не одобрява дуелирането, затова той бил принуден да се откаже.

— Мистър Норел няма право да ми се сърди! — неочаквано обяви Дролайт. — Той дължи всичко на мен! Можеше да прави колкото си иска магии, но ако не бях аз да го разведа и да го запозная с хората, никой нямаше да научи за него. Тогава му бях нужен, нужен съм му и сега!

— Мислите ли?

Тъмните очи на Дролайт се разшириха и той захапа единия си пръст с намерението да гризе нокътя си за утеха, но установи, че още е с ръкавици, и бързо го извади.

— Довечера ще намина пак. Тук ли ще бъдете?

— О, вероятно! Обещах на лейди Блесингтън да видя салона й, но се съмнявам, че ще отида. Много изоставаме с „Приятелите“. Норел постоянно ни тормози с противоречивите си напътствия.

— Толкова много работите! Бедният ми Ласелс! Това никак не ви подхожда! Какъв експлоататор е този старец!

Когато Дролайт си тръгна, Ласелс повика прислужника.

— Ще изляза след час, Емерсън. Кажи на Уолис да ми приготви дрехи… О, Емерсън! Мистър Дролайт изрази намерение да намине пак по-късно тази вечер. Когато дойде, не го пускай под никакъв предлог.

По същото време, когато се водеше този разговор, мистър Норел, мистър Стрейндж и Джон Чайлдърмас седяха в библиотеката на „Хановер Скуеър“ и обсъждаха измамата на Дролайт. Мистър Норел седеше мълчаливо и се взираше в огъня, докато Чайлдърмас разказваше на Стрейндж как е открил поредната жертва на Дролайт, възрастен джентълмен от Туикънхам на име Полгрейв, който платил на Дролайт двеста гвинеи, за да уреди мистър Стрейндж да удължи живота му с осемдесет години и да му върне младостта.

— Съмнявам се — продължи Чайлдърмас, — че изобщо някога ще узнаем колко души са платили на Дролайт с убеждението, че ви поръчват да направите черна магия. Мистър Тантъни и мис Грей са получили обещания за бъдещо издигане в йерархията на магьосниците, която по думите на Дролайт щяла съвсем скоро да се учреди и с която нямам претенциите да бъда съвсем наясно.

Стрейндж въздъхна.

— Не знам как ще успеем да убедим хората, че нямаме нищо общо с това. Трябва да направим нещо, но признавам, че нямам и най-малката представа какво.

Изведнъж мистър Норел се обади:

— През последните два дни мислих много сериозно по този въпрос — всъщност, бих казал, мислих единствено по него — и стигнах до извода, че трябва да възродим Петте дракона93.

За кратко се възцари мълчание, след което Стрейндж попита:

— Моля да ме извините, сър, но Петте дракона ли казахте?

Мистър Норел кимна.

— За мен е повече от ясно, че този злодей трябва да бъде съден от Петте дракона. Той е виновен в лъжемагия и зла умисъл. За щастие, старият средновековен закон не е отменен.

— Съгласно стария средновековен закон — отвърна Чайлдърмас с насмешка — в съда на Петте дракона трябва да заседават дванадесет магьосници. В Англия няма дванадесет магьосници. Много добре знаете, че няма толкова. Има двама.

— Можем да намерим други — каза мистър Норел.

Стрейндж и Чайлдърмас го погледнаха стъписани.

Мистър Норел има доблестта да се смути от факта, че противоречеше на всички твърдения, към които се бе придържал в продължение на седем години, но въпреки това продължи:

— Разполагаме с лорд Портисхед и с онзи мургав нисък мъж от Йорк, който не подписа договора с мен. Това прави двама, а смея да предположа — той погледна към Чайлдърмас, — че ако се разровите, че намерите още.

Чайлдърмас отвори уста — вероятно за да каже, че всички магьосници, които вече е намерил на мистър Норел, сега не са магьосници, след като мистър Норел е отнел книгите им или ги е разорил, или ги е накарал да подпишат пагубни договори, или по всякакъв друг начин ги е унищожил.

— Простете, мистър Норел — намеси се Стрейндж, — но когато казах, че трябва да направим нещо, имах предвид да поместим обява във вестника или нещо подобно. Много се съмнявам лорд Ливърпул и министрите да ни позволят заради един човек да възродим свод от закони, отмрели преди двеста години. А дори ако бъдат така любезни да ни го позволят, мисля, че под дванадесет магьосници се разбира дванадесет души, които практикуват магия. И лорд Портисхед, и Джон Сегундус са магьосници теоретици.