Мистър Норел примигна.
— Но как иначе мога да бъда сигурен, че няма да се появи друг магьосник, който да оспори авторитета ми и да ми се противопостави?
— Мистър Норел, в задълженията на съда — на никой съд — не влиза налагането на нечие мнение над останалите! Нито в магията, нито в която и да било друга област на живота. Ако другите магьосници мислят различно от вас, вие трябва да се борите с тях. Трябва да докажете превъзходството на твърденията си, тъй както аз правя в политиката. Трябва да спорите, да публикувате и да практикувате магията си и да се научите да живеете като мен — в обстановка на непрекъсната критика, опозиция и цензура. Това, сър, е английският начин на живот.
— Но…
— Съжалявам, мистър Норел. Няма да слушам повече. Това е краят на разговора ни. Правителството на Великобритания ви е много благодарно. Делата ви са от неоценима полза за страната. Всички знаят колко високо ви ценим, но това, което искате, е невъзможно.
Измамата на Дролайт скоро стана обществено достояние и точно както Стрейндж бе предсказал, хората хвърлиха част от вината върху двамата магьосници. В края на краищата, Дролайт беше близък приятел на единия от тях. Това стана любима тема на карикатуристите и във вестниците се появиха няколко унищожителни карикатури. Едно произведение на Джордж Крукшанк показваше как мистър Норел изнася реч пред група свои почитатели за благородството на английската магия, докато в задната стаичка Стрейндж диктува подобие на ценоразпис на прислужника си и той го записва с тебешир върху черна дъска: „Убийство на познат — двадесет гвинеи. Убийство на близък приятел — четиридесет гвинеи. Убийство на роднина — сто гвинеи. Убийство на съпруг/съпруга — четиристотин гвинеи“. На друга карикатура от Роуландсън бе изобразена модно облечена дама, която води по улицата пудел на каишка. Един познат я среща и възкликва: „Ах, мисис Фаулкс, какво сладко малко кученце!“ „Да — отговаря мисис Фаулкс, — това е мистър Фаулкс. Платих на мистър Стрейндж и мистър Норел петдесет гвинеи, за да направят съпруга ми покорен и ето резултата.“
Без съмнение карикатурите и злостните статии във вестниците нанесоха значителна вреда на английската магия. Сега на нея се гледаше по коренно различен начин — не като на средство за защита на страната, а като на инструмент на злобните и завистливите.
А какво стана с хората, които Дролайт беше измамил? Как се отнесоха те към всичко това? Разбира се, мистър Полгрейв — старият, болен и кисел човек, който се надяваше да живее вечно — се закани да съди Дролайт за измама и щеше да го стори, ако на следващия ден ненадейно не издъхна. Децата и наследниците му (които го мразеха) бяха по-скоро доволни да научат, че последните му дни са били изпълнени с тревога, нещастие и разочарование. Дролайт нямаше причини да се страхува от мис Грей и мисис Булуърт. Приятелите и роднините на мис Грей не й позволиха да се забърка във вулгарен съдебен спор, а желанието за мъст на мисис Булуърт бе толкова отблъскващо, че тя самата беше не по-малко виновна от Дролайт и не бе в състояние да му навреди. Оставаха само Гаткомб и Тантъни, пивоварите от Нотингамшир. Като практичен и делови човек мистър Гаткомб се интересуваше главно от това как да си върне парите и изпрати съдии-изпълнители в Лондон да ги приберат. За нещастие Дролайт не беше в състояние да удовлетвори желанието на мистър Гаткомб за нещо толкова прозаично, защото отдавна бе похарчил парите.
И ето че стигаме до пълния провал на Дролайт, защото едва избегнал бесилото, на облачното небе на съществуванието му разпери черни криле неговата Немезида. Той не беше богат, всъщност точно обратното. Живееше предимно на кредит и от заеми, които вземаше от приятели. Понякога припечелваше от хазартни игри, но най-често окуражаваше глупави млади господа да играят и когато губеха (както неизбежно ставаше), той ги хващаше подръка, омайваше ги с приказки и ги отвеждаше при този или онзи познат лихвар.
„Честно казано, не мога да ви препоръчам никой друг лихвар — казваше Дролайт със загрижен тон, — те вземат огромни лихви! Но мистър Бъзард не е такъв човек. Той е мил стар джентълмен. Мистър Бъзард не може да понесе мисълта, че някой се лишава от удоволствия, когато той е в състояние да му предостави необходимите средства, за да се забавлява. Наистина мисля, че за него заемането на дребни суми е по- скоро благотворителност, отколкото делово начинание!“ За малката си, но важна роля във въвличането на млади мъже в дългове, пороци и разорение Дролайт получаваше комисиона от лихварите — най-често четири процента от лихвата за първата година на мъже с неблагороден произход, шест процента за синовете на виконти или баронети и десет процента за синовете на графове и херцози.
Новината за позора на Дролайт се разнесе из целия град. Шивачи, шапкари и ръкавичари, на които той беше задлъжнял, се разтревожиха и започнаха да искат парите си. Дългове, които Дролайт убедено вярваше, че може да уреди след четири-пет години, изведнъж излязоха на дневен ред и станаха неотложни. На вратата му започнаха да чукат мъже с груби лица и с тояги в ръце. Няколко души го посъветваха незабавно да замине за чужбина, но той не можеше да повярва, че приятелите му са го изоставили. Дролайт очакваше мистър Норел да отстъпи, мислеше, че Ласелс, неговият близък приятел Ласелс, ще му помогне. Той изпрати до двамата почтителни писма с молба за незабавен заем от четиристотин гвинеи. Но мистър Норел не отговори, а Ласелс му писа само, че има принцип никога да не дава пари назаем. Във вторник сутринта Дролайт беше арестуван за дългове, а в петък вече бе затворник в „Кингс Бенч“.
Една вечер към края на ноември, близо седмица след описаните събития, Стрейндж и Арабела седяха в салона на „Сохо Скуеър“. Арабела пишеше писмо, а Стрейндж разсеяно ровеше в косата си и гледаше втренчено пред себе си. Изведнъж той стана и излезе от стаята.
Час по-късно се върна с дузина изписани листа хартия.
Арабела вдигна глава.
— Мислех, че вече си написал статията за „Приятелите на английската магия“ — каза тя.
— Това не е статията за „Дриятелите на английската магия“. Това е рецензия на книгата на Портисхед.
Арабела се намръщи.
— Не можеш да правиш рецензия на книга, в чието написване лично си участвал.
— Мисля, че мога. При определени обстоятелства.
— Наистина ли? И какви са тези обстоятелства?
— Ако съм на мнение, че това е ужасна книга, която има за цел да заблуди британската аудитория.
Арабела го погледна изненадано.
— Джонатан! — възкликна тя накрая.
— Книгата наистина е ужасна.
Той й подаде купчината листа и тя започна да ги чете. Часовникът над камината удари девет и Джеръми поднесе чай. След като приключи с четенето, Арабела въздъхна.
— Какво смяташ да правиш?
— Не знам. Вероятно да я публикувам.
— А какво ще стане с горкия лорд Портисхед? Ако е написал погрешни неща в книгата си, то несъмнено някой би трябвало да му го каже. Но ти знаеш много добре, че той ги е написал по твое настояване. Негова светлост ще се почувства използван.
— Да, точно така! Цялата тази работа е порочна от начало до край — безгрижно отбеляза Стрейндж, отпи от чая си и отхапа от препечената филийка. — Но не това е най-важното. Трябва ли да позволя уважението ми към Портисхед да попречи на желанието ми да кажа истината? Не мисля. А ти?
— Но защо точно ти трябва да я кажеш? — попита Арабела със загрижен вид. — Бедният човек, толкова ще го заболи, че нападките идват от теб!
Стрейндж се намръщи.
— Разбира се, че трябва да дойдат от мен. От кого другиго? Хайде. Обещавам ти, че при първия удобен случай ще му поднеса извиненията си.
Арабела нямаше друг избор, освен да се примири.
Междувременно Стрейндж се замисли къде да изпрати рецензията си. Изборът му падна върху мистър Джефри, издателя на „Единбург Ривю“. Трябва да се има предвид, че „Единбург Ривю“ беше радикално издание, подкрепящо политическата реформа, еманципацията на католици и евреи и ред други неща, които
