На следващия ден Стрейндж, непостоянен и противоречив както винаги, съжаляваше за раздялата си с мистър Норел. Мисълта, че вече няма да има с кого да говори за магия, току се връщаше в съзнанието му. Той постоянно си припомняше снощния разговор. Беше напълно сигурен, че заключенията на мистър Норел за Джон Ъскглас са погрешни. Вследствие на казаното от мистър Норел Стрейндж бе достигнал до много нови идеи за Краля Гарван и сега се измъчваше от това, че няма с кого да ги сподели.

Поради липсата на по-подходящ слушател той отиде на „Харли Стрийт“ да се жалва на сър Уолтър Поул.

— След разговора ни се сетих за петдесет неща, които бих искал да му кажа. Предполагам, че сега ще трябва да ги изложа в статия или рецензия, която ще бъде публикувана най-рано през април, и после той ще нареди на Ласелс или на Портисхед да напишат опровержение, което на свой ред ще излезе най-рано през юни или юли. Ще чакам пет-шест месеца, за да науча отговора му! Това е много неудобен начин за водене на разговор, особено като се има предвид, че довчера можех просто да отида на „Хановер Скуеър“ и да го попитам какво мисли. И сега със сигурност няма нито да видя, нито да помириша книга! Как може магьосник да съществува без книги? Искам някой да ми го обясни. Все едно да очакваш политик да се издигне до висок пост без подкупи и покровителства.

Сър Уолтър не се засегна от тази крайно нетактична забележка, а снизходително я оправда с вълнението на Стрейндж. Като ученик в „Хароу“ той беше принуден да изучава история на магията (която не можеше да понася) и сега мислено се връщаше назад с надеждата да си припомни нещо, което би могло да бъде от полза. Установи, че не помни много — всъщност това, което помнеше, можеше да се побере в малка винена чаша.

Сър Уолтър помисли минута-две и накрая предложи следното: — Доколкото ми е известно, Кралят Гарван е научил всичко за английската магия без помощта на книги, тъй като по онова време в Англия не е имало такива; тогава не е ли възможно и вие да направите същото?

Стрейндж го изгледа хладно.

— А на мен ми е известно, че Кралят Гарван е бил любимото осиновено дете на крал Оберон, който освен всичко друго му е дал превъзходно магическо образование и голямо кралство. Предполагам, че ако тръгна да скитам из гъсти шубраци и сенчести поляни, има надежда да ме осинови някоя кралска особа от народа на феите, но мисля, че може да им се видя малко висок.

Сър Уолтър се разсмя.

— А какво ще правите сега, когато го няма мистър Норел да запълва времето ви? Да кажа ли на Робсън от Външното министерство да ви изпрати някоя поръчка за магия? Миналата седмица той се оплакваше, че е принуден да чака мистър Норел да свърши цялата работа на Адмиралтейството и хазната, за да му отдели малко време.

— Разбира се. Но му кажете, че ще трябва да изчака два-три месеца. Ние се прибираме у дома в Шропшир. Арабела и аз имаме голямо желание да прекараме известно време в родния си край и сега, когато не се налага да се съобразяваме с мистър Норел, нищо не ни пречи да го направим.

— О! — възкликна сър Уолтър. — Веднага ли заминавате?

— След два дни.

— Толкова скоро?

— Не унивайте така! Честна дума, Поул, нямах представа, че толкова цените компанията ми!

— Не. Мислех си за лейди Поул. Това ще бъде тъжна новина за нея. Тя ще тъгува по приятелката си.

— О! О, да! — Стрейндж леко се смути. — Разбира се!

По-късно същата сутрин Арабела дойде да се прости с лейди Поул. Петте години слабо се бяха отразили на красотата на Нейно благородие и по никакъв начин — на тежкото й състояние. Тя бе мълчалива както винаги и безразлична към всяка мъка и радост. Участието и студенината я оставяха еднакво равнодушна. Нейно благородие прекарваше дните си седнала до прозореца на венецианската гостна в дома на „Харли Стрийт“. Не проявяваше ни най-малкото желание да се занимава с каквото и да било и Арабела беше единственият й посетител.

— Съжалявам, че заминавате — каза лейди Поул, когато Арабела й съобщи новината. — Какво място е Шропшир?

— О, боя се, че съм твърде пристрастен съдник. Смятам, че повечето хора ще се съгласят, че това е красиво място със зелени хълмове, гори и тесни селски пътечки. Разбира се, за да му се насладим в пълна степен, ще трябва да дочакаме пролетта. Но дори през зимата гледките могат да ви се сторят поразителни. Това е много романтично кътче с благородна история. Има разрушени замъци и камъни, струпани по хълмовете неизвестно от кого, а тъй като е близо до Уелс, на тази земя често са се водили битки — почти всяка долина е някогашно бойно поле.

— Бойно поле! — възкликна лейди Поул. — Много добре знам какво е това. Поглеждаш през прозореца и накъдето и да се обърнеш, виждаш единствено строшени кости и ръждясали ризници! Гледката е доста меланхолична. Дано не ви се стори твърде потискащо.

— Строшени кости и ризници? — попита Арабела. — Честно казано, не. Ваше благородие ме е разбрала погрешно. Битките са се водили преди много години. Сега там няма какво да се види — със сигурност нищо потискащо.

— И все пак знаете ли — продължи лейди Поул, без да я слуша, — по едно или друго време битки са се водили почти навсякъде. Помня как като дете учех, че някога Лондон е бил място на ожесточена битка. Много хора са загинали по ужасни начини и градът е бил изгорен до основи. Всеки ден от живота си ние сме заобиколени от спомени за насилие и страдание и ми се струва, че няма особено значение дали са останали веществени следи или не.

Нещо в стаята се промени. Сякаш над главите им запляскаха студени сиви криле или някой мина през огледалата и хвърли сянка в стаята. Това беше причудлива игра на светлината, на която Арабела често ставаше свидетел в компанията на лейди Поул. Тъй като не знаеше на какво се дължи, Арабела си го обясняваше с факта, че в стаята има твърде много огледала.

Лейди Поул потръпна и се загърна по-плътно в шала си. Арабела се наведе напред и взе ръката й.

— Хайде, съсредоточете мислите си върху нещо по-весело.

Лейди Поул я погледна безизразно. За нея да мисли за нещо весело бе също толкова невъзможно, колкото да лети.

Тогава Арабела заговори с надеждата поне за кратко да я отвлече от ужасните й мисли. Тя започна да й разказва за новите магазини и последните моди. Описа й една много красива коприна с цвят на слонова кост, която беше видяла на витрина на „Фрайди Стрийт“, и наниз от тюркоазени мъниста, който много би подхождал на тази коприна. После й сподели мнението на фризьорката си за тюркоазените мъниста, откъдето продължи с описание на едно чудно растение, което фризьорката отглежда в саксия на малкия си железен балкон и което за година е пораснало толкова, че напълно е засенчило прозореца на горния етаж, където живее майстор на свещници. След това Арабела се разговори за други необичайно високи растения, за Джак и бобеното зърно, за великана на върха на стъблото, за великаните и убийците на великани, за