— О!

— Но трябва веднага да се заловим за работа! Носите ли книгите си? А сребърния си съд? Имате ли място за работа? Предчувствам, че Бонапарт ще се появи първо на запад откъм Лил. Поне аз бих избрал тази посока на придвижване, а получих писма от приятели в Лил, които ме уверяват, че той ще пристигне в града всеки момент. Това е задачата ви. Да наблюдавате западната граница за признаци на приближаването му и да ме уведомите в мига, в който видите френски войски.

През следващите две седмици Стрейндж извикваше видения на местата, където според херцога трябваше да се появят французите. Уелингтън му предостави две помощни средства: голяма карта и млад офицер на име Уилям Хадли-Брайт.

Хадли-Брайт беше от онези щастливци, които съдбата отрупва с най-ценните си подаръци. Всичко му се удаваше с лекота. Той бе любимото единствено дете на богата вдовица. Тъй като проявяваше интерес към военна кариера, го уредиха в най-добрата част. Хадли-Брайт мечтаеше за вълнуващи преживявания и приключения и херцог Уелингтън го избра за свой адютант. После, точно когато реши, че единственото, което го увлича повече от военното дело, е английската магия, херцогът го назначи за помощник на прочутия и загадъчен Джонатан Стрейндж. Но само много злобни хора биха завидели на успеха на Хадли- Брайт, защото той обезоръжаваше всички с веселието и добродушието си.

Ден след ден Стрейндж и Хадли-Брайт разглеждаха древни укрепления по западната граница на Белгия, следяха затънтени селски пътища, наблюдаваха необятни пусти полета под още по-необятни акварелни небеса. Но французите не се появяваха.

Един горещ влажен ден в средата на юни те седяха погълнати от безкрайните си наблюдения. Беше към три часа. Прислужникът бе забравил да отнесе мръсните чаши от кафе и над тях кръжаха мухи. През отворения прозорец влизаше смесената миризма на конска пот, праскови и вкиснато мляко. Седнал на стол с твърда облегалка, Хадли-Брайт демонстрираше в съвършенство едно от най-важните умения на всеки войник — да заспива по всяко време и при всякакви условия.

Стрейндж погледна картата и произволно избра една точка. На водната повърхност в сребърния съд се появи тих кръстопът, край който имаше ферма и две-три къщи. Той се загледа. Нищо не се случи. Очите му се затвориха и Стрейндж бе на път да се унесе в дрямка, когато група войници докараха оръдие и го сложиха под няколко бряста. Движенията им бяха много делови. Стрейндж ритна Хадли-Брайт, за да го събуди.

— Какви са тези войници? — попита магьосникът.

Хадли-Брайт примигна и се загледа в сребърния съд.

Войниците на пътя носеха зелени мундири с червени нашивки. Изведнъж броят им рязко нарасна.

— От Насауския полк — каза Хадли-Брайт. Това беше наименованието на част от германските войски на Уелингтън. — Войници на принц Орански. Няма от какво да се тревожим. Какво гледате?

— Един кръстопът на двадесет мили южно от града. Мястото се нарича Катр Бра.

— О, няма нужда да си губим времето с това! — отсече Хадли-Брайт и се прозя. — Това е на пътя за Шарлероа. В другия му край е пруската армия, или поне така казват. Чудя се какво търсят тези войници там — той започна да прелиства някакви списъци с разположението на войските на съюзниците. — Не, наистина не мисля…

— А този какъв е? — прекъсна го Стрейндж и посочи войник в син мундир, който внезапно се появи на отсрещното възвишение с мускет, готов за стрелба.

Последва дълга пауза.

— Французин — каза накрая Хадли-Брайт.

— Какво търси там? — попита Стрейндж.

Към французина се присъедини друг. После се появиха още петдесет. Петдесетте постепенно станаха двеста, триста, хиляда! Французите се събираха на хълма като мухи на мед. В следващия миг всички започнаха да стрелят по насауерите на кръстопътя. Битката не продължи дълго. Насауерите стреляха с оръдия. Французите, които явно не разполагаха с оръдия, се изтеглиха зад хълма.

— Ха! — радостно възкликна Стрейндж. — Победиха ги! Отблъснаха ги!

— Да, но не знаем откъде са дошли — промърмори Хадли-Брайт. — Можете ли да погледнете зад хълма?

Стрейндж докосна водата и направи въртеливо движение с ръка над повърхността. Кръстопътят изчезна и на негово място се появи превъзходен изглед към френската армия — или ако не към цялата армия, то поне към значителна част от нея.

Хадли-Брайт се свлече на стола като кукла с отрязани конци. Стрейндж изруга на испански (език, който в съзнанието му естествено се свързваше с войната). Армиите на съюзниците заемаха погрешни места. Частите на Уелингтън бяха разположени на запад, готови да бранят до смърт всички онези места, които Бонапарт нямаше никакво намерение да напада. Генерал Блюхер и пруската армия беше твърде далеч на изток. А ето че френската армия неочаквано се задаваше от юг. При настоящото разположение на войските този батальон на Насауския полк (който наброяваше не повече от триста-четиристотин души) беше единственото препятствие пред французите на пътя към Брюксел.

— Мистър Стрейндж! Направете нещо, умолявам ви! — възкликна Хадли-Брайт.

Стрейндж пое дълбоко въздух и разпери широко ръце, сякаш искаше да събере цялата си научена магия.

— Бързо, мистър Стрейндж! Бързо!

— Мога да преместя града! — заяви магьосникът. — Мога да преместя Брюксел! Да го сложа някъде, където французите няма да го намерят.

— Къде? — изкрещя Хадли-Брайт, сграбчи ръцете на Стрейндж и ги натисна надолу. — Заобиколени сме от армии. Наши армии! Ако преместите Брюксел, някои от частите ни могат да останат затиснати под къщите и паважа. Херцогът няма да остане доволен. Той има нужда от всеки войник.

Стрейндж отново се замисли.

— Сетих се! — извика той.

В стаята задуха бриз. Не беше неприятен, носеше свежото ухание на океана. Хадли-Брайт погледна през прозорците. Зад къщите, църквите, дворците и парковете се издигаха планински вериги, каквито само допреди миг нямаше. Те чернееха като обрасли с борове. Въздухът стана много по-свеж, сякаш никой по- рано не го беше вдишвал.

— Къде сме? — попита Хадли-Брайт.

— В Америка — отвърна Стрейндж. После поясни: — На картите изглежда толкова пуста.

— Мили Боже! Но това не облекчава положението ни! Забравихте ли, че съвсем наскоро подписахме мирен договор с Америка? Нищо няма да предизвика по-голямо неудоволствие у американците от появата на европейски град на тяхна земя!

— О, вероятно! Но няма защо да се тревожите, уверявам ви. Ние сме далеч от Вашингтон или Ню Орлиънс, или което и да било място, където са се водили битки. Бих казал, на стотици мили оттам. Поне… тоест не съм съвсем сигурен. Мислите ли, че има значение?99

Хадли-Брайт изскочи навън да търси херцога, за да му каже, че противно на очакванията му французите са в Белгия, но той, херцогът, вече не е Негово сиятелство (който в този момент пиеше чай с неколцина британски политици и белгийски графини) посрещна новината с обичайната си невъзмутимост. Но след половин час се появи в хотела на Стрейндж заедно с главния интендант полковник Де Ланси. Той впери поглед във видението в сребърния съд и се намръщи.

— Боже, Наполеон ме изигра! — кресна той. — Де Ланси, разпратете заповедите ми по най-бързия начин. Трябва да съберем армията при Катр Бра.

Бедният полковник Де Ланси се смути.

— Но как ще доставим заповедите до офицерите, когато между нас е целият Атлантически океан? — попита той.

— О! — възкликна Негово сиятелство. — Мистър Стрейндж ще се погрижи за това — погледът му бе привлечен от нещо отвън. Под прозореца минаха четирима конници. Те имаха осанки на крале и изражения на императори. Кожата им беше с цвят на махагон, дългите им коси бяха лъскави и черни като гарваново крило. Конниците бяха облечени в кожи и носеха украшения от пера. Всеки от тях имаше пушка в кожен калъф, страховито на вид копие (също цялото в пера) и лък.