опитаме заедно?

— Не можете да откриете толкова могъщ магьосник, ако самият той не пожелае да бъде намерен — отсече мистър Норел. — Безполезно е да се опитва. Мислите ли, че го е грижа какво става с Англия? Уверявам ви, че не. Той ни е изоставил преди много години.

— Изоставил? — Стрейндж се намръщи. — Това е много силна дума. Предполагам, че годините на разочарование неизбежно подтикват човек към подобни заключения. Но има толкова много свидетелства на хора, видели Джон Ъскглас дълго след като се предполага, че е напуснал Англия! Дъщерята на ръкавичаря от Нюкасъл94, йоркширският фермер95, баският моряк…96

Мистър Норел нададе възглас на недоволство.

— Слухове и суеверия! Дори историите да са верни — а аз съм далеч от тази мисъл, — не разбирам откъде разказвачите им са сигурни, че човекът, когото са видели, е Джон Ъскглас. Негови портрети не съществуват. В два от примерите, които посочихте — с детето на ръкавичаря и с баския моряк, — самите очевидци не са го идентифицирали като Ъскглас. Те са видели мъж в черни дрехи, а други хора по-късно са им казали, че това е Джон Ъскглас. Но от евентуалното му завръщане по едно или друго време и от свидетелствата на този или онзи очевидец няма никакви последици. Остава фактът, че когато оставя трона и напуска Англия, той отнася със себе си най-добрата част от английската магия. От този ден нататък тя започва да запада, което само по себе си е достатъчно, за да обявим краля за наш враг, нали? Предполагам, сте чели „Попарена феина гора“ на Уотършип?97

— Не, не съм я чел — отвърна Стрейндж и стрелна мистър Норел с поглед, с който недвусмислено искаше да каже, че не я е чел по обясними причини. — Но не мога да не съжаля, сър, че не сте ми казали всичко това по-рано.

— Може би съм грешил, като съм пазил толкова много свои мисли в тайна от вас — промърмори мистър Норел и сплете пръсти. — Сега знам, че не съм бил прав. Но още преди време разбрах, че в интересите на Великобритания е да се пази абсолютно мълчание по тези въпроси и че старите навици трудно се изкореняват. Но сега виждате каква задача стои пред нас, нали, мистър Стрейндж? Пред вас и пред мен? Магията не може да зависи от приумиците на един крал, който вече не се интересува какво става с Англия. Ние трябва да освободим английските магьосници от тяхната зависимост от него. Трябва да ги накараме да забравят Джон Ъскглас, тъй като той ни е забравил.

Стрейндж поклати глава и се намръщи.

— Не. Въпреки всичко, което казвате, все пак ми се струва, че Джон Ъскглас стои в ядрото на английската магия и е опасно да го пренебрегваме. Може би накрая ще излезе, че греша. Много е вероятно. Но на въпрос от такова решаващо значение за английската магия аз искам да отговоря сам. Не мислете, че съм неблагодарен, сър, но периодът на сътрудничеството ни приключи. Струва ми се, че ние с вас сме твърде различни…

— О! — възкликна мистър Норел. — Знам, че по характер… — той махна пренебрежително с ръка. — Но какво значение има? Ние сме магьосници. Това е моето начало и край и вашето начало и край. Това е единственото, което интересува и вас, и мен. Ако сега излезете от дома ми и тръгнете по свой път, с кого ще разговаряте така, както сега разговаряте с мен? С никого. Ще бъдете съвсем сам. Не правете това! — прошепна мистър Норел почти с молба.

Стрейндж гледаше озадачен учителя си. Той съвсем не очакваше подобна реакция. Вместо да изпадне в ярост от рецензията на ученика си, мистър Норел реагира единствено с изблик на откровеност и смирение. В този момент на Стрейндж му се стори разумно и дори желателно да се върне под крилото на наставника си. Единствено гордостта и съзнанието, че само допреди час-два е мислил другояче, го накараха да каже:

— Съжалявам, мистър Норел, но още след завръщането си от Пиренейския полуостров аз се чувствах неловко да се наричам ваш ученик. Струваше ми се, че играя роля. Да ви представям за одобрение всичко, което пиша, за да внасяте промени както сметнете за добре… Не мога повече да го правя. За мен това означава да казвам неща, в които не вярвам.

— Всичко, всичко ще стане публично достояние — въздъхна мистър Норел. Той се наведе напред и продължи още по-настоятелно: — Позволете ми да ви напътствам. Обещайте ми, че няма да публикувате нищо, няма да казвате нищо, няма да правите нищо, преди да вземете твърдо решение по тези въпроси. Повярвайте ми, десет, двадесет, дори петдесет години мълчание си струват удовлетворението от това накрая да сте убеден, че сте казали каквото е трябвало да кажете — ни повече, ни по-малко. Знам, че мълчанието и бездействието не са ви по вкуса. Но аз ви обещавам да компенсирам това с каквото мога. Нищо няма да изгубите. Ако досега сте имали основания да ме считате за неблагодарен, за в бъдеще няма да имате. Ще кажа на всички колко високо ви ценя. Няма повече да бъдем учител и ученик. Ще бъдем равни! Нима аз не съм научил от вас също толкова, колкото и вие от мен? Най-изгодните поръчки ще бъдат ваши! Книгите… — мистър Норел преглътна. — Книгите, които е трябвало да ви заема и които досега съм пазил за себе си, ще станат достъпни за вас! Ще отидем в Йоркшир заедно, вие и аз — още довечера, ако желаете! Ще ви дам ключа от библиотеката и ще прочетете всичко, което ви интересува. Аз… — мистър Норел прокара ръка по челото си, сякаш изненадан от собствените си думи. — Няма да настоявам за опровержение на статията. Нека остане както си е. Нека. А след време ние с вас заедно ще отговорим на всички въпроси, повдигнати в нея.

Последва дълго мълчание. Мистър Норел тревожно се взираше в лицето на другия магьосник. Предложението му да покаже на Стрейндж библиотеката в Хъртфю оказа въздействие. Няколко минути Стрейндж бе видимо разколебан в решението си да се раздели със своя учител, но накрая каза:

— За мен е чест, сър. Знам, че не сте човек на компромисите. Но мисля, че оттук нататък трябва да следвам свой път. Мисля, че трябва да се разделим.

Мистър Норел затвори очи.

В този момент вратата се отвори. Лукас и още един слуга влязоха да поднесат чая.

— Елате, сър — каза Стрейндж.

Той докосна учителя си по ръката, за да го откъсне от мислите му, и единствените магьосници на Англия за последен път пиха чай заедно.

Стрейндж си тръгна от „Хановер Скуеър“ в осем и половина. Няколко души, които надничаха от прозорците на околните къщи, го видяха да излиза. Други, които се отнасяха презрително към шпионирането, изпратиха прислужниците и лакеите си да видят. Дали и Ласелс беше направил същото — не се знае, но десет минути след като Стрейндж зави зад ъгъла на „Оксфорд Стрийт“, Ласелс почука на вратата на мистър Норел.

Мистър Норел все още седеше в библиотеката, в същото кресло, в което го бе оставил Стрейндж, и съсредоточено се взираше в килима.

— Отиде ли си? — попита Ласелс.

Мистър Норел не отговори. Ласелс седна.

— Как прие условията ни?

Мълчание.

— Мистър Норел? Казахте ли му какво сме решили? Казахте ли му, че ако не публикува опровержение, ще бъдем принудени да разкрием подробности за черната магия, която е направил в Испания? Казахте ли му, че при никакви обстоятелства няма да го приемете повече за свой ученик?

— Не — отвърна мистър Норел. — Нищо такова не му казах. — Но…

Мистър Норел дълбоко въздъхна.

— Няма значение какво съм му казал. Той си отиде.

Ласелс погледна недоволно магьосника. Все така унесен в мислите си, мистър Норел не забеляза това.

След малко Ласелс сви рамене и каза:

— Вие бяхте прав, сър. В Англия може да има само един магьосник.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че две е много неудобно число. Един човек може да прави каквото иска. Шестима се погаждат добре. Но двама винаги ще се борят за надмощие. Винаги ще се дебнат. Очите на света ще бъдат отправени към тях с колебание кого от двамата да последват. Въздишате, мистър Норел. Знаете, че съм прав. Занапред трябва да се съобразяваме със Стрейндж във всичките си планове — какво ще каже, какво