ОТ ВСИЧКИ ПРОТИВОРЕЧИВИ СТАТИИ, публикувани в „Единбург Ривю“, тази се оказа най-скандалната. В края на януари като че ли нямаше образован човек от единия край на страната до другия, който да не я беше чел и да не си беше съставил мнение за нея. Макар че статията беше анонимна, всички знаеха, че авторът е Стрейндж. О, разбира се, в началото някои хора се колебаеха и изтъкваха факта, че Стрейндж е разкритикуван наравно с Норел, може би дори повече. Но тези хора бяха окачествени от околните като много глупави. Нима Джонатан Стрейндж не беше известен като капризен и непредвидим човек, който напълно е в състояние да напише статия срещу себе си? И нима авторът не се представяше като магьосник? Кой друг би могъл да бъде? Кой друг би си позволил да се изказва така авторитетно?

Когато мистър Норел дойде в Лондон, възгледите му изглеждаха нови и доста ексцентрични. Но оттогава хората свикнаха с тях и изказването му, че магията, подобно на океаните, трябва да се управлява от англичани, им се стори съвсем в духа на времето. Предстоеше да се очертаят границите на съвременната магия. Всичко това не беше много разбираемо за съвременните дами и господа — тристагодишното царуване на Джон Ъскглас, странната и неудобна история на взаимоотношенията ни с феите трябваше да бъдат забравени. А сега Стрейндж преобръщаше всички възгледи на Норел с главата надолу. Изведнъж се оказваше, че всичко, което англичаните научават още в детството си за дивата английска магия, може би все пак е вярно и може би дори сега по отдавна забравени пътеки, оттатък небето, отвъд дъжда продължава да препуска Джон Ъскглас в обкръжението си от хора и феи.

Повечето хора решиха, че сътрудничеството между двамата магьосници е приключило. В Лондон се носеше слух, че Стрейндж е отишъл на „Хановер Скуеър“ и слугите са го отпратили. Имаше и друг слух, който противоречеше на първия и според който Стрейндж не е ходил на „Хановер Скуеър“, но мистър Норел седи ден и нощ в библиотеката да чака ученика си, като през пет минути изпраща слугите си да погледнат през прозореца, за да видят дали някой не идва.

Една неделна вечер в началото на февруари Стрейндж отиде да навести мистър Норел. В това поне нямаше съмнение, защото на път за „Сейнт Джордж“ двама джентълмени го видяха да стои на стъпалата пред къщата на „Хановер Скуеър“, видяха как вратата се отвори, видяха как Стрейндж каза нещо на слугата и незабавно бе поканен да влезе като човек, когото отдавна очакват. Двамата джентълмени продължиха пътя си към църквата, където незабавно разказаха на приятелите си от съседните скамейки какво са видели. Пет минути след тях в църквата влезе слаб млад мъж с благовидно изражение. Като се престори, че се моли, той прошепна, че току-що е говорил с човек от къщата в съседство с тази, в която живее мистър Норел, и човекът му казал, че от прозореца на първия етаж чул мистър Стрейндж да крещи и да се кара с учителя си. Две минути по-късно в църквата се разнесе мълвата, че двамата магьосници взаимно се заплашили с отлъчване от магическото братство. Службата започна и неколцина присъстващи отправиха погледи, пълни с копнеж, към прозорците: може би съжаляваха, че прозорците на църквите се правят на такава недостижима височина. Прозвуча химн под съпровод на органа и по-късно няколко души споделиха, че по време на музиката чули силни гръмотевици — сигурен признак за магически действия. Други хора обаче им казаха, че само им се е счуло.

Всичко това силно би учудило двамата магьосници, които в настоящия момент седяха мълчаливо в библиотеката на мистър Норел и предпазливо се наблюдаваха един друг. Стрейндж, който не беше виждал учителя си от няколко дни, остана потресен от вида му. Лицето на мистър Норел бе изпито, а тялото му сякаш се беше свило — той изглеждаше с десет години по-стар.

— Да седнем, сър — предложи Стрейндж, тръгна към един стол и мистър Норел трепна при рязкото му движение, сякаш очакваше, че Стрейндж ще го удари. В следващия миг обаче се окопити и седна.

Стрейндж не се чувстваше по-удобно. През последните няколко дни той многократно си задаваше въпроса дали е бил прав да публикува тази рецензия и всеки път си отговаряше утвърдително. Младият магьосник реши, че най-добре би било да заеме позиция на достойно морално превъзходство, смекчено с умерена доза съжаление. Но сега, когато отново седеше в библиотеката на мистър Норел, той откри, че не му е никак лесно да погледне наставника си в очите. Погледът му се спираше на странна поредица от предмети: малката порцеланова фигурка на Мартин Пейл, звънеца, нокътя на собствения му палец, лявата обувка на мистър Норел.

Мистър Норел, от друга страна, не сваляше очи от лицето на Стрейндж. След няколко секунди мълчание двамата заговориха едновременно:

— Вие бяхте така добър с мен… — започна Стрейндж.

— Сигурно мислите, че съм ядосан… — започна мистър Норел.

И двамата млъкнаха и Стрейндж направи знак на Норел да продължи.

— Сигурно мислите, че съм ядосан — повтори мистър Норел, — но не съм. Мислите, че не знам защо направихте това, но аз знам. Мислите, че сте вложили душа и сърце в тази статия и че сега всички в Англия ви разбират. Какво разбират? Нищо. Аз ви разбрах, преди още да сте написали и дума — той млъкна и по лицето му пролича, че се опитва да изрече нещо, скрито дълбоко в него. — Нещата, които написахте, бяха предназначени за мен. Единствено за мен.

Стрейндж отвори уста да възрази срещу това неочаквано твърдение. Но след като се замисли, осъзна, че може би е вярно, и замълча. Мистър Норел продължи:

— Наистина ли мислите, че и аз не съм изпитвал същото… същия копнеж, който изпитвате и вие? „Ние практикуваме магията на ДЖОН ЪСКГЛАС.“ Разбира се. Как иначе? Уверявам ви, навремето, когато бях млад, бях готов да направя всичко, да се подложа на всичко, за да го открия и да се хвърля в краката му. Опитах се да го призова — ха! Това беше постъпка на много млад и наивен човек — да се отнеса с крал като със слуга и да го повикам при себе си, за да говоря с него. Фактът, че не успях, е едно от най-щастливите обстоятелства в живота ми! След това се опитах да го открия с помощта на древните заклинания за избор. Дори не успях да задействам магията. Всички магии, които правех на младини, бяха посветени на едничката цел да го намеря. Десет години не съм мислил за нищо друго.

— Никога досега не сте ми казвали за това, сър.

Мистър Норел въздъхна.

— Исках да ви попреча да допуснете моята грешка — той безпомощно разпери ръце.

— Но както сам казвате, това е било отдавна, когато още сте били млад и неопитен. Сега сте съвсем друг магьосник, а и аз се лаская от мисълта, че не съм обикновен помощник. Може би бихме могли да