Наполеон Бонапарт и херцог Уелингтън, за заслугите на херцога във всички области на живота, освен в една, и за злополучието на херцогинята.

— За щастие вие и аз никога не сме страдали от подобно нещо — заключи Арабела леко задъхана. — Тежко е да нямаш покой от това, че съпругът ти постоянно ухажва други жени.

— Предполагам — колебливо отвърна лейди Поул.

Това подразни Арабела. Тя се стараеше да оправдава всички чудатости на Нейно благородие, но й беше трудно да извини хладното й отношение към сър Уолтър. Арабела често идваше на „Харли Стрийт“ и не можеше да не забележи колко предан съпруг е той. Сър Уолтър изпълняваше на мига всяко нещо, което можеше да достави удоволствие на лейди Поул или поне малко да облекчи мъките й, и Арабела с болка виждаше с каква нищожна благодарност се посрещат усилията му. Не че лейди Поул проявяваше неприязън към него, но понякога като че ли изобщо не забелязваше присъствието му.

— О, но вие не осъзнавате колко сте благословена — каза Арабела. — Това е една от най-големите радости на съществуването.

— Кое?

— Любовта на съпруга ви.

Лейди Поул се изненада.

— Да, той ме обича — каза Нейно благородие. — Или поне твърди, че ме обича. Но каква полза от любовта му? Тя не ме топли, когато ми е студено — а знаете, че винаги ми е студено. Нито с минута не е съкратила дългите изтощителни балове, нито е спряла шествията по дългите призрачни коридори. Не ме е спасила от нито едно страдание. Любовта на съпруга ви спасила ли ви е от нещо досега?

— Любовта на мистър Стрейндж? — Арабела се усмихна. — Не, от нищо. Аз съм тази, която трябва да го спасява… искам да кажа — побърза да добави тя, когато забеляза, че лейди Поул не я разбира, — той често се среща с хора, които искат от него да прави магии за тях. Или пък имат някой племенник, който иска да учи магия при него. Или вярват, че са намерили магическа обувка или вилица, или друга подобна безсмислица. Те не му желаят злото. Всъщност най-често се държат много почтително. Но мистър Стрейндж не е от търпеливите хора и аз съм принудена да го спасявам, преди да е казал нещо, което не трябва.

Дойде време Арабела да си тръгва и тя стана, за да се сбогува с лейди Поул. Тъй като нямаше да се видят няколко месеца, Арабела непременно искаше й да каже нещо ободряващо.

— Надявам се, скъпа ми лейди Поул, че когато отново се срещнем, вие ще бъдете много по-добре и може би дори ще бъдете в състояние отново да излизате в обществото. От все сърце ми се иска някой ден да ви срещна в театъра или на бал…

— На бал! — възкликна лейди Поул ужасена. — Как ви хрумна да кажете подобно нещо? Пази Боже вие и аз да се срещнем на бал!

— Ш-ш-т, ш-шт, не исках да ви разстроя! Забравих колко мразите танците. Хайде, не плачете! Не мислете за това, щом ви прави нещастна!

Арабела положи всички усилия да утеши приятелката си. Прегърна я, целуна я по бузата и по косата, погали ръката й, предложи й вода с аромат на лавандула. Нищо не помогна. В продължение на няколко минути лейди Поул ридаеше безутешно. Арабела не можеше да разбере причината. Но всъщност нямаше нищо за разбиране. Заболяването на Нейно благородие я караше да се страхува от всичко, да се измъчва от всевъзможни дреболии. Арабела позвъни за прислугата.

Едва когато прислужницата се появи, Нейно благородие направи опит да се овладее.

— Вие не разбирате за какво говорите! — възкликна лейди Поул. — И опазил ви Бог някога да разберете. Ще се опитам да ви обясня — знам, че е безполезно, но ще се опитам! Изслушайте ме, скъпа, скъпа ми мисис Стрейндж! Изслушайте ме, сякаш надеждите ви за вечно спасение зависят от това!

Арабела съсредоточи цялото си внимание.

Но безполезно. Това излияние не беше по-различно от останалите, в които Нейно благородие се впускаше всеки път, когато казваше, че трябва да съобщи на Арабела нещо много важно. Лейди Поул пребледня, пое дълбоко въздух и започна да разказва някаква странна история за собственик на мина за олово в Дербишир, който се влюбил в една доячка. Доячката била всичко, за което собственикът на мината можел да мечтае с изключение на това, че когато се погледнела в огледало, образът й в него се появявал със закъснение, при залез слънце очите й променяли цвета си и сянката й често танцувала диви танци, докато тя стояла неподвижно.

След като лейди Поул се качи в покоите си, Арабела остана сама. „Колко глупаво от моя страна! — помисли си тя. — И то когато знам толкова добре, че всяко споменаване за танци я разстройва неимоверно! Как можах да проявя такава непредпазливост? Чудя се какво ли искаше да ми каже. Дали самата тя знае? Бедното създание! Без здраве и разсъдък богатството и красотата са безполезни!“

Арабела разсъждаваше в този дух, когато тихо шумолене зад гърба й я накара да се обърне. Тя тутакси скочи и се завтече към вратата с протегнати ръце.

— Това сте вие! Колко се радвам да ви видя! Елате да си стиснем ръцете! Това ще бъде последната ни среща и дълго няма да се видим.

Същата вечер Арабела каза на Стрейндж:

— Поне един човек е доволен, че си насочил вниманието си към изучаването на Джон Ъскглас и слугите му феи.

— Така ли? И кой е той?

— Джентълменът с коса като глухарче.

— Кой?

— Джентълменът, който живее у сър Уолтър и лейди Поул. Споменах ти за него.

— О, да! Спомням си — последва кратко мълчание, докато Стрейндж обмисляше чутото. — Арабела! — внезапно възкликна той. — Нима искаш да кажеш, че все още не си научила името му? — Стрейндж избухна в смях.

Това подразни Арабела.

— Вината не е моя — оправда се тя. — Той никога не ми го е казвал, а аз все забравям да го попитам. Но се радвам, че го приемаш толкова леко. В началото ми се стори, че малко ревнуваш.

— Не помня да съм ревнувал.

— Колко странно! Аз помня съвсем ясно.

— Моля да ме извиниш, Арабела, но е трудно да ревнувам от мъж, с когото си се е запознала преди години и чието име все още не знаеш. Значи той одобрява работата ми, така ли?

— Да, често ми е казвал, че доникъде няма да стигнеш, ако не започнеш да изучаваш феите. Той смята, че истинската работа на магьосника се състои в изучаването на феите и феината магия.

— Наистина ли? Този джентълмен има много категорични възгледи по въпроса! А какво разбира той от магия? Магьосник ли е?

— Не мисля. Веднъж каза, че през целия си живот не е прочел и една книга на тази тема.

— О, значи е от онези! — презрително възкликна Стрейндж. — Никога не е изучавал магия, но развива какви ли не теории за нея. Често срещам такива хора. Е, щом не е магьосник, тогава какъв е? Можеш ли да ми кажеш поне това?

— Мисля, че да — отвърна Арабела със задоволството на човек, който е направил хитроумна догадка.

Стрейндж я погледна в очакване.

— Не — отсече Арабела, — няма да ти кажа. Пак ще ми се присмиваш.

— Вероятно.

— Е, добре — каза тя след малко, — мисля, че е принц. Или крал. Със сигурност във вените му тече кралска кръв.

— Какво, за Бога, те кара да мислиш така?

— Той ми е говорил много за кралствата, замъците и именията си, но трябва да призная, че всички те носят много странни наименования и никое от тях не ми говори нищо. Мисля, че може да е един от принцовете, които Бонапарт е свалил от власт в Германия или Швейцария.