ИМПЕРАТОР НАПОЛЕОН БОНАПАРТ бе заточен на остров Елба. Но Негово императорско величество имаше известни съмнения относно това дали тихият островен живот ще му понесе — в края на краищата, той беше свикнал да управлява голяма част от съвременния свят. Затова преди да напусне Франция, императорът каза на няколко души, че напролет, когато цъфнат теменужките, той ще се върне. И спази обещанието си.

Още щом стъпи на френска земя, Бонапарт събра армия и пое на север към Париж и бъдещата си съдба, която се състоеше в обявяване на война на всички народи по света. Естествено, той искаше отново да се провъзгласи за император, но все още не се знаеше на какво. Наполеон винаги се бе опитвал да подражава на Александър Велики, затова се очакваше да тръгне на изток. Веднъж вече беше нападал Египет и бе пожънал известен успех. Можеше да поеме и на запад: носеха се слухове, че в Шербург го чака флотилия, която да го отведе към Америка и към завладяването на прясно открития нов свят.

Но каквото и решение да вземеше, всички бяха единодушни, че императорът ще започне от Белгия, затова херцог Уелингтън отиде в Брюксел и зачака идването на големия враг на Европа.

Английските вестници разпространяваха всевъзможни слухове: че Бонапарт е събрал армията си, че със светкавична бързина се придвижва към Белгия, че вече е там, че е пожънал победа! После на другия ден се появяваха новини за това, че императорът се намира в двореца си в Париж и изобщо не е мърдал от там.

В края на май Джонатан Стрейндж последва Уелингтън и армията в Брюксел. Той бе прекарал последните три месеца в Шропшир в усамотение и размисли за магия, затова няма нищо чудно, че отначало се почувства объркан. След като обаче се поразходи час-два из Брюксел, Стрейндж стигна до извода, че проблемът не е в него, а в града. Той знаеше как изглежда един град по време на война, а този не изглеждаше така. Трябваше навсякъде да сноват военни части, каруци с припаси, хора с разтревожени лица. Вместо това Стрейндж виждаше модни магазини и дами, седнали удобно в разкошни карети. Вярно, срещаха се групи офицери, но никой от тях като че ли не беше зает с военни дела (един от тях влагаше големи усилия и мисъл в поправянето на чадъра играчка на едно момиченце). Имаше много повече смях и веселие, отколкото бе уместно при неизбежно нападение на Наполеон Бонапарт.

Един глас го извика по име. Той се обърна и видя полковник Манингъм, който веднага го покани да отидат заедно в дома на лейди Шарлот Гревил (английска дама, която живееше в Брюксел). Стрейндж възрази, че не може да отиде без покана, а освен това трябва да потърси херцог Уелингтън. Но Манингъм каза, че липсата на покана е без значение, защото Стрейндж със сигурност ще бъде добре дошъл, а и има вероятност в настоящия момент херцогът да се намира в гостната на лейди Гревил.

Десет минути по-късно Стрейндж се озова в луксозен апартамент, пълен с хора, много от които познаваше. Имаше офицери, красиви дами, модни господа, британски политици и представители на всички чинове и титли в британското общество. Всички те шумно говореха и си разменяха шеги за войната. Това беше ново за Стрейндж: войната се бе превърнала в модно забавление. В Испания и Португалия беше обичайно войниците да се възприемат като мъченици, хулени и забравени от всички. Британските вестници неизменно рисуваха положението в най-мрачни краски. Но в Брюксел да бъдеш сред офицерите на Негово сиятелство се считаше за най-благородното нещо на света, а второто най-благородно нещо на света беше да си магьосник на Негово сиятелство.

— Уелингтън наистина ли държи на присъствието на всички тези хора? — учудено прошепна Стрейндж на Манингъм. — Какво ще стане, ако французите нападнат града? По-добре да не бях идвал. Някой непременно ще ме попита за спречкването ми с мистър Норел, а наистина не ми се говори за това.

— Глупости! — прошепна Манингън в отговор. — Никой тук не се интересува от тези неща! Впрочем ето го и херцога!

Настана суматоха и в стаята влезе херцогът.

— А, Мерлин! — извика той, щом погледът му се спря на Стрейндж. — Много се радвам да ви видя! Елате да си стиснем ръцете! Разбира се, познавате херцога на Ричмънд. Не? Тогава ми позволете да ви представя!

Ако дотогава събирането бе оживено, след появата на Негово сиятелство то се оживи още повече. Всички очи го следяха, любопитни да узнаят с кого разговаря и (което бе още по-интересно) с кого флиртува. По вида му човек не би могъл да предположи, че той е дошъл в Брюксел с друга цел, освен да се забавлява. Но всеки път, когато Стрейндж понечваше да се отдалечи, херцогът го стрелваше с поглед, който сякаш казваше: „Не, останете. Нуждая се от вас!“ Накрая все така усмихнат, Негово сиятелство наведе глава към магьосника и прошепна в ухото му:

— Ето, мисля, че сега е моментът. Елате! В дъното на стаята има оранжерия. Там можем да поговорим насаме.

Те седнаха сред палмите и другите екзотични растения.

— Едно предупреждение — започна херцогът. — Тук не е Испания. В Испания всеки мъж, жена и дете мразеше французите и ги смяташе за врагове. Но тук нещата стоят съвсем различно. Бонапарт има приятели на всяка улица и в почти всяка военна част. Градът гъмжи от шпиони. Затова нашата работа — вашата и моята — е да се държим така, сякаш нищо на света не е по-сигурно от поражението му! Усмихнете се, Мерлин! Пийнете чай. Ще успокои нервите ви.

Стрейндж направи опит да се усмихне, но веднага след това се намръщи и за да отвлече вниманието на херцога от изражението на лицето си, той попита как Негово сиятелство намира новата армия.

— О, меко казано, лоша. Най-разнородната армия, която някога съм командвал. Смесица от британци, белгийци, холандци и германци. Все едно да се опитваш да построиш стена от половин дузина различни материали. Всеки материал може да е добър сам по себе си, но не е ясно дали конструкцията ще издържи. Но пруската армия обеща да се бие с нас. А Блюхер е превъзходен старец. Обича битката — тези думи се отнасяха до пруския генерал. — За съжаление не е с всичкия си. Мисли, че е бременен.

— О!

— Със слонче.