— О, това е несправедливо! Не съм казала и дума срещу професията ти. Мисля, че тя е една от най- благородните на света. И съм безкрайно горда с всичко, което ти и мистър Норел сте направили, и никога не съм възразявала срещу това да изучаваш всяка магия, която считаш за полезна, но до днес ти се задоволяваше да правиш открития само в книгите.
— Е, вече не е така. Да ограничаваш един магьосник с изучаване на книгите в библиотеката му — това е същото като да кажеш на изследовател, че одобряваш намерението му да потърси мястото, от което извира… някоя от онези африкански реки при условие, че не отива по-далеч от Тънбридж Уелс!
Арабела нададе възглас на безпомощност.
— Мислех, че искаш да бъдеш магьосник, а не изследовател!
— То е едно и също. Изследователят не може да си стои у дома и да разчита карти, начертани от други хора. Магьосникът не може да разшири арсенала си от магии с четене на книги, написани от други хора. За мен е съвсем очевидно, че рано или късно Норел и аз ще трябва да търсим магии извън книгите!
— Наистина ли? За теб е очевидно, така ли? Е, Джонатан, много се съмнявам това да е очевидно и за мистър Норел.
По време на тази размяна на реплики сър Уолтър и подполковник Грант се чувстваха също толкова неудобно, колкото би се чувствал всеки друг, станал неволен свидетел на малък семеен скандал. Ясното съзнание, че в настоящия момент нито Стрейндж, нито Арабела са добре разположени към тях, не облекчаваше положението им. Те вече чуха достатъчно резки думи от Арабела, когато й признаха, че са подтикнали Стрейндж да направи опасната магия. Сега самият Стрейндж им мяташе гневни погледи, сякаш питаше с какво право са дошли в дома му посред нощ и са разстроили иначе сговорчивата му съпруга. Веднага щом в разговора настъпи подобие на пауза, подполковник Грант промърмори нещо нечленоразделно по повод късния час и милото гостоприемство на домакините и им пожела лека нощ. Но тъй като никой не обърна ни най-малко внимание на думите му, той се видя принуден да остане на мястото си.
Сър Уолтър обаче беше по-решителен човек. Той осъзна, че е сгрешил, като е изпратил Стрейндж зад огледалото, и държеше да оправи нещата. Тъй като беше политик, сър Уолтър никога не се отказваше да изрази мнението си само защото другите не желаят да го чуят.
— Прочели ли сте всички книги по магия? — обърна се той към Стрейндж.
— Какво? Не, разбира се! Отлично знаете, че не съм! — отвърна магьосникът (като имаше предвид книгите в библиотеката на абатството Хъртфю).
— Знаете ли накъде водят всички тези коридори, които сте видели днес? — попита сър Уолтър.
— Не — отговори Стрейндж.
— Знаете ли коя е тъмната земя, през която минава мостът?
— Не, но…
— Тогава сигурно ще е по-добре да направите както предлага мисис Стрейндж и да изчетете всичко за тези пътища, преди да се върнете на тях — каза сър Уолтър.
— Но сведенията в книгите са неточни и противоречиви! Дори Норел го казва, а той е прочел всичко, което може да се прочете за тях, не се съмнявайте в това!
Арабела, Стрейндж и сър Уолтър продължиха да спорят още половин час, докато всички капнаха от умора и закопняха за сън. Само Стрейндж като че ли не се страхуваше от тези пейзажи с призрачни, смълчани хълмове, безкрайни пътища и обширни мрачни полета. Арабела беше истински уплашена от всичко чуто и дори сър Уолтър и подполковник Грант бяха разтревожени. Магията, която само допреди няколко часа им се струваше толкова позната, толкова английска, изведнъж стана нечовешка, неземна, чужда.
Колкото до Стрейндж, той окончателно се увери, че събеседниците му са най-недосетливите и досадни хора в страната. Те като че ли изобщо не проумяваха, че той е направил нещо изключително. Нямаше да бъде пресилено, смяташе магьосникът, да се каже, че това е най-голямото постижение в цялата му кариера. Никой английски магьосник от Мартин Пейл насам не беше стъпвал на Кралските пътища. Но вместо да го поздравят и похвалят за уменията му — както би постъпил всеки друг, — те само мърмореха по начин, присъщ повече на Норел.
На другата сутрин Стрейндж се събуди с твърдото решение да се върне на Кралските пътища. Той весело поздрави Арабела, заговори с нея на всевъзможни ежедневни теми и изобщо се опита да се държи така, сякаш снощната им разправия е била породена от нейната умора и прекомерно вълнение. Но преди да успее да се възползва от заблудата си (и да се втурне по пътищата през първото достатъчно голямо огледало), Арабела ясно му заяви, че мнението й е същото като миналата нощ.
В края на краищата, не е ли безполезно да се опитваме да проследим развоя на свадата между съпруг и съпруга? Подобни разговори непрекъснато скачат от едно на друго. Припомнят се спорове и недоразумения от минали години, напълно непонятни за всеки друг, освен за двамата души, засегнати пряко от тях. В такъв случай никоя от страните не е права или крива, а дори да е, какво от това?
Стремежът на всички съпрузи да живеят в хармония и разбирателство помежду си е много силен и Стрейндж и Арабела не се отличаваха от останалите в това отношение. Накрая след два дни непрестанни спорове за едно или друго те си дадоха обещание. Той и обеща да не тръгва по Кралските пътища, докато тя не му каже, че е готов. В замяна на това тя му обеща да му даде позволение веднага щом той успее да я убеди, че това е безопасно.
37
ПЕТТЕ ДРАКОНА
Ноември 1814 година
ПРЕДИ СЕДЕМ ГОДИНИ къщата на мистър Ласелс на „Брутън Стрийт“ се смяташе за една от най-хубавите в Лондон. Тя се отличаваше със съвършенство, постижимо само от много богат, много свободен човек, който посвещава голяма част от времето си на купуването на картини и скулптури и изразходва голяма част от умствената си енергия за подбиране на мебели и тапети. Вкусът му беше забележително изтънчен и той притежаваше таланта да съчетава цветовете по нови и неочаквани начини. Господарят на къщата имаше особена слабост към нюансите на синьото, сивото и онзи специфичен метален оттенък на бронзовото. Но той не беше сантиментално привързан към вещите си. Продаваше картини със същата честота, с която ги купуваше, и в дома му никога не цареше онзи хаос от натрупани платна, типичен за домовете на някои колекционери. Всяка от стаите в къщата на Ласелс беше украсена с умерен брой картини и предмети на изкуството, но този умерен брой включваше някои от най-красивите и забележителни творби в цял Лондон.
През последните седем години обаче съвършенството на тази къща помръкна. Цветовите съчетания бяха безупречни както винаги, но не се променяха. Мебелите бяха скъпи, но представляваха всичко най-ново в модата отпреди седем години. През това време колекцията на Ласелс не се попълни с нито една картина. За седем години в Лондон бяха пристигнали забележителни антични скулптури от Италия, Египет и Гърция, но те бяха изкупени от други джентълмени.
Нещо повече, всички признаци в къщата навеждаха на мисълта, че господарят й се е посветил на полезно занимание, накратко, че той работи. По всички маси и столове бяха пръснати доклади, ръкописи, писма и правителствени документи, а във всички стаи можеха да се видят броеве на „Приятелите на английската магия“.
Макар да демонстрираше презрение към всякакъв вид работа, през седемте години, откакто мистър Норел живееше в Лондон, Ласелс бе по-зает от всякога. След като по негово лично предложение назначиха лорд Портисхед за редактор на „Приятелите на английската магия“, начинът, по който Негова светлост изпълняваше редакторските си задължения, дразнеше Ласелс до степен на непоносимост. Лорд Портисхед се допитваше до мистър Норел по всички въпроси и прилежно следваше всички ненужни заръки на магьосника, в резултат на което списанието с всеки брой ставаше все по-скучно и по-неразбираемо. През есента на 1810 година Ласелс си издейства място на заместник-редактор. „Приятелите на английската магия“ имаше значителен брой абонати, така че работата не беше малко. Освен това Ласелс пишеше статик по съвременна магия за други вестници и списания, съветваше правителството по въпросите на магическата политика, почти ежедневно посещаваше мистър Норел, а в свободното си време изучаваше история и теория на магията.
