Аз много държах да го доведа в кафене „Бедфорд“, но не очаквах хората тук да са толкова нелюбезни.

— Е, щом не ви харесва тук — гневно отвърна Стрейндж, — тогава мога да ви предложа единствено да се върнете у дома в… Нотингшир, така ли се казваше?

Колкхаун Грант изгледа много хладно джентълмена от Нотингамшир и отбеляза, без да се обръща към никого конкретно:

— Не се учудвам, че земеделието ни е в такова плачевно състояние. Днешните фермери постоянно скитосват насам-натам. Човек може да ги срещне на всички места за развлечение в кралството. Те мислят само за удоволствия. Чудя се няма ли в Нотингамшир жито за засяване? Няма ли свине за гледане?

— Ние с мистър Тантъни не сме фермери, сър! — възкликна с възмущение джентълменът от Нотингамшир. — Ние сме пивовари. Тъмното пиво на Гаткомб и Тантъни е прочуто в цели три графства!

— Благодаря, но в Лондон си имаме достатъчно пиво и пивовари — отбеляза полковник Манингъм. — Не се тревожете за нас.

— Но ние не сме дошли да продаваме пиво! Дошли сме тук с много по-благородна цел! Мистър Тантъни и аз се увличаме по магията! Смятаме, че дълг на всеки английски патриот е да се интересува от тази тема. Лондон вече не е просто столица на Великобритания — той е средище на нашата магическа мисъл. От години най-голямото желание на мистър Тантъни е да учи магия, но това изкуство се намираше в такова окаяно състояние, че той се беше отчаял. Ние, приятелите му, го ободрявахме. Казвахме му, че точно когато нещата съвсем се влошат, започват да се оправят. И излязохме прави, защото скоро се появиха двама от най-великите магьосници, които Англия е виждала. Разбира се, имам предвид мистър Норел и мистър Стрейндж! Чудесата, които те извършиха, накараха англичаните отново да благославят родината си и окуражиха мистър Тантъни да се надява, че един ден може да стане като тях.

— Наистина ли? Е, вярвам, че ще остане разочарован — отбеляза Стрейндж.

— В такъв случай, сър, горчиво се заблуждавате! — победоносно заяви джентълменът от Нотингамшир. — Мистър Тантъни се обучава на магическо изкуство при самия мистър Стрейндж!

За беда точно в този момент Стрейндж се беше надвесил над масата, опрян на единия си крак, и се целеше в една билярдна топка. Той така се стъписа от чутото, че не уцели топката, заби кия си в масата и падна на земята.

— Мисля, че е станала някаква грешка — каза Колкхаун Грант.

— Не, сър. Няма грешка — отвърна джентълменът от Нотингамшир с влудяващо спокойствие.

Стрейндж стана от пода и попита:

— Как изглежда този ваш мистър Стрейндж?

— Уви — каза джентълменът от Нотингамшир, — не мога да ви дам точни сведения по този въпрос. Мистър Тантъни никога не е виждал мистър Стрейндж. Обучението му се провежда изцяло с писма. Но ние много се надяваме да срещнем мистър Стрейндж на улицата. Утре отиваме на „Сохо Скуеър“ специално за да видим къщата му.

— Писма! — възкликна Стрейндж.

— Бих казал, че обучението под формата на кореспонденция ми се струва много долнопробно — отбеляза сър Уолтър.

— Ни най-малко! — възкликна джентълменът от Нотингамшир. — Писмата на мистър Стрейндж са пълни с мъдри съвети и забележителни проникновени мисли по повод състоянието на английската магия. Ето, онзи ден мистър Тантъни писа на мистър Стрейндж, за да го попита за заклинание за спиране на дъжд — в нашата част на Нотингамшир вали много. Мистър Стрейндж му писа още на другия ден и му отговори, че макар наистина да има заклинания за местене на дъжда и слънцето като фигури по шахматна дъска, той би ги използвал единствено при крайна необходимост и съветва мистър Тантъни да последва примера му. Английската магия, писа мистър Стрейндж, е израснала на английска почва и в известен смисъл е била откърмена от английския дъжд. Мистър Стрейндж казва, че като си играем с английското време, ние си играем с Англия, а като си играем с Англия, рискуваме да разрушим самите основи на английската магия. Ние сметнахме това за поразителен пример за гения на мистър Стрейндж, нали така, мистър Тантъни? — и джентълменът от Нотингамшир разтърси приятеля си, от което той примигна няколко пъти.

— Казвали ли сте някога подобно нещо? — промърмори сър Уолтър.

— Струва ми се, че да — отвърна Стрейндж. — Мисля, че казах нещо подобно… кога беше? Миналия петък, струва ми се.

— И на кого го казахте?

— На Норел, разбира се.

— А имаше ли други хора с вас?

Стрейндж помълча малко.

— Дролайт — бавно произнесе той.

— А!

— Сър — обърна се Стрейндж към джентълмена от Нотингамшир, — моля да ме извините, че преди малко ви обидих. Но трябва да призная, че в тона, с който се обърнахте към мен, имаше нещо не съвсем… Накратко, аз съм раздразнителен, а вие ме засегнахте. Аз съм Джонатан Стрейндж и съжалявам, че трябва да ви го кажа, но до тази вечер не бях чувал нито за вас, нито за мистър Тантъни. Подозирам, че вие и мистър Тантъни сте станали жертви на безскрупулен човек. Вероятно мистър Тантъни ми плаща за обучението си, така ли е? Може ли да попитам къде изпраща парите? Ако е на „Литъл Райдър Стрийт“, това е доказателството, което ми е нужно.

За нещастие джентълменът от Нотингамшир и мистър Тантъни си представяха Стрейндж като висок набит мъж с дълга бяла брада, бавен и разсъдлив маниер на говорене и старовремски одежди. Тъй като човекът, който стоеше пред тях, беше строен, гладко избръснат, припрян и облечен като всеки друг богат и моден джентълмен в Лондон, отначало те се усъмниха, че това е мистър Стрейндж.

— Е, лесно можем да го докажем — каза Колкхаун Грант.

— Разбира се — добави сър Уолтър, — ще повикам сервитьора. Може би думата на един прислужник ще направи това, което думата на един джентълмен не успя. Джон! Ела насам! Трябваш ни!

— Не, не, не! — отсече Грант. — Нямах това предвид. Джон, можеш да си вървиш. Не ни трябваш. Има куп неща, които мистър Стрейндж може да направи, за да докаже несравнимите си магически способности по-убедително от всякакви уверения. В края на краищата, той е най-великият магьосник на нашето време.

— Мислех — намръщи се джентълменът от Нотингамшир, — че тази титла принадлежи на мистър Норел.

Колкхаун Грант се усмихна.

— Полковник Манингъм и аз имахме честта да се сражаваме рамо до рамо с Негово сиятелство херцог Уелингтън в Испания. Уверявам ви, че там не бяхме чували за мистър Норел. Мистър Стрейндж — този джентълмен тук — беше човекът, на когото се доверявахме. И ако сега той направи някоя поразителна магия, не мисля, че след това ще имате съмнения, и, уверявам ви, дълбоката ви почит към английската магия и английските магьосници няма да ви позволи да мълчите. Сигурен съм, че тутакси ще поискате да разкажете на мистър Стрейндж всичко, което знаете за тези лъжливи писма — Грант погледна въпросително джентълмена от Нотингамшир.

— Е — каза джентълменът, — трябва да призная, че вие сте чудни хора и аз не проумявам какво целите с тези свои приказки. Защото, казвам ви, много ще се учудя, ако тези писма се окажат лъжливи, след като от всеки ред, от всяка дума лъха истинска английска магия!

— Но — възрази Грант — ако, както предполагаме, измамникът е използвал думи на самия мистър Стрейндж, за да изплете лъжите си, това обяснява нещата, нали? А сега за да докаже, че е този, за когото се представя, мистър Стрейндж ще направи нещо, което нито един жив човек не е виждал!

— Така ли? — попита джентълменът от Нотингамшир. — Какво ще направи? Грант се усмихна широко и се обърна към Стрейндж с вид на човек, който също беше силно заинтригуван.

— Да, Стрейндж, кажете ни. Какво ще направите?

Но сър Уолтър отговори вместо него. Той кимна към огромното венецианско огледало, което заемаше по-голямата част от едната стена и в настоящия момент отразяваше само мрак, и обяви:

— Ще влезе в това огледало и повече няма да излезе.