СЕЛО ХАМПСТЕД СЕ НАМИРА на пет мили северно от Лондон. По времето на нашите дядовци то се е състояло чисто и просто от къщи и ферми, но място с такава пасторална атмосфера близо до Лондон привличало голям брой любители на чистия въздух и зеленината. За тяхно развлечение били построени хиподрум и площадка за боулинг, сладкарници и градини за чай, където да се подкрепят и освежат. Богатите хора започнали да купуват летни къщи там и Хампстед скоро се превърнал в това, което е днес: едно от най-предпочитаните места за почивка на модното лондонско общество. За съвсем кратко време Хампстед се разраснал от селце до селище с внушителни мащаби, почти колкото малък град.

Два часа след като сър Уолтър, подполковник Грант, полковник Манингъм и Джонатан Стрейндж се скараха с джентълмена от Нотингамшир, по лондонския път мина карета, влезе в Хампстед и зави по тъмна алея, обрасла с бъз, люляк и глог. Каретата се приближи към къща в края на алеята, спря и от нея слезе мистър Дролайт.

Къщата беше някогашна ферма, но през последните години бе претърпяла множество подобрения. Малките селски прозорчета, предназначени по-скоро да пазят от студа, отколкото да пускат светлината, бяха разширени до нормални размери, простата селска врата беше заменена от портик с колони, някогашният фермерски двор бе изцяло преобразен и на мястото му сега имаше градина с цветя и храсти.

Мистър Дролайт почука на вратата. Отвори му прислужница и незабавно го въведе в гостната, която вероятно бе служила някога за общо помещение, но всички следи от първоначалното й предназначение бяха изчезнали под скъпите френски тапети, персийски килими и английски мебели най-нова мода и изработка.

Не бяха изминали и две минути от пристигането на Дролайт, когато в стаята влезе дама. Тя беше висока, добре сложена и красива. Роклята й бе от пурпурно кадифе, а на бялата й шия блестеше изящна огърлица от черни кехлибарени мъниста.

През отворената врата насреща се виждаше салон за хранене, също толкова богато обзаведен, колкото и гостната. Останките от вечеря на масата показваха, че дамата е вечеряла сама. По всичко личеше, че е сложила червената рокля и черната огърлица за собствено удоволствие.

— Ах, мадам! — възкликна Дролайт и скочи на крака. — Надявам се, че сте добре!

Тя пренебрежително махна с ръка.

— Предполагам, че съм добре. Доколкото мога да бъда добре при липсата на общество и разнообразни занимания.

— Как! — извика Дролайт с учуден тон. — Нима сте съвсем сама тук?

— Имам една компаньонка — стара леля. Тя ме подтиква към религията.

— О, мадам! — възкликна Дролайт. — Не хабете енергията си за молитви и проповеди. В тях няма да намерите утеха. Съсредоточете мислите си върху отмъщението.

— Ще го направя. Правя го — просто отвърна тя и седна на дивана срещу прозореца. — А как са мистър Стрейндж и мистър Норел?

— О, заети са, мадам! Много, много заети! Иска ми се — за тяхно, а и за ваше добро — да не бяха толкова заети. Вчера мистър Стрейндж специално ме попита за вас. Искаше да узнае дали самочувствието ви е добро. „О, търпимо — отвърнах му аз, — само търпимо.“ Мистър Стрейндж е потресен, мадам, искрено потресен от безсърдечното отношение на роднините ви.

— Наистина ли? Бих искала възмущението му да намери по-практичен израз — хладно отбеляза тя. — Платих му повече от сто гвинеи, а той не направи нищо. Уморих се да уреждам делата си чрез посредник, мистър Дролайт. Предайте поздравите ми на мистър Стрейндж. Кажете му, че съм готова да се срещнем когато пожелае, по всяко време на деня и нощта. Всеки час е удобен за мен. Аз нямам ангажименти.

— Ах, мадам! Как бих искал да направя това, за което ме молите! Как самият мистър Стрейндж го иска! Но се боя, че това е невъзможно.

— Така казвате вие, но досега не съм чула нито една основателна причина — поне такава, която да ме задоволява. Предполагам, че мистър Стрейндж се безпокои за това какво ще си кажат хората, ако ни видят заедно. Но срещата ни може да бъде съвсем тайна. Никой няма да узнае.

— О, мадам! Създали сте си погрешна представа за характера на мистър Стрейндж! Нищо на света не би му доставило по-голямо удоволствие от възможността да покаже на всички дълбокото си презрение към вашите мъчители. Той е загрижен единствено и изцяло за вас. Мистър Стрейндж се бои…

Но от какво се бои мистър Стрейндж дамата така и не научи, защото в този момент Дролайт внезапно млъкна и се огледа с крайно объркано изражение на лицето.

— Какво, за Бога, беше това? — попита той.

Сякаш някъде се бе отворила врата. Или може би няколко врати. В къщата като че ли задуха бриз и довя полузабравени ухания от детството. Светлината се измести и това накара всички сенки в стаята да легнат под друг ъгъл. Преместването беше съвсем определено и въпреки това, както често става при магиите, и Дролайт, и дамата имаха силното чувство, че нищо във видимия свят вече не е сигурно. Сякаш ако някой от тях протегнеше ръка да докосне предмет в стаята, щеше да установи, че той вече не е на мястото си.

На стената над дивана, където седеше дамата, имаше продълговато огледало. В него се отразяваше втора голяма бяла луна, втори висок тъмен прозорец и втора полумрачна стая. Но Дролайт и дамата не се виждаха в тази стая. Вместо това там се появи някаква неопределеност, която се превърна в подобие на сянка, която на свой ред се превърна в приближаващ се тъмен силует. С приближаването на силуета ставаше ясно, че гостната в огледалото изобщо не е като истинската гостна и че само благодарение на причудливата игра на светлина и перспектива — такава, каквато се случва да видим в театъра — двете стаи изглеждат еднакви. Стаята в огледалото беше всъщност дълъг коридор. Косата и палтото на загадъчния силует се вееха от вятър, който не се усещаше в истинската стая, и макар че той вървеше право към стъклото, което разделяше двете помещения, очевидно му трябваше време, за да стигне до него. Но накрая той се приближи и настъпи момент, когато тъмната му фигура рязко се уголеми, а лицето му все така остана в сянка.

След малко Стрейндж ловко изскочи от огледалото, усмихна се с най-очарователната си усмивка и каза на Дролайт и дамата:

— Добър вечер.

Почака малко, за да даде възможност на някого от тях да отговори и когато никой не се възползва, продължи:

— Надявам се, мадам, че ще бъдете така любезна да ме извините за късното посещение. Да ви призная честно, пътят се оказа малко по-криволичещ, отколкото очаквах. Завих в погрешна посока и за малко да пристигна в… е, и аз не знам точно къде.

Стрейндж отново направи пауза, сякаш очакваше някой да го покани да седне. Тъй като никой не го направи, той се настани сам.

Дролайт и дамата с червената рокля го гледаха втренчено. Магьосникът им се усмихна.

— Запознах се с мистър Тантъни — съобщи той на Дролайт. — Много приятен джентълмен, макар и не особено словоохотлив. Приятелят му мистър Гаткомб обаче ми каза всичко, което исках да узная.

— Вие мистър Стрейндж ли сте? — попита дамата с червената рокля.

— Да, мадам.

— Какъв късмет! Мистър Дролайт тъкмо ми обясняваше защо вие и аз никога няма да се срещнем.

— Вярно е, мадам, че до тази вечер обстоятелствата не позволяваха да се срещнем. Мистър Дролайт, моля да ни представите.

Дролайт промърмори, че дамата в червената рокля е мисис Булуърт. Стрейндж стана, поклони се и отново седна.

— Вярвам, че мистър Дролайт ви е разказал за ужасното ми положение — започна мисис Булуърт.

Стрейндж направи леко движение с глава, което можеше да означава едно, можеше да означава друго, а можеше и съвсем нищо да не означава. Той каза: