си. На козите и свинете им пораснали крила и те отлетели. Духът превърнал камъните на недостроената енорийска църква в буци захар. От слънцето захарта се нагорещила, започнала да лепне и част от църквата се разтопила. Градът замирисал на гигантска сладкарница. По-лошото било, че котките и кучетата идвали да ближат църквата, плъховете и мишките — да я гризат. Градът останал с полуизядена безформена църква, което съвсем не било по вкуса на жителите му.
Те се видели принудени да отидат при Дъфи и да го помолят да се застъпи за тях пред духа. Но момчето било сърдито и не искало да им помогне, защото помнело как тези хора някога му се присмивали. Тогава те започнали да правят всевъзможни комплименти на бедния луд клетник, да хвалят ума и красотата му. И Дъфи се помолил на феята, и колко различно станало всичко тогава! Духът престанал да ги тормози и отново превърнал захарната църква в каменна. Гражданите изсекли дърветата на пазарния площад и си купили нов добитък. Но така и не успели да поправят църквата. И днес църквата в Честърфийлд изглежда някак странно. Не е като другите църкви. Стрейндж помълча малко. После каза:
— Според вас, мистър Норел, феите завинаги ли са напуснапи Англия?
— Не знам. През последните триста-четиристотин години се разказват много истории за срещи на англичани с феи на най-неочаквани места, но тъй като никой от тези хора не е бил учен или магьосник, свидетелствата им не могат да се смятат за достоверни. Ако ние с вас призоваваме феи, тоест — побърза да добави той, — ако послушаме нечий лош съвет и направим нещо толкова неблагоразумно, тогава при правилно произнасяне на заклинанията феите веднага ще се появят. Но откъде идват и по какви пътища се движат — не се знае със сигурност. По времето на Джон Ъскглас се строят прости пътища, водещи от Англия към Феерия — широки зелени пътеки между високи живи плетове или каменни зидове. Тези пътища все още съществуват, но аз не мисля, че днес феите ги използват, както впрочем и християните. Те са разрушени и обрасли с трева. Изглеждат изоставени и съм чувал, че хората ги отбягват.
— Хората вярват, че феините пътища носят лош късмет — каза Стрейндж.
— Това са глупости — отсече Норел. — Феините пътища не могат да им навредят. Феините пътища не водят наникъде88.
— А получовешките потомци на феи? Те наследяват ли познанията и силите на предшествениците си? — попита Стрейндж.
— О, това е съвсем друг въпрос. Много хора в днешно време носят фамилии имена, които разкриват феиния им произход. Феърчайлд е едно от тях. Елфик — също. И Феъри, разбира се. Помня, че когато бях дете, в една от нашите ферми работеше Том Феърчайлд. Но рядко се случва някой от тези феини потомци да проявява какъвто и да било магически талант. Всъщност по-често те се ползват с репутацията на хитри, надменни и мързеливи хора — все пороци, с които се славят техните предци феите.
На другия ден Стрейндж се срещна с кралските херцози и им каза колко много съжалява, че не е могъл да излекува лудостта на краля. Техни кралски височества също изказаха съжаление, но ни най-малко не се изненадаха. Те не бяха очаквали друго и увериха Стрейндж, че за нищо не го винят. Всъщност херцозите останаха доволни от направеното от магьосника и особено им хареса това, че той не им поиска пари. Като награда за труда му те го удостоиха с кралските си разрешения. Това означаваше, че ако желае, Стрейндж би могъл да сложи позлатени и гипсови изображения на петте им герба над вратата си на „Сохо Скуеър“ и да се представя навсякъде като магьосника на техни кралски височества.
Стрейндж не каза на херцозите, че заслужава благодарността им в по-голяма степен, отколкото предполагат. Той беше съвсем сигурен, че е спасил краля от ужасна участ. Просто още не знаеше каква точно.
34
НАКРАЙ ПУСТИНЯТА
Ноември 1814 година
СТИВЪН И ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ с коса като глухарче вървяха по улиците на непознат град.
— Уморихте ли се, сър? — попита Стивън. — Аз със сигурност съм уморен. Вървим от часове.
Джентълменът избухна в писклив смях.
— Драги ми Стивън! Та ние пристигнахме само преди миг! Дотогава вие се намирахте в дома на лейди Поул и бяхте принуден да вършите слугинска работа по волята на злия й съпруг!
— О! — възкликна Стивън, осъзнал, че последното, което си спомня, е как чистеше сребърните прибори в малката си стаичка до кухнята, но това му се струваше толкова отдавна — о, преди цяла вечност.
Той се огледа. Тук нямаше нищо, което да му е познато. Дори миризмата на мястото — смесицата от подправки, кафе, гниещи зеленчуци и печено месо — беше нова за него.
Стивън въздъхна.
— От магията е, сър. Толкова ме обърква. Джентълменът топло стисна ръката му.
Градът се издигаше на стръмен склон. Нямаше нормални улици, само тесни пътеки, състоящи се предимно от стъпала, които се виеха нагоре и надолу между къщите. Самите къщи бяха съвсем прости, дори, бихме казали, строги. Стените от пръст и глина, боядисани в бяло, вратите от най-просто дърво, както и капаците на прозорците. Стъпалата по улиците също бяха боядисани в бяло. В целия град като че ли нямаше нито едно цветно петно, което да зарадва окото: нито цвете в саксия на прозореца, нито шарена играчка, забравена от някое дете пред вратата. Да вървиш по тези тесни улици, каза си Стивън, е все едно да се луташ из гънките на огромна ленена кърпа.
Беше призрачно тихо. Докато ходеха нагоре-надолу по тесните стълби, те дочуваха боботенето на плътни гласове, които долитаха от къщите, но нямаше нито смях, нито песен, нито възторжен детски глас. От време на време срещаха по някой местен жител, величествен, с мургаво лице, облечен в бяла роба и бели панталони и с бял тюрбан на главата. Всички носеха бастуни, дори младите мъже, макар че всъщност никой от тях не изглеждаше особено млад: жителите на този град се бяха родили стари.
Срещнаха само една жена (поне джентълменът с коса като глухарче каза, че това е жена). Тя стоеше до съпруга си, облечена от главата до петите в една-единствена дреха с цвят на сянка. Стивън я видя в гръб и — съвсем в тон с призрачната атмосфера на мястото — когато жената бавно се обърна към него, той забеляза, че лицето й не беше лице, а гъсто бродирана тъкан в същия мрачен нюанс като останалата част от облеклото й.
— Тези хора са много странни — прошепна Стивън. — Но като че ли никак не се учудват, че ни виждат тук.
— О! — възкликна джентълменът. — Това е част от магията, която направих: да изглеждаме точно като тях. Те са напълно убедени, че ни познават още от детството си. Нещо повече, скоро ще откриете, че ги разбирате отлично и те също ви разбират, макар че езикът им е неразбираем дори за сънародниците им, които живеят на двадесет и пет мили от тук!
Стивън си каза, че сигурно е част от магията и това, че жителите на града не забелязват на какъв висок глас говори джентълменът и как думите му отекват във всяко белосано кътче наоколо.
Улицата, по която слизаха, завиваше и рязко свършваше с нисък зид, построен, за да не позволява на разсеяните пешеходци да паднат от хълма. От тук се виждаше околният пейзаж. Пред тях под безоблачно небе се простираше пуста долина от бял камък. Духаше горещ вятър. Това беше свят, оголен от всяка възможна плът и останал само по кости.
Стивън започваше да мисли, че това място е сън или част от завладялата го магия, но джентълменът с коса като глухарче въодушевено му съобщи, че се намират в…
— Африка! Земята на предците ви, драги ми Стивън!
„Но предците ми не са живели тук — помисли си Стивън. — Сигурен съм. Тези хора са по-мургави от англичаните, но по-светли от мен. Предполагам, че са араби.“
На глас той каза:
— Тръгнали ли сме за някъде, сър?
— Да видим пазара, Стивън!
Стивън се зарадва да чуе това. Тишината и пустотата го потискаха. На пазара сигурно щеше да има шум и оживление.
Но пазарът на този град се оказа много любопитно място. Той се намираше близо до високите градски стени край голяма дървена порта. Там нямаше сергии, нямаше тълпи от хора, нетърпеливи да разгледат
