донесе.

Мистър Норел нямаше желание да обижда принц-регента и отказа да предостави помощта си, като добави, че много се съмнява болестта на краля да е податлива на лечение с магия. Тогава вторият син на краля, херцогът на Йорк, който беше военен, попита херцог Уелингтън дали според него мистър Стрейндж би се съгласил да посети краля.

— О, сигурен съм в това! — отвърна херцог Уелингтън. — Мистър Стрейндж се радва на всяка възможност за правене на магии. Нищо не му доставя по-голямо удоволствие. Задачите, които му поставях в Испания, му създаваха всевъзможни затруднения и макар че той много се оплакваше, ги изпълняваше с голяма готовност. Аз имам високо мнение за способностите на мистър Стрейндж. Както Ваше кралско височество знае, Испания е едно от най-нецивилизованите места на света и от единия до другия й край почти няма други пътища освен кози пътеки. Но благодарение на мистър Стрейндж моите хора разполагаха с хубави английски пътища, които ги отвеждаха навсякъде, където им се налагаше, а ако на пътя ни се изпречеше планина, гора или град, мистър Стрейндж просто ги преместваше другаде.

Херцогът на Йорк отбеляза, че кралят на Испания Фердинанд е изпратил писмо до принц-регента, в което се оплаква, че много части от кралството му са станали напълно неузнаваеми поради намесата на английския магьосник и той настоява мистър Стрейндж да се върне, за да възстанови страната в предишния й вид.

— О! — възкликна незаинтересовано херцог Уелингтън. — Значи продължават да се оплакват от това?

В резултат на този разговор във вторник сутринта Арабела Стрейндж слезе по стълбите и завари салона на дома си окупиран от синовете на краля. Те бяха петима: техни кралски височества херцозите на Йорк, на Кларънс, на Съсекс, на Кент и на Кеймбридж. Кралските синове бяха на възраст между четиридесет и петдесет години. Макар че някога бяха красиви, те много обичаха да ядат и да пият, поради което сега изглеждаха доста закръглени.

Мистър Стрейндж беше подпрял лакът на полицата над камината и прелистваше една от книгите на мистър Норел с любезно изражение на лицето, докато техни кралски височества говореха едновременно и взаимно се прекъсваха в стремежа си да опишат по-точно плачевното положение на краля.

— Ако видите как Негово величество се залива с мляко, когато се храни — с насълзени очи сподели херцогът на Кларънс на Арабела, — как се измъчва от въображаеми страхове и как води дълги разговори с мистър Пит, който отдавна е мъртъв… ех, драга моя, това не може да не ви разстрои.

Херцогът взе ръката на Арабела и започна да я гали, вероятно останал с впечатлението, че тя е салонната прислужница.

— Всички поданици на Негово величество много съжаляват за болестта му — каза Арабела. — Никой от нас не може да остане безразличен към страданието му.

— О, драга моя! — възкликна херцогът със задоволство. — Толкова съм трогнат, че го казвате! — при тези думи той залепи влажна кралска целувка на ръката й и я погледна с голяма нежност.

— Ако мистър Норел не смята, че болестта му може да се излекува с магия, честно казано, и аз не мисля, че изгледите са добри — каза Стрейндж. — Но на драго сърце ще посетя Негово величество.

— В такъв случай остава само проблемът с Уилис — отбеляза херцогът на Йорк.

— Уилис? — попита Стрейндж.

— О, да! — възкликна херцогът на Кеймбридж. — Уилис са по-безочливи, отколкото можете да си представите.

— Трябва да внимаваме да не разгневим братята Уилис — предупреди херцогът на Кларънс, — иначе те непременно ще си отмъстят на Негово величество.

— Уилис ще имат много възражения срещу това мистър Стрейндж да посети краля — въздъхна херцогът на Кент.

Уилис бяха двама братя, които държаха лудница в Линкълншир. Те от години се грижеха за краля при всеки негов пристъп на лудост. А когато Негово величество идваше на себе си, той говореше на всички колко мрази братята Уилис и колко е недоволен от жестокото им отношение към него. Кралят дори бе накарал кралицата, херцозите и принцесите да му обещаят, че когато отново полудее, няма да го оставят в ръцете на Уилис. Но това не даде резултат. При първия признак на полудяване отново повикаха братята Уилис и те дойдоха незабавно, заключиха краля, облякоха го в усмирителна риза и му дадоха силни очистителни.

Вярвам, че читателите ми ще останат озадачени (подобно на всички останали), че един крал може да бъде толкова неспособен да управлява собствената си съдба. Но помислете с каква тревога се посреща лудостта в едно семейство. А сега си представете колко по-голяма е тревогата, когато болният е кралят на Великобритания! Ако вие или аз полудеем, това е нещастие за нас, за приятелите ни и за семействата ни. Когато един крал полудее, това е бедствие за целия народ. В миналото болестта на крал Джордж често караше народа да се чувства несигурен и да не знае кой ще управлява страната. Случаят нямаше прецедент. Никой не знаеше какво трябва да се направи. Не че харесваха или уважаваха братята Уилис — не беше така. Тайната на успеха им беше в това, че те проявиха спокойствие тогава, когато всички изпаднаха в паника. Уилис поеха отговорността, от която всички останали се опитаха да избягат. В замяна на това поискаха пълен контрол върху особата на Негово величество. Никой не можеше да разговаря с краля в отсъствието на поне един от братята Уилис. Нито кралицата, нито премиер-министърът. Нито дори тринадесетте синове и дъщери на Негово величество.

— Е — каза Стрейндж, след като всичко това му бе обяснено, — признавам, че бих предпочел да разговарям с Негово величество, без да присъстват други хора — особено такива, които се отнасят неблагосклонно към мен. Но все пак ми се е случвало да меря сили с цялата френска армия. Смея да предположа, че ще се справя с двама лекари. Оставете братята Уилис на мен.

Стрейндж отказа да обсъжда въпроса за заплащането, преди да се срещне с краля. Той не поиска пари за посещението при Негово величество, което херцозите, до един затънали в дългове от комар и натоварени с прехраната и обучението на няколко къщи с незаконни деца, сметнаха за много мило от негова страна.

Рано на следващия ден Стрейндж потегли към замъка Уиндзор на среща с краля. Беше свежа студена утрин и всичко бе потънало в плътна бяла мъгла. По пътя магьосникът произнесе три малки заклинания. Първото щеше да накара братята Уилис да проспят обичайния си час за ставане, от второто жените и слугите им щяха да забравят да ги събудят, а третото щеше да направи така, че когато най-после се събудят, нито една от дрехите и обувките им да не бъдат на местата, където са ги оставили. Две години по- рано Стрейндж би изпитал угризения да изиграе дори такава безобидна шега на двама непознати, но сега изобщо не се замисли. Подобно на много други джентълмени, ходили в Испания с херцог Уелингтън, той бе започнал неволно да подражава на Негово сиятелство, на който беше присъщо да действа по най-бързия и прекия възможен начин82.

Към десет часа Стрейндж прекоси река Темза по малкия дървен мост при село Дачет. Той мина по пътеката между реката и стената на двореца и влезе в град Уиндзор. На портата се представи на стражите и обясни по каква работа идва при краля. Лакей в синя униформа дойде да го отведе в покоите на Негово величество. Той беше почтителен, умен човек, каквито често са слугите в дворците, много се гордееше със замъка и всичко свързано с него. Най-голямото му удоволствие в живота се състоеше в това да развежда хората из него и да наблюдава почудата, благоговението и възторга им.

— Сигурно не идвате за пръв път в замъка, сър? — попита лакеят.

— Тъкмо обратното. Никога не съм стъпвал тук.

Човекът се стъписа.

— В такъв случай, сър, сте пропуснали да се насладите на една от най-благородните гледки, които Англия може да предложи!

— Наистина ли? Е, сега нали съм тук.

— Но сте дошли по работа, сър — отбеляза лакеят с укор, — и смея да предположа, че няма да имате възможност да разгледате всичко както трябва. Трябва да дойдете отново, сър. През лятото. А в случай че сте от женените джентълмени, позволявам си да отбележа, че дамите винаги остават особено доволни от замъка.

Той поведе Стрейндж през двор с внушителни размери. Някога във военно време този двор вероятно бе