„Негово сиятелство“81 — да спи под дърво с камък за възглавница. Друг път съм виждал крадци и просяци да се изтягат в пухени завивки на разкошни легла. Войната обръща всичко с главата надолу.

— Е, надявам се животът в Лондон да не ти се стори скучен. Джентълменът с коса като глухарче каза, че след като си опитал вкуса на войната, у дома със сигурност ще се отегчиш.

— Ха! Не, в никакъв случай! Как, когато тук всичко е чисто и на мястото си? И книгите, и вещите са ти подръка, и щом вдигнеш поглед, жена ти седи пред теб? Какво би могло… Кой ти го е казал? Джентълмен с каква коса?

— Като глухарче. Сигурна съм, че го познаваш. Той живее при сър Уолтър и лейди Поул. Всъщност не съм убедена, че живее там, но го виждам всеки път, когато отида у тях.

Стрейндж се намръщи.

— Не го познавам. Как се казва?

Арабела не знаеше.

— Винаги съм смятала, че е роднина на сър Уолтър или лейди Поул. Колко странно, че никога не ми е хрумвало да го попитам как се казва! И то след като сме разговаряли — о, часове наред!

— Наистина ли? Не съм сигурен, че одобрявам това. Той хубав ли е?

— О, да! Много! Колко странно, че не знам името му! Много е забавен. За разлика от повечето хора, които срещаме.

— И за какво си говорите?

— О, за всичко! Но накрая той все иска да ми подарява нещо. Миналия понеделник искаше да ми докара бенгалски тигър. В сряда — да ми доведе кралицата на Неапол, защото според него тя и аз толкова си приличаме, че със сигурност ще станем най-добри приятелки, а в петък искаше да изпрати слуга да ми донесе музикално дърво…

— Музикално дърво?

Арабела се засмя.

— Музикално дърво! Каза, че на някаква планина с историческо име расте дърво, което вместо плодове ражда ноти и музиката му превъзхожда всяка друга. Никога не мога да преценя дали сам вярва на приказките си. Всъщност няколко пъти дори се питах дали не е луд. Винаги намирам извинения да отказвам подаръците му.

— Радвам се. Никак нямаше да ми е приятно да се върна у дома и да намеря къщата пълна с тигри, кралици и музикални дървета. Напоследък получавала ли си вести от мистър Норел?

— Напоследък не съм.

— Защо се усмихваш? — попита Стрейндж.

— Усмихнах ли се? Не съм забелязала. Е, добре, ще ти кажа. Веднъж той ми изпрати съобщение и това беше всичко.

— Едно съобщение за три години?

— Да. Преди около година се разнесе слух, че са те убили при Витория и мистър Норел изпрати Чайлдърмас да попита дали е вярно. Аз знаех точно толкова, колкото и той. Но същата вечер пристигна капитан Моултроп. Корабът му беше акостирал в Портсмут преди не повече от два дни и той дойде направо тук да ми съобщи, че в слуховете няма нищо вярно. Никога няма да забравя добрината му! Бедният млад мъж! Ръката му беше ампутирана само преди месец и той все още страдаше. Но на масата има писмо от мистър Норел за теб. Чайлдърмас го донесе вчера.

Стрейндж взе писмото и го повъртя в ръцете си.

— Е, мисля, че трябва да тръгвам — колебливо каза той.

Истината беше, че Стрейндж никак не бързаше да се срещне със стария си наставник. Той бе свикнал да бъде независим в мислите и действията си. В Испания получаваше заповеди от херцог Уелингтън, но решенията за това каква магия да направи, за да изпълни заповедите, вземаше сам. Перспективата отново да прави магии под ръководството на мистър Норел никак не го изпълваше с ентусиазъм, а след като бе прекарал месеци в компанията на дръзките млади офицери на Уелингтън, да разговаря часове наред само с мистър Норел му се виждаше малко скучно.

Но въпреки опасенията му срещата премина много сърдечно. Мистър Норел толкова се радваше да го види, толкова въпроси имаше за естеството на заклинанията, използвани в Испания, толкова го похвали за постиженията му, че на Стрейндж почти му се стори, че е бил несправедлив към наставника си.

Естествено, мистър Норел не искаше и да чуе, че Стрейндж се отказва от ролята си на негов ученик.

— Не, не и не! Вие трябва да се върнете тук! Имаме още много да работим. Сега, когато войната свърши, истинската работа тепърва предстои. Трябва да създадем магията на новото време! Получих най- благонадеждни уверения от неколцина министри, които много държаха да ме уведомят, че за тях е абсолютно невъзможно да продължат да управляват страната без помощта на нашата магия! И въпреки всичко, което ние с вас сме направили, все още има заблуди! Ето, завчера чух лорд Касълрей да обяснява на някого, че по настояване на херцог Уелингтън вие сте използвали черна магия в Испания! Аз побързах да уверя Негова светлост, че не може да сте използвали друго освен най-съвременни методи.

Стрейндж не отговори и леко наклони глава по начин, който мистър Норел със сигурност изтълкува като мълчаливо съгласие.

— Но ние говорехме за това дали да продължавам да бъда ваш ученик. Аз изучих всички магии от списъка, който вие съставихте преди четири години. Преди да замина за Пиренейския полуостров, вие, сър, ми казахте, че сте напълно доволен от напредъка ми — както, надявам се, помните.

— О, но това беше само за начало! Докато бяхте в Испания, аз съставих нов списък. Ще кажа на Лукас да го донесе от библиотеката. Впрочем знаете, че имам и други книги, които бих искал да прочетете — малките му сини очи нервно примигнаха.

Стрейндж се поколеба. Това беше намек за библиотеката в абатството Хъртфю, която той още не беше виждал.

— О, мистър Стрейндж! — възкликна Норел. — Толкова се радвам, че се върнахте, сър! Много ми е приятно да ви видя. Надявам се, че ще говорим още дълго. Мистър Ласелс и мистър Дролайт прекарваха доста време тук…

Стрейндж отвърна, че не се съмнява в това.

— …но с тях не може да се говори за магия. Елате пак утре. По-рано. Елате на закуска!

Ноември 1814 година