предложения за размяна на пленници и няколко партизански командири73 и обещания за сребърни монети и оръжие в изобилие срещу освобождаването на Грант. Когато нито едно от тези предложения не се увенча с успех, лорд Уелингтън се видя принуден да приложи друг план. Той нае един от най-легендарните и най-кръвожадните партизански главатари, Херонимо Саорнил, да заведе Джонатан Стрейндж при майор Грант.
— Ще видите, че Саорнил е малко страшен — съобщи Негова светлост на Стрейндж, преди магьосникът да потегли, — но аз нямам никакви притеснения по този повод, защото, честно казано, мистър Стрейндж, и вие не му отстъпвате.
Саорнил и хората му наистина бяха зловеща шайка разбойници, каквато не бихте искали да срещате. Те бяха мръсни, вмирисани и небръснати. Носеха саби и ножове, затъкнати на поясите, и пушки през рамо. Дрехите и потниците на седлата им бяха изпъстрени с жестоки и зловещи изображения: черепи и кръстосани кости, пронизани с ножове сърца, бесилки, колела с разпънати на тях фигури, гарвани, кълвящи сърца и очи, и други също толкова приятни картини. Тези изображения представляваха инкрустации, изработени с нещо, което на пръв поглед приличаше на перлени копчета, но отблизо се оказа зъби на убити от партизаните французи. В частност Саорнил се беше накичил с толкова зъби, че при всяко негово движение те подрънкваха, сякаш и след смъртта си французите тракаха със зъби от страх.
Така отрупани със символи и атрибути на смъртта, Саорнил и хората му бяха сигурни, че всяват ужас у всеки срещнат. Затова донякъде се стъписаха, когато видяха, че английският магьосник ги е надминал в това отношение — той носеше със себе си ковчег. Като повечето жестоки хора и те бяха доста суеверни. Един от тях попита Стрейндж какво има в ковчега. Той безгрижно отвърна, че вътре има човек.
След няколко дни изтощителна езда партизаните заведоха Стрейндж на един хълм, който се издигаше над основния път от Испания за Франция. Те увериха магьосника, че точно по този път ще минат майор Грант и похитителите му.
Хората на Саорнил направиха лагер наблизо и зачакаха. На третия ден видяха по пътя да се задава голяма група френски войници, сред които в яркочервената си униформа яздеше майор Грант. Стрейндж незабавно нареди да отворят ковчега му. Трима партизани грабнаха железни пръти и вдигнаха капака. Вътре намериха глинена фигура — нещо като манекен от същата груба червена глина, която испанците използват за направата на пъстрите си чинии и стомни. Фигурата беше с размерите на човек, но много грубо изработена. Имаше две дупки вместо очи и едва загатнат нос. Затова пък беше грижливо облечена в униформата на офицер от 11-и пехотен полк.
— А сега — обърна се Стрейндж към Херонимо Саорнил, — щом първите французи стигнат онази скала, вие ще ги нападнете.
Саорнил се замисли над казаното, не на последно място заради испанския език на Стрейндж, който беше малко чудат като граматика и произношение.
След като разбра какво иска магьосникът, той попита:
— Да опитаме ли да освободим Ел Буено Гранто? (Ел Буено Гранто беше името, с което испанците наричаха майор Грант.)
— В никакъв случай! — възкликна Стрейндж. — Оставете Ел Буено Гранто на мен!
Саорнил и хората му се спуснаха по-надолу по хълма до място, където тънка редица дръвчета създаваше преграда между тях и пътя. От там откриха огън. Това завари французите съвсем неподготвени. Неколцина бяха убити, много други — ранени. Нямаше скали, само няколко храста — почти нямаше къде да се скрият, — но пътят беше пред тях и им предоставяше добра възможност да избягат от нападателите си. След първите минути на паника и объркване французите се окопитиха, събраха ранените си и препуснаха напред.
Докато се изкачваха по хълма, партизаните не вярваха, че са постигнали нещо — в края на краищата човекът в яркочервена униформа продължаваше да язди напред с французите. Щом стигнаха мястото, където ги чакаше магьосникът, те с изненада установиха, че Стрейндж вече не е сам. Майор Грант беше с него. Двамата седяха по приятелски на една скала, ядяха студено пиле и пиеха кларе.
— …В Брайтън е наистина хубаво — казваше майор Грант, — но аз предпочитам Уеймут.
— Учудвате ме — отвърна Стрейндж. — Аз не обичам Уеймут. Там прекарах една от най-нещастните седмици в живота си. Бях много влюбен в момиче на име Мариан и то ме остави заради един тип с имение в Ямайка и стъклено око.
— Уеймут няма вина за това — отбеляза майор Грант. — А, капитан Саорнил! — той размаха пилешка кълка за поздрав. — Буенос диас!
Междувременно офицерите и войниците от френския ескорт продължиха пътя си към Франция и когато пристигнаха в Байон, предадоха пленника си на началника на тамошната тайна полиция. Началникът на тайната полиция пристъпи напред, за да поздрави човека, когото смяташе за майор Грант. Той доста се озадачи, когато посегна да стисне ръката на пленника и тя излезе от рамото му. Началникът така се стресна, че изпусна ръката на земята и тя се разби на хиляди парченца. Обърна се да се извини на майор Грант и още повече се ужаси, когато забеляза големи черни пукнатини по цялото му лице. След това падна и част от главата му и така се разкри, че пленникът е съвсем кух отвътре, а секунди по-късно той целият се разпадна като Хъмпти-Дъмпти от „Мелодиите на Мама Гъска“.
На 22 юли Уелингтън се би с французите край древния университетски град Саламанка. Това беше най- решителната победа на британската армия за последните години.
Същата нощ френската армия побягна през горите, които се простираха на юг от Саламанка. Когато погледнаха нагоре, войниците се стъписаха при вида на ята ангели, които се спускаха над тъмните дървета. Ангелите сияеха с ослепителна светлина. Крилете им бяха бели като на лебеди, а робите им меняха цветовете си като седеф, люспи на риба или небе преди гръм. В ръцете си те държаха лъскави копия и очите им искряха от божествен гняв. Те летяха между дърветата с поразителна бързина и заплашително размахваха копията си в лицата на французите.
Много от войниците изпаднаха в такъв ужас, че се обърнаха и побягнаха обратно към града — право към преследващата ги британска армия. Повечето бяха прекалено стъписани, за да правят друго, освен да стоят и да гледат. Един войник, по-смел и по-решителен от останалите, се опита да разбере какво става. Струваше му се много невероятно Небесата изведнъж да са се съюзили с враговете на Франция: в края на краищата, такова нещо човечеството не беше виждало от времената на Стария завет насам. Той забеляза, че макар да заплашваха войниците с копията си, ангелите не ги нападаха. Войникът изчака един от ангелите да се спусне достатъчно ниско и заби сабята си в него. Сабята не срещна съпротивление — само празен въздух. А и ангелът не прояви признаци на болка или учудване. Французинът веднага извика на сънародниците си да не се страхуват: това са само илюзии, създадени от магьосника на Уелингтън, и не могат да ги наранят.
Френските войници продължиха пътя си, следвани от призрачните ангели. Когато излязоха от гората, те се озоваха на брега на река Тормес. На нея имаше стар мост, който водеше към град Алба де Тормес. Поради грешка от страна на един от съюзниците на лорд Уелингтън този мост беше оставен без никаква охрана. Французите го преминаха и избягаха през града.
Няколко часа по-късно, малко след изгрев слънце, лорд Уелингтън мина угрижен по моста при Алба де Тормес. С него яздеха трима други джентълмени: подполковник Де Ланси, който беше заместник-интендант на армията; хубав млад мъж на име Фицрой Съмърсет, военен секретар на лорд Уелингтън; и Джонатан Стрейндж. Всички бяха прашни и мръсни от битката и не бяха спали от няколко дни. Нямаше и изгледи скоро да си легнат, защото Уелингтън беше твърдо решен да продължи преследването на избягалите французи.
Градът с църквите, манастирите и средновековните си сгради се открояваше със съвършена яснота на млечноматовото небе. Въпреки ранния час (беше малко след пет и половина) градът вече се бе събудил. Камбаните биеха в чест на победата над французите. Колони от уморени британски и португалски войници се нижеха по улиците, гражданите излизаха от къщите си и им поднасяха хляб, плодове и цветя. Каруци с ранени стояха в редица край една стена и дежурният офицер изпращаше войници да търсят болницата и други места, където да ги настанят. Междувременно пет-шест невзрачни и сръчни монахини бяха дошли от един от манастирите, обикаляха ранените и им даваха да пият прясно издоено мляко в метални канчета.
