да потърсим сред вчерашните убити на бойното поле. По магически начин той намери седемнадесет трупа на неаполитанци.

— Трупове! — учуди се лорд Уелингтън и свали далекогледа си. — За какво, за Бога, са му притрябвали трупове?

— И ние го попитахме същото, милорд, но той стана много потаен и не ни отговори. Само помоли да приберем труповете на сигурно място, където няма да се изгубят или повредят.

— Е, предполагам, че след като сме наели магьосник, не можем да се оплакваме, че не се държи като останалите хора — отбеляза Уелингтън.

В този момент един офицер, който стоеше наблизо, извика, че драгуните са преминали в галоп и скоро ще настигнат французите. Тутакси всички приумици на магьосника бяха забравени, лорд Уелингтън вдигна далекогледа си и всички присъстващи се съсредоточиха върху битката.

Междувременно Стрейндж се върна от бойното поле в замъка в Алба де Тормес. В оръжейната кула (единствената оцеляла част от замъка) той беше намерил стая, която никой не използваше, и се бе настанил в нея. Навсякъде из стаята бяха пръснати четиридесетте книги на Норел. Повечето все още бяха горе-долу здрави, макар че някои изглеждаха доста похабени. Подът беше осеян с тетрадки и листа хартия на Стрейндж, изписани със заклинания и магически изчисления. На една маса по средата стоеше широка плитка сребърна купа, пълна с вода. Капаците на прозорците бяха плътно затворени и единствената светлина в стаята идваше от сребърната купа. Общо взето, това беше истинска бърлога на магьосник и хубавичката слугиня испанка, която на равни интервали от време поднасяше кафе и бадемови бисквити, много се плашеше и изтичваше навън веднага щом оставеше подноса.

Един офицер от 18-и хусарски полк на име Уайт беше изпратен да помага на Стрейндж. Известно време капитан Уайт бе живял в дома на британския емисар в Неапол. Той имаше дарба за езици и отлично познаваше неаполитанския диалект.

Стрейндж нямаше затруднения с извикването на видения, но точно както беше предрекъл, те дадоха оскъдни сведения за това къде се намират мъжете. Установи, че оръдията са скрити небрежно зад някакви бледожълти скали — такива, каквито имаше в изобилие из целия Пиренейски полуостров, — а мъжете са се разположили в малка горичка с маслинови дървета и пинии — такава, каквато всъщност може да се види навсякъде, където и да се обърнеш.

Капитан Уайт стоеше до Стрейндж и превеждаше всичко, което неаполитанците си говореха, на ясен и точен английски език. Но макар че цял ден се взираха в сребърната купа, те успяха да научат съвсем малко. Когато човек е бил гладен осемнадесет месеца, когато от две години не е виждал жена си или любимата си, когато през последните четири месеца е спал сред кал и камъни, способностите му да води разговор са доста ограничени. Неаполитанците почти нямаха какво да си кажат, а това, което си казваха, беше свързано главно с храната, която им се искаше да ядат, с отсъстващите съпруги и любими, на които искаха да се порадват, и с меки пухени дюшеци, на които им се искаше да спят.

През половината нощ и по-голямата част от следващия ден Стрейндж и капитан Уайт седяха в оръжейната кула, погълнати от еднообразното занимание да наблюдават неаполитанците. Към вечерта на втория ден един адютант донесе съобщение от Уелингтън. Негова светлост беше разположил щаба си на място, което се наричаше Флорес де Авила, и викаше Стрейндж и капитан Уайт да се явят при него. Затова те събраха книгите, сребърната купа и останалите си вещи и поеха по горещите прашни пътища.

Флорес де Авила се оказа доста затънтено място: никой от испанците, които капитан Уайт попита за пътя, не знаеше къде е. Но когато две от най-големите европейски армии минат отнякъде, те не могат да не оставят следи от движението си: Стрейндж и капитан Уайт установиха, че е най-добре да следват дирята от захвърлени армейски предмети, счупени каруци, трупове и пируващи врани. На фона на пустите скалисти долини тези гледки приличаха на средновековни изображения на ада и предизвикваха Стрейндж да прави множество мрачни забележки за ужаса и безсмислието на войната. При нормални обстоятелства професионалният войник капитан Уайт вероятно би възразил, но сега бе твърде повлиян от мрачната обстановка наоколо и отговаряше само: „Вярно е, сър. Много е вярно.“

Но един войник не може да размишлява прекалено дълго над подобни въпроси. Животът му е изпълнен с трудности и той трябва да си доставя удоволствия при всяка възможност. Макар да се замисля за жестокостите, с които се сблъсква, сложете го в компанията на другарите му и е почти невъзможно настроението му да не се подобри. Стрейндж и капитан Уайт пристигнаха във Флорес де Авила към девет часа и след пет минути вече се поздравяваха весело с приятели, слушаха последните клюки за лорд Уелингтън и задаваха купища въпроси за битката, състояла се предишния ден и завършила с поредното поражение за французите. Човек трудно би предположил, че през последните дванадесет месеца са видели нещо, което да ги ужаси.

Щабът се помещаваше в разрушена църква на хълма над селото и там ги очакваха лорд Уелингтън, Фицрой Съмърсет, подполковник Де Ланси и майор Грант.

За човек, който бе спечелил две битки за два дни, лорд Уелингтън не беше в най-доброто възможно настроение. Френската армия, прочута из цяла Европа с бързото си придвижване, се беше измъкнала и сега крачеше към Валядолид и спасението си.

— За мен е истинска загадка как се придвижват толкова бързо — оплака се той. — Какво ли не бих дал да ги настигна и разгромя! Но имам само една армия и ако я изтощя, не мога да си набавя друга.

— Получихме вест от неаполитанците за оръдията — съобщи майор Грант на Стрейндж и капитан Уайт. — Искат ни сто песос на парче. Общо шестстотин.

— А това е твърде много — отсече Негова светлост. — Мистър Стрейндж, капитан Уайт, надявам се, че имате добри новини за мен.

— Не бих казал, милорд — отвърна Стрейндж. — Неаполитанците са в някаква гора. Но къде точно се намира тя — нямам ни най-малка представа. Не знам как да продължа. Използвах всичко, което знам.

— Тогава бързо трябва да научите нещо ново!

В първия момент Стрейндж като че ли се приготви да даде гневен отговор на Негова светлост, но размисли, въздъхна и попита дали седемнадесетте мъртви неалолитанци са на сигурно място.

— Сложиха ги в камбанарията — отвърна подполковник Де Ланси. — Сержант Неш отговаря за тях. Не знам за какво ви трябват, но ви съветвам да ги използвате бързо. Не вярвам да издържат дълго в тази горещина.

— Ще изкарат още една нощ — каза Стрейндж. — Нощите са студени. После се обърна и излезе от църквата.

Хората на Уелингтън го изгледаха с любопитство.

— Знаете ли — обади се Фицрой Съмърсет, — наистина не проумявам какво възнамерява да прави със седемнадесет трупа.

— Каквото и да е — каза Уелингтън, потопи пачето си перо в мастилото и започна да пише писмо до министрите в Лондон, — очевидно не му се нрави. Прави всичко възможно, за да го избегне.

Същата нощ Стрейндж направи магия, която никога дотогава не беше правил. Опита се да проникне в сънищата на неаполитанците. В това успя напълно.

Един сънуваше, че се е покатерил на дърво, гонен от печено агнешко краче. Той седеше на дървото и плачеше от глад, докато агнешкото краче тичаше наоколо и заплашително размахваше стърчащия си кокал. Скоро след това към него се присъединиха пет или шест настървени варени яйца, които зашепнаха най- ужасни хули по адрес на неаполитанеца.

Друг сънуваше, че върви през някаква горичка и среща мъртвата си майка. Тя му каза, че преди малко надникнала в една заешка дупка и видяла на дъното й Наполеон Бонапарт, краля на Англия, папата и руския цар. Човекът слезе в заешката дупка да види, но когато стигна дъното, установи, че Наполеон Бонапарт, кралят на Англия, папата и руският цар са всъщност едно и също лице, огромен дебел мъж, голям колкото църква, с ръждясали железни зъби и горящи колела вместо очи. „Ха! — подсмихна се злобно великанът, — да не би да си мислеше, че сме различни хора?“ После бръкна в един котел, който къкреше отстрани, извади малкия син на сънуващия и го изяде. Накратко, сънищата на неаполитанците, макар да бяха интересни, не съдържаха много полезни сведения.

Към десет часа на другата сутрин лорд Уелингтън седеше на импровизираното си бюро в олтара на разрушената църква. Той вдигна глава и видя Стрейндж да влиза.

— Е? — попита Негова светлост.