— Вие вярвате ли, че това е книгата на краля? — обърна се Ласелс към Чайлдърмас.
Чайлдърмас сви рамене.
— Финдхелм със сигурност е вярвал. В Ричмънд издирих двама души, които на младини са работили като слуги в дома на Финдхелм. Те казаха, че книгата на краля била гордостта на живота му. Той бил преди всичко пазач на книгата и след това съпруг, родител и фермер — Чайлдърмас помълча малко. — Най- голямата слава и най-голямото бреме, споходили човек в онези времена — каза той замислен. — Самият Финдхелм трябва да е бил нещо като магьосник теоретик. Купувал е книги за магия и е плащал на магьосник от Норталертън да го учи. Но едно нещо ми се видя особено любопитно; и двамата слуги твърдяха, че Финдхелм никога не е чел книгата на краля и е имал само бегла представа за това какво съдържа.
— А! — тихо възкликна мистър Норел.
Ласелс и Чайлдърмас го погледнаха.
— Значи не е могъл да я прочете — каза мистър Норел. — Е, това е много… — той млъкна и задъвка ноктите на ръцете си.
— Може да е била на латински — предположи Ласелс.
— А защо смятате, че Финдхелм не е знаел латински? — отвърна Чайлдърмас с известно раздразнение. — Само защото е бил фермер…
— О, нямах намерение да обидя фермерското съсловие, уверявам ви — засмя се Ласелс. — Тяхното занимание е по своему полезно. Но като цяло фермерите не са известни с добро класическо образование. Дали този човек би разпознал латински, ако го види?
Чайлдърмас отговори, че Финдхелм несъмнено би разбрал, че книгата е на латински. Не е бил глупак.
На това Ласелс хладно отвърна, че никога не го е наричал такъв.
Спорът започна да се разгорещява и изведнъж мистър Норел накара и двамата да млъкнат, като заговори бавно и замислено:
— Когато Кралят Гарван пристигнал в Англия, той не знаел да чете и пише. По онова време малко хора знаели, дори крале. А Кралят Гарван бил отгледан сред феи, където нямало писменост. Той никога не бил виждал букви. Новите му човешки слуги му показали буквите и му обяснили за какво служат. Но тогава той бил млад, много млад, може би на не повече от четиринадесет или петнадесет години. Вече бил завладял кралства в два свята и имал цялата магия, която един магьосник може да иска. Бил много самоуверен и горд. Нямал желание да чете мислите на други хора. Та какво били мислите на другите хора в сравнение с неговите собствени? Затова той не пожелал да се учи да чете и пише на латински, както искали да го научат слугите, и създал своя писменост, за да съхранява мислите си за по-късни времена. Може би тази писменост изразявала по-добре нагласата на ума му, отколкото латинските букви. Така било в началото. Но колкото повече живеел в Англия, толкова повече кралят се променял, по-малко мълчал, по-малко се уединявал — бил все по-малко като фея и все повече като човек. Накрая се съгласил да се научи да чете и пише като другите хора. Но не забравил собственото си писмо — Кралските букви, така се наричало то — и научил на него неколцина избрани магьосници, за да могат по-добре да разбират магията му. Мартин Пейл споменава за Кралските букви, също и Беласис, но нито единият, нито другият са виждали и чертичка от тях. Ако част от писмото е оцеляло и е записано с почерка на самия крал, то със сигурност… — мистър Норел отново млъкна.
— Е, мистър Норел — започна Ласелс, — тази вечер сте пълен с изненади! Да изразявате такова възхищение към човек, когото винаги сте твърдели, че мразите и презирате!
— Възхищението ми съвсем не ми пречи да го мразя! — сопна се мистър Норел. — Казах, че е велик магьосник. Не съм казал, че е велик човек, нито че одобрявам влиянието му върху английската магия. Впрочем нещата, които току-що чухте, изразяват личното ми мнение и не са за публично разпространение. Чайлдърмас знае. Чайлдърмас разбира.
Мистър Норел нервно погледна Дролайт, но Дролайт отдавна беше престанал да слуша — още след като бе установил, че историята на Чайлдърмас не е свързана с никого от модното общество, а само с йоркширски фермери и пияни слуги. В момента той беше зает да лъска кутията си за тютюн с носната си кърпа.
— Та, значи, Клег откраднал тази книга? — обърна се Ласелс към Чайлдърмас. — Това ли искате да ни кажете?
— В известен смисъл. През есента на 1754 година Финдхелм дал книгата на Клег и му наредил да я занесе на един човек в село Бретън в Дербишир Пийк. Защо — не ми е известно. Клег тръгнал на път и на втория или третия ден пристигнал в Шефилд. Спрял в една таверна и там попаднал на някакъв човек, ковач, чиято репутация на пияница била не по-малко славна от неговата. Те започнали да се надпиват и надпиването продължило два дни и две нощи. Отначало просто искали да видят кой ще изпие повече, но на втория ден започнали да поставят един пред друг невероятни пиянски предизвикателства. В ъгъла имало бъчва със солена херинга. Клег предизвикал ковача да мине по пътека от херинги. По това време вече се била насъбрала тълпа и всички зяпачи и посетители в таверната се втурнали да изсипват бъчвата на пода и да го застилат с риба. После ковачът минал от единия край на помещението до другия и подът се превърнал във воняща каша от стъпкани херинги, а самият ковач бил целият в кръв от охлузванията и натъртванията. След това той предизвикал Клег да мине по ръба на покрива. Клег пиел вече цял ден. Няколко пъти зяпачите били убедени, че ще падне и ще си счупи безполезния врат, но това не станало. После Клег предизвикал ковача да опече и изяде обувките си — и ковачът го направил, — а накрая ковачът казал на Клег да изяде книгата на Робърт Финдхелм. Клег я разкъсал на парчета и я изял парче по парче.
Мистър Норел нададе вопъл на ужас. Дори Ласелс примигна от изненада.
— След няколко дни — продължи Чайлдърмас, — когато се събудил, Клег осъзнал какво е направил. Поел към Лондон и четири години по-късно срещнал едно момиче, което прислужвало в таверна в Уапинг. Момичето било майката на Винкулус.
— Ама разбира се, обяснението е очевидно! — възкликна мистър Норел. — Книгата не е била изгубена! Историята с надпиването е била измислена от Клег, за да скрие истината от Финдхелм! В действителност той е запазил книгата и я е предал на сина си! И сега само ако можем да открием…
— Но защо? — попита Чайлдърмас. — Защо ще си прави целия този труд, за да остави книгата на син, когото никога не е зърнал и за когото не го е било грижа? Винкулус дори не е бил роден, когато Клег е заминал за Дербишир.
Ласелс се изкашля.
— Мистър Норел, този път по изключение съм съгласен с мистър Чайлдърмас. Ако Клег е запазил книгата или е знаел къде се намира, той със сигурност е щял да я представи на съда, за да спаси живота си.
— И ако Винкулус е получил такава облага от престъплението на баща си — добави Чайлдърмас, — тогава защо ще го мрази? Защо ще се радва, че баща му е обесен? Робърт Финдхелм е бил съвсем сигурен, че книгата е унищожена — това е ясно. Нан ми каза, че Клег е обесен за кражба на книга, но обвинението, отправено от Робърт Финдхелм към него, не е в кражба. Финдхелм го е обвинил в убийство на книга. Клег е последният човек в Англия, обесен за убийство на книга71.
— И защо Винкулус твърди, че притежава тази книга, след като баща му я е изял? — учудено попита Ласелс. — Това е невъзможно.
— По някакъв начин наследството на Робърт Финдхелм е преминало към Винкулус, но как е станало — не мога да проумея — каза Чайлдърмас.
— А онзи човек от Дербишир? — внезапно попита мистър Норел. — Нали каза, че Финдхелм искал да изпрати книгата на човек в Дербишир?
Чайлдърмас въздъхна.
— На връщане към Лондон минах през Дербишир. Отидох в село Бретън. Три къщи и странноприемница на невзрачен хълм. Който и да е човекът, при когото е бил изпратен Клег, той отдавна е мъртъв. Там не намерих нищо.
Стивън Блек и джентълменът с коса като глухарче седяха в горната стая на кафенето на мистър Уортън на „Оксфорд Стрийт“, където се събираха членовете на клуб „До зори“.
Джентълменът говореше на една от любимите си теми — голямата си привързаност към Стивън.
— Това ми напомня — каза той, — че от месеци ви дължа извинение и обяснение.