джентълмен в униформа на кавалерист каза:
— Тук си говорехме — по-точно спорехме — за магии и за това как се правят, Стратклайд казва, че вие и другият магьосник сте номерирали всички думи от Библията и че търсите подходящите думи, за да съставите заклинание, после събирате числата, после правите още нещо и тогава…
— Не казах това! — възкликна друг, вероятно Стратклайд. — Изобщо не си разбрал!
— Боя се, че никога не съм правил нищо, поне отчасти сходно с процеса, който описвате — каза Стрейндж. — Звучи ми доста сложно и не мисля, че би свършило работа. Колкото до това как правя магии, има много, много начини. Смея да кажа, че са толкова, колкото начините за водене на война.
— Аз бих искал да правя магии — обади се джентълменът с лисича коса и лисича физиономия, който седеше в другия край на масата. — Всяка вечер щях да организирам бал с феина музика и феини фойерверки и да каня на тях всички красиви жени от цялата история. Елена от Троя, Клеопатра, Лукреция Борджия, лейди Мариан и мадам Помпадур. Щях да ги събирам тук, за да танцуват с вас, приятели. А когато французите се появят на хоризонта — той махна неопределено с ръка, — просто щях да направя нещо, нали разбирате, и всичките да паднат мъртви.
— Може ли магьосник да убие човек с магия? — попита лорд Уелингтън.
Стрейндж се намръщи. Въпросът като че ли не му се нравеше.
— Предполагам, че магьосник би могъл — призна той, — но джентълмен — никога.
Лорд Уелингтън кимна, сякаш точно това бе очаквал да чуе. После каза:
— Този път, мистър Стрейндж, който бяхте така любезен да ни предложите, какво ще представлява?
— О, подробностите са най-лесни за уреждане, милорд. Какъв път бихте предпочели?
Офицерите и джентълмените на масата се спогледаха: изобщо не се бяха замисляли по въпроса.
— Може би с варовикова настилка? — опита се да помогне Стрейндж. — Варовиковата настилка е хубава.
— Много е прашна в сухо време, а като завали, става на река от кал — отвърна лорд Уелингтън. — Не, не. Варовиковата настилка не върши работа. Ако ще е такъв път, по-добре никакъв.
— Какво ще кажете за паваж? — предложи полковник Мъри.
— От паважа ботушите на войниците ще се износят — каза Уелингтън.
— Пък и на артилерията няма да се хареса — отбеляза джентълменът с лисича коса и лисича физиономия. — Дяволски ще се измъчат да влачат оръдията по паважа.
Някой предложи чакълен път. Но срещу него Уелингтън имаше същото възражение като срещу варовиковата настилка: в дъжда той ще се превърне в река от кал, а португалците смятат, че и утре ще вали.
— Не — каза Негова светлост. — Според мен, мистър Стрейндж, най-много ще ни бъде от полза път като римските пътища, с канавки от двете страни, за да се оттича водата, и хубави, добре подредени плоски камъни.
— Много добре — отвърна Стрейндж.
— Ще тръгнем на зазоряване — обяви Уелингтън.
— В такъв случай, милорд, ако някой бъде така добър да ми покаже откъде трябва да минава пътят, аз веднага ще се заема.
На сутринта пътят беше на мястото си и лорд Уелингтън препусна по него на любимия си кон Копенхаген, а Стрейндж го съпровождаше, яхнал Египтянина, своя любим кон. С обичайния си решителен маниер Уелингтън изтъкна нещата, които особено му харесват в пътя, както и онези, които не му харесват:
— …Но всъщност трудно мога да намеря недостатъци. Това е отличен път! Само утре го направете малко по-широк, ако обичате.
Лорд Уелингтън и Стрейндж се договориха, че по правило пътят ще се появява два часа преди първата военна част да стъпи на него и ще изчезва час след като по него е минал последният войник. Така френската армия нямаше да може да се възползва от пътищата. Успехът на плана зависеше от това хората на Уелингтън да дават на Стрейндж точни сведения за началото и края на придвижването на армията. Естествено, предвижданията им не винаги бяха точни. Близо седмица след първия път полковник Макензи от 11-и пехотен полк дойде при лорд Уелингтън много ядосан и се оплака, че магьосникът е направил така, че пътят да изчезне, преди неговият полк да стигне до него.
— Докато стигнем Селорико, милорд, пътят изчезваше под краката ни! Час по-късно вече изобщо го нямаше. Не може ли магьосникът да извиква видения, за да проверява какво правят отделните части? Доколкото разбирам, това не е никак трудно за него! Така ще се увери, че пътищата няма да изчезнат, преди всички да са минали по тях.
Лорд Уелингтън отсече:
— Магьосникът е затрупан с работа. Бересфорд се нуждае от пътища68. Аз се нуждая от пътища. Наистина не мога да моля мистър Стрейндж постоянно да се взира в огледала и легени с вода, за да проверява къде се намира всяка отклонила се част. Вие с вашите момчета не бива да изоставате, полковник Макензи. Това е.
Скоро британският щаб получи сведения от разузнаването за придвижването на голяма част от френската армия от Гарда към Сабугал. Изпратили патрул да търси пътя между двата града, но патрулът се натъкнал на португалци, които казали, че това е един от пътищата на английския магьосник и че след час- два ще изчезне и всички, които вървят по него, ще отидат в Ада — или може би в Англия. Щом слухът стигнал до ушите на войниците, те отказали да минат по пътя, който всъщност бил съвсем истински и съществувал от почти хиляда години. Вместо това французите поели по някакъв заобиколен път през планини и скалисти клисури, износили ботушите си, прокъсали дрехите си и се забавили с няколко дни.
Лорд Уелингтън не можеше да бъде по-доволен.
30
КНИГАТА НА РОБЪРТ ФИНДХЕЛМ
Януари — февруари 1812 година
ОТ КЪЩАТА НА ЕДИН МАГЬОСНИК се очаква да притежава някои особености, но най-характерната особеност на къщата на мистър Норел несъмнено беше Чайлдърмас. В никое друго домакинство в Лондон нямаше прислужник като него. Един ден ще го видите да взема мръсна чаша и да събира трохи от масата като най-обикновен слуга. На следващия ден ще влезе в стая, пълна с адмирали, генерали и благородници, за да им каже къде според него допускат грешка. Веднъж мистър Норел публично направи забележка на херцога на Девъншир за това, че говори едновременно с Чайлдърмас.
Един мъглив ден в края на януари 1812 година Чайлдърмас влезе в библиотеката на „Хановер Скуеър“, където работеше мистър Норел, и съвсем накратко го уведоми, че му се налага да замине по работа и не знае кога ще се върне. След това даде различни напътствия на слугите за работата, която трябва да вършат в негово отсъствие, яхна коня си и замина.
През следващите три седмици мистър Норел получи от него четири писма: едно от Нюарк, Нотингамшир, едно от Йорк, Източен Йоркшир, едно от Ричмънд, Северен Йоркшир, и едно от Шефилд, Западен Йоркшир. Но писмата засягаха само делови въпроси и не хвърляха светлина върху загадъчното му пътуване.
Той се върна една нощ през втората половина на февруари. Ласелс и Дролайт бяха вечеряли на „Хановер Скуеър“ и когато Чайлдърмас влезе, те седяха с мистър Норел в салона. Чайлдърмас идваше направо от конюшните: ботушите и бричовете му бяха опръскани с кал, а палтото му бе още влажно от дъжда.
— Къде, за Бога, се изгуби? — попита мистър Норел.
— В Йоркшир — отвърна Чайлдърмас. — Разпитвах за Винкулус.
— Видяхте ли Винкулус? — припряно попита Дролайт.
— Не го видях.
— Знаеш ли къде е? — попита мистър Норел.
— Не знам.
— Намерихте ли книгата на Винкулус? — поинтересува се Ласелс.
— Не я намерих.
