преживелици не са по-различни от моите. Когато пристигнах, и на мен никой не обръщаше внимание. Местех се от един полк в друг. Никой не ме искаше.
— Все пак сега сте в щаба на Уелингтън. Как го постигнахте?
— Отне ми време, но накрая успях да докажа, че мога да бъда полезен на Негова светлост. Не се съмнявам, че и вие ще успеете.
Стрейндж въздъхна.
— Старая се. Но изглежда, че единственото, което успявам да докажа, е колко съм безполезен. Отново и отново!
— Глупости! Доколкото виждам, досега сте допуснали само една сериозна грешка и тя е, че стоите в Лисабон. Ако искате съвета ми, заминете веднага щом можете. Идете в планините и нощувайте редом с войниците и офицерите! Докато не го сторите, няма да узнаете нищо за тях. Разговаряйте с тях. Прекарвайте дните си с тях в опустелите села зад фронтовата линия. Те скоро ще ви обикнат за това. Войниците са най-добрите приятели на света.
— Наистина ли? В Лондон се говори, че Уелингтън ги нарича измета на земята.
Брискол се разсмя, сякаш да наречеш някого измета на земята е съвсем невинна шега, в която се крие голяма част от очарованието на армията. Стрейндж си каза, че това е странна реакция от страна на човек от духовенството.
— Та кое от двете е вярно? — попита магьосникът.
— И двете, мистър Стрейндж. И двете. Е, какво ще кажете? Ще заминете ли?
Стрейндж се намръщи.
— Не знам. Разбирате ли, не че се страхувам от несгодите и неудобствата. Вярвам, че мога да понеса точно толкова подобни неща, колкото и повечето мъже. Но не познавам никого там. Откакто съм пристигнал, като че ли се пречкам в краката на всички, а без приятели, при които да отида…
— О, това може лесно да се поправи! Тук не е Лондон или Бат, където ви трябват препоръчителни писма. Вземете бъчва бренди, може и един-два сандъка шампанско, ако слугата ви може да ги носи. Ако не ви се свидят брендито и шампанското, скоро ще имате широк кръг от познати сред офицерите.
— Наистина ли? Толкова ли е просто?
— O, със сигурност! Но не си правете труда да носите червено вино. Те вече имат предостатъчно.
След няколко дни Стрейндж и Джеръми Джоунс напуснаха Лисабон и поеха към селата зад фронтовата линия. Британските офицери и войници малко се изненадаха, когато научиха, че сред тях има магьосник. Те изпращаха лисма до приятелите си в Англия, в които го описваха по всевъзможни нелицеприятни начини и се чудеха какво, за Бога, търси той тук. Но Стрейндж послуша съвета на мистър Брискол. Всеки офицер, когото магьосникът срещаше, получаваше покана да пийне шампанско с него след вечеря. Скоро военните му простиха ексцентричността на неговата професия. Важното беше, че в бивака на Стрейндж човек винаги можеше да намери весели хора и прилично питие.
Освен това Стрейндж се научи да пуши. Досега това не му бе допадало като занимание за свободното време, но той установи, че една кесия тютюн подръка е неоценим начин за завързване на разговор с войниците.
Това беше странен живот сред призрачен пейзаж. По нареждане на лорд Уелингтън жителите на селата зад фронтовата линия бяха евакуирани, а посевите изгорени. Войниците от двете армии влизаха в опустелите села и си вземаха каквото може да им бъде от полза. От британската страна на фронта не беше необичайно да се видят дивани, гардероби, легла, столове и маси, наредени на планински склон или на поляна сред гората. От време на време се случваше човек да види цели спални или всекидневни, в които имаше приспособления за бръснене, книги и лампи минус ограниченията на стените и тавана.
Но ако британската армия страдаше от вятъра и дъжда, участта на френската армия бе далеч, далеч по-тежка. Дрехите на французите бяха окъсани и те нямаха какво да ядат. Френската армия стоеше пред фронтовата линия на лорд Уелингтън от миналия октомври. Не можеше да атакува британската армия — тя разполагаше с три непробиваеми линии от укрепления, в които можеше да се оттегли във всеки момент. А лорд Уелингтън не си правеше труда да атакува французите. Защо да го прави, когато гладът и болестите убиваха враговете му по-бързо, отколкото той сам би го направил? На 5 март французите напуснаха лагера си и поеха на север. След няколко часа лорд Уелингтън и британската армия се втурнаха по петите им. Джонатан Стрейндж тръгна с тях.
Една много дъждовна утрин към средата на месеца Стрейндж яздеше край пътя, по който вървеше 95-и стрелкови полк. Случайно забеляза неколцина приятели малко по-напред. Той пришпори коня си в лек галоп и бързо ги настигна.
— Добро утро, Нед — поздрави магьосникът един войник, по негови наблюдения мълчалив и чувствителен човек.
— Добро утро, сър — весело отвърна Нед.
— Нед?
— Да, сър?
— Какво ти се иска най-много? Знам, че това е странен въпрос и моля да ме извиниш, че ти го задавам, но наистина трябва да знам.
Нед не отговори веднага. Той пое дълбоко въздух, почеса се по челото и прояви други признаци на дълбок размисъл. Междувременно другарите му с готовност казаха на Стрейндж какво им се иска най- много — неща като вълшебни гърнета със злато, които никога не се опразват, и къщи, издялани от един- единствен къс диамант. Момче от Уелс тъжно и напевно се провикна:
— Препечен хляб със сирене! Препечен хляб със сирене!
Той го повтори още няколко пъти, с което предизвика бурен смях сред останалите войници — уелсците са шегаджии по природа. Междувременно Нед привърши с размислите си.
— Нови ботуши — обяви той.
— Наистина ли? — учуди се Стрейндж.
— Да, сър — отвърна Нед. — Нови ботуши. Заради проклетите португалски пътища — той махна към множеството камъни и дупки, които португалците кой знае защо наричаха път. — Ботушите се прокъсват и нощно време костите ме болят от ходене. Но ако имах нови ботуши — ех, колко бодър щях да се чувствам след цял ден път! Как само щях да се бия с французите! Щях да ги накарам да се изпотят!
— Желанието ти да се биеш ти прави чест, Нед — отбеляза Стрейндж. — Благодаря ти. Даде ми отличен отговор — и той се отдалечи, последван от оглушителни викове като „Ей, кога Нед ще си получи новите ботуши?“ и „Къде са ботушите на Нед?“.
Същата вечер щабът на лорд Уелингтън беше настанен в разкошна, макар и запустяла къща в село Лоузао. Тази къща принадлежеше на заможен и патриотично настроен португалски благородник, Жозе Ещорил, който заедно със синовете си бе измъчван и убит от французите. Съпругата му беше починала от треска, а за тъжната съдба на дъщерите му се разказваха какви ли не истории. От месеци тази къща беше изоставено и много меланхолично място, но сега с пристигането на хората на Уелингтън тя се изпълни с глъчка от шегите и споровете им и мрачните стаи изглеждаха почти весело от червените и сините мундири на офицерите, които сновяха из тях.
Часът преди вечеря бе най-оживеното време от деня и в стаята се тълпяха офицери, които докладваха и приемаха заповеди или просто разменяха клюки. В единия край имаше изящно, отрупано с орнаменти и разпадащо се каменно стълбище, което водеше до стара двойна врата. Казваха, че зад вратата лорд Уелингтън се труди усърдно над нов план за победа над французите и любопитното беше, че всеки, който влезеше в стаята, неизменно отправяше почтителен поглед към върха на стълбището. Двама от висшите офицери на Уелингтън — главният интендант на армията полковник Джордж Мъри и генерал-адютант Чарлс Стюарт — седяха един срещу друг на голяма маса и обмисляха разположението на войската през следващия ден. И тук спирам за малко, за да отбележа, че след като прочетете думите „полковник“ и „генерал“, си представите, че на масата седят двама старци, много ще сгрешите. Вярно е, че преди осемнадесет години, когато войната с французите започна, британската армия се командваше от почтени мъже на преклонна възраст, много от които през цялата си кариера не бяха зървали бойно поле. Но минаха години, тези стари генерали отидоха в запас или умряха и армията сметна за по-удобно да ги замени с млади енергични мъже. Самият Уелингтън беше малко над четиридесетте, а повечето му висши офицери бяха още по-млади. Стаята
