— Хора? Е, зависи какво има предвид Ваша светлост. Интересен въпрос… — за голямо свое неудобство Стрейндж установи, че говори точно като мистър Норел.

— Можете ли да направите повече хора? — прекъсна го Негова светлост.

— Не.

— Можете ли да направите така, че куршумите да летят по-бързо и да покосяват французите? Те и сега летят доста бързо. А дали можете да преобърнете земята и да преместите камъните така, че да построят редути, люнети и други отбранителни съоръжения за мен?

— Не, милорд. Но, милорд…

— Името на щабния капелан е мистър Брискол. Името на главния военен лекар е доктор Макгритър. Ако решите да останете в Португалия, аз ви съветвам да се запознаете с тези господа. Може би те ще имат някаква полза от вас. Аз нямам.

Лорд Уелингтън се обърна и веднага извика на някой си Торнтън да приготвя вечерята. По този начин даде на Стрейндж да разбере, че разговорът е приключил.

Стрейндж беше привикнал на почтително отношение от страна на правителствените министри. Най- високопоставените хора в държавата се държаха с него като с равен. Да се озове изведнъж сред капеланите и лекарите на армията — прости извънщатни служители — наистина беше много лошо.

Той прекара нощта в голямо неудобство в единствения хан на Перу Негру и веднага щом се развидели, препусна обратно към Лисабон. Когато се върна в хотела на Улицата на обущарите, Стрейндж седна и написа дълго писмо на Арабела, в което разказваше с най-малките подробности за ужасния начин, по който са се отнесли с него. После се почувства по-добре и реши, че на един мъж не приляга да се оплаква, затова скъса писмото.

След това състави списък с всички видове магии, които двамата с Норел са правили за Адмиралтейството, и се помъчи да реши коя от тях би свършила най-добра работа на лорд Уелингтън. След внимателно обмисляне заключи, че няма по-сигурен начин да влоши мизерното положение на френската армия от това да им изпрати бури с гръмотевици и проливен дъжд. Той реши незабавно да пише до Негова светлост с предложение да направи такава магия. Решителните действия винаги ободряват и настроението на Стрейндж тутакси се подобри — докато не погледна през прозореца. Небето беше притъмняло, лееше се дъжд като из ведро и духаше безмилостен вятър. По всичко личеше, че скоро ще загърми. Магьосникът отиде да потърси мистър Прайдо. Прайдо потвърди, че тук вали така от седмици и че според португалците ще продължи още дълго — и, да, французите наистина много се измъчват от това.

Стрейндж се замисли. Изкушаваше се да изпрати до лорд Уелингтън бележка, като му предложи да накара дъжда да спре с мотива, че това трябва да е също толкова мъчително и за британските войници, но накрая реши, че целият въпрос за правене на магии, свързани с времето, е твърде противоречив, а и първо трябва да научи повече за войната и за лорд Уелингтън. Междувременно магьосникът се спря на напаст от жаби като най-доброто, което може да се изсипе на главите на френските войници. Изглеждаше много библейско, а има ли, каза си Стрейндж, нещо по-възвишено от това?

На другата сутрин той седеше мрачен в хотелската си стая и се правеше, че чете една от книгите на Норел, а всъщност съзерцаваше дъжда, когато на вратата се почука. Беше шотландски офицер в униформа на хусарите, който изгледа въпросително Стрейндж и попита: — Мистър Норел?

— Не съм… O, няма значение! Какво мога да направя за вас?

— Съобщение за вас от щаба, мистър Норел — младият офицер подаде на Стрейндж лист хартия.

Беше собственото му писмо до Уелингтън. Някой беше надраскал отгоре с дебел син молив една- единствена дума: „Отхвърля се.“ — Чий е този почерк? — попита Стрейндж.

— На лорд Уелингтън, мистър Норел.

— А-ха.

На следващия ден Стрейндж написа на Уелингтън друга бележка, в която предлагаше да накара водите на река Тежу да излязат от коритото и да залеят французите. Това поне подтикна Негова светлост да напише значително по-дълъг отговор, като обясни, че понастоящем цялата британска армия и по-голямата част от португалската армия се намира между Тежу и французите и следователно предложението на мистър Стрейндж не е никак уместно.

Това не накара Стрейндж да се откаже. Той продължи всеки ден да изпраща на Уелингтън по едно свое предложение. Всички биваха отхвърлени.

Един особено мрачен ден в края на февруари магьосникът вървеше по коридора на хотела на мистър Прайдо на път за поредната си самотна вечеря, когато почти се сблъска с ведър млад човек в английски дрехи. Мъжът се извини и го попита дали знае къде може да намери мистър Стрейндж.

— Аз съм Стрейндж. А вие кой сте?

— Казвам се Брискол. Аз съм щабният капелан.

— Мистър Брискол? Да. Разбира се.

— Лорд Уелингтън ме помоли да ви посетя — обясни мъжът. — Спомена, че можете да ми бъдете от помощ с някоя магия — мистър Брискол се усмихна. — Но, струва ми се, истинската причина е, че се надява да ви убедя да престанете да му пишете всеки ден.

— О! — възкликна Стрейндж. — Няма да престана, докато не ми даде да правя нещо.

Мистър Брискол се засмя. — Много добре, ще му кажа.

— Благодаря ви. А има ли нещо, което мога да направя за вас? Никога досега не съм правил магии за църквата. Ще бъда откровен, мистър Брискол. Познанията ми по еклезиастична магия са много оскъдни, но ще се радвам да бъда полезен на някого.

— Хм. И аз ще бъда откровен с вас, мистър Стрейндж. Задълженията ми всъщност са много прости. Обикалям болните и ранените. Отслужвам литургии за войниците и се старая да им уредя прилично погребение, когато ги убият, горките момчета. Не виждам с какво бихте могли да ми помогнете.

— Точно както и всички останали — отвърна Стрейндж с въздишка. — Елате поне да вечеряте с мен. Поне няма да ми се налага да се храня сам.

Мистър Брискол бързо се съгласи и двамата седнаха в трапезарията на хотела. Капеланът се оказа добра компания за вечеря и с удоволствие разказа на Стрейндж всичко, което знаеше за лорд Уелингтън и за армията.

— Войниците като цяло не са религиозни хора — сподели той, — но аз не съм и очаквал да бъдат, а и много ми помогна обстоятелството, че всички капелани преди мен са излизали в отпуск почти веднага след пристигането си. Аз съм първият, решил да остане, и момчетата са ми благодарни за това. Те гледат много благосклонно на всеки, който е готов да сподели тежкия им живот.

Стрейндж отвърна, че не се съмнява в това.

— А вие, мистър Стрейндж? Как се справяте?

— Аз ли? Никак не се справям. Никой тук не ме иска. Обръщат се към мен — в редките случаи, когато изобщо някой ме заговаря — ту с „мистър Стрейндж“, ту с „мистър Норел“. Никой като че ли не подозира, че това са отделни хора.

Брискол се разсмя.

— А лорд Уелингтън отхвърля всичките ми предложения за помощ веднага щом ги отправя.

— Защо? Какво сте му предложили?

Стрейндж разказа на капелана за първото си предложение да изпрати на французите дъжд от жаби.

— Е, никак не се учудвам, че не се е съгласил с това! — презрително отсече мистър Брнскол. — Французите пекат жабите и ги ядат, нали така? Основната част от плана на лорд Уелингтън е да накара французите да гладуват. Със същия успех можехте да предложите да ги засилете с дъжд от печени пилета или питки с пълнеж от свинско!

— Вината не е моя — отвърна Стрейндж леко засегнат. — На драго сърце бих се съобразил с плановете на лорд Уелингтън, само че не знам какви са те. В Адмиралтейството в Лондон ни обясняваха намеренията си и ние правехме магии според желанията им.

— Ясно — каза Брискол. — Простете ми, мистър Стрейндж, може би не съм разбрал добре, но ми се струва, че тук разполагате с голямо предимство. В Лондон сте бил длъжен да се осланяте на мнението на Адмиралтейството за неща, които се случват на стотици мили от там — а, смея да отбележа, Адмиралтейството често допуска грешки. Тук можете да отидете и да видите с очите си какво става. Вашите