здраво муле за багажа и слугата ви. Купете си дисаги от „Хюли и Рат“ и сложете книгите в тях. Военните дисаги са с най-голяма вместимост. Впрочем, ако ги сложите на каруца, книгите със сигурност ще бъдат откраднати. Неприятно ми е да го кажа, но войниците крадат всичко наред — лорд Ливърпул се замисли за момент и добави: — Или поне нашите войници.

Как мина последвалата вечеря — мистър Норел почти не забеляза. Той смътно помнеше, че Стрейндж и Негова светлост разговаряха надълго и нашироко и много се смяха. Няколко пъти чу Стрейндж да казва: „Е, значи тогава е решено!“, а лорд Ливърпул да отговаря: „О, разбира се!“ Но за какво говореха мистър Норел нито знаеше, нито го беше грижа. По-добре изобщо да не беше идвал в Лондон. Да не беше се захващал да възражда английската магия. Да беше си останал в абатството Хъртфю, където щеше да чете и да прави магии за собствено удоволствие. Нищо от това, мислеше той, не струваше загубата на четиридесет книги.

След като лорд Ливърпул и Стрейндж си отидоха, мистър Норел отиде в библиотеката си, за да погледне четиридесетте книги, да ги подържи и да им се порадва, докато още може.

Чайлдърмас все още беше там. Той бе вечерял на една от масите в библиотеката и сега се занимаваше със сметките по домакинството. Когато мистър Норел влезе, той вдигна глава и се усмихна.

— Мисля, че мистър Стрейндж ще се справи много добре във войната, сър. Вече успя да надхитри вас.

Една ясна лунна нощ в началото на февруари британски кораб на име „Благословията на Сейнт Серло“66 мина по река Тежу и пусна котва на площада „Черният кон“ насред град Лисабон. Едни от първите, които слязоха от него, бяха Стрейндж и неговият слуга Джеръми Джоунс. Стрейндж никога досега не бе посещавал чужда страна и откри, че съзнанието за това, че сега се намира в такава, както и важното суетене на военни и моряци наоколо предизвикват у него голямо въодушевление.

Той нямаше търпение да започне да прави магии.

— Чудя се къде ли е лорд Уелингтън — каза Стрейндж на Джеръми Джоунс. — Мислиш ли, че някой от тези хора ще знае? — той погледна с любопитство голямата недостроена арка в единия край на площада. Тя имаше много военен вид и Стрейндж никак не би се учудил, ако Уелингтън стоеше някъде зад нея.

— Но сега е два сутринта, сър — отбеляза Джеръми. — Негова светлост вероятно спи.

— О, мислиш ли? Когато съдбата на цяла Европа е в ръцете му? Сигурно си прав.

Стрейндж неохотно се съгласи, че ще е по-добре сега да отидат в хотела, а сутринта да потърсят лорд Уелингтън.

Бяха им препоръчали един хотел на Улицата на обущарите, собственик на който беше мистър Прайдо, мъж от Корнуол. Почти всички гости на мистър Прайдо бяха британски офицери, току-що пристигнали в Португалия от Англия, които чакаха корабите да ги откарат в отпуск. Мистър Прайдо правеше всичко възможно офицерите да се чувстват като у дома по време на престоя си в хотела. В това той имаше само частичен успех. Въпреки всички усилия мистър Прайдо установяваше, че Португалия неотстъпно се натрапва на гостите му. Макар че тапетите и мебелировката в хотела бяха докарани направо от Лондон, след като португалското слънце ги беше напичало в продължение на пет години, те бяха избелели по специфичен португалски начин. Мистър Прайдо инструктираше готвача да приготвя английски ястия, но той беше португалец и в ястията му винаги имаше повече пипер и зехтин, отколкото гостите очакваха. Дори ботушите на посетителите някак заприличваха на португалски ботуши, след като ваксаджията португалец ги лъснеше.

На сутринта Стрейндж стана доста късно. Той закуси обилно и излезе на разходка за около час. Лисабон се оказа град, в който имаше изобилие от площади с арки, изискани модерни сгради, статуи, театри и магазини. Стрейндж започна да си мисли, че в края на краищата войната може да не е чак толкова зловещо нещо.

Когато се прибра в хотела, той видя на входа четирима или петима британски офицери, които оживено разговаряха помежду си. Това беше възможността, на която се бе надявал. Стрейндж отиде при тях, помоли за извинение, че ги прекъсва, обясни кой е и попита къде в Лисабон може да намери лорд Уелингтън.

Офицерите се обърнаха и го погледнаха доста изненадани, сякаш смятаха въпроса за неуместен, макар че Стрейндж не можеше да проумее защо.

— Лорд Уелингтън не е в Лисабон — отговори единият, мъж със син мундир и бели бричове — униформата на хусарите.

— О! А кога ще се върне? — попита Стрейндж.

— Кога ще се върне ли? — учуди се офицерът. — След седмици, дори бих казал месеци. Може би никога.

— Тогава къде мога да го намеря?

— Мили Боже! — възкликна офицерът. — Може да е навсякъде.

— Не знаете ли къде е? — попита Стрейндж.

Офицерът го изгледа доста строго.

— Лорд Уелингтън не се застоява на едно място — отвърна той. — Лорд Уелингтън отива там, където имат нужда от него. А от лорд Уелингтън — уточни офицерът, за да може Стрейндж да го разбере — имат нужда навсякъде.

Друг офицер с яркочервен мундир, либерално украсен със сребърна верижка, каза с по-любезен тон:

— Лорд Уелингтън е в окопите.

— В окопите? — попита Стрейндж.

— Да.

За съжаление това обяснение съвсем не беше толкова ясно и полезно, колкото офицерът смяташе. Но Стрейндж реши, че достатъчно е демонстрирал невежеството си. Желанието му да задава въпроси изведнъж се изпари.

„Лорд Уелингтън е в окопите.“ Любопитно изречение и ако трябваше да изкаже предположение относно значението му, Стрейндж най-вероятно би решил, че е разговорен израз за човек, който се е напил.

Той влезе в хотела и каза на портиера да потърси Джеръми Джоунс. Ако някой трябваше да изглежда невежа и глупак в очите на Британската армия, Стрейндж би предпочел това да е Джеръми.

— Ето те и теб! — възкликна той, когато Джеръми се появи. — Иди потърси някой войник или офицер и го питай къде да намеря лорд Уелингтън.

— Разбира се, сър. Но не искате ли да попитате сам?

— Невъзможно. Имам да правя магии.

И така Джеръми излезе и не след дълго се върна.

— Научи ли? — попита Стрейндж.

— О, да, сър! — весело отвърна Джеръми. — В това няма никаква тайна. Лорд Уелингтън е в окопите.

— Добре, но какво означава това?

— О, моля да ме извините, сър! Господинът го каза толкова естествено! Сякаш това е най-обикновеното нещо на света. Мислех, че вие ще знаете.

— Е, не знам. Може би ще е най-добре да попитам Прайдо.

Мистър Прайдо се радваше да помогне. Няма нищо по-просто от това. Мистър Стрейндж трябва да отиде в щаба на армията. Със сигурност там ще намери Негова светлост. Щабът е на половин ден път от града. Може би малко повече.

— Колкото от Тибърн до Годалминг, сър, ако можете да си го представите.

— Е, ако бъдете така добър да ми го покажете на картата…

— Опазил ви Бог, сър! — възкликна мистър Прайдо стъписан. — Сам никога няма да го намерите. Трябва да повикам някого да ви заведе.

Човекът, когото мистър Прайдо повика, беше един помощник-интендант, който имаше работа в Тореш Ведраш, градче на четири-пет мили от щаба. Помощник-интендантът се зарадва, че ще пътува със Стрейндж и ще му покаже пътя.

„Ето, най-после — помисли си магьосникът. — Работите ми напредват.“

Първата част от пътуването мина сред приятен пейзаж от поля и лозя, тук-таме осеяни с хубави бели