дрейф“, което доведе до толкова сложно и объркано обяснение на принципите на корабоплаването, че накрая магьосникът разбираше далеч по-малко, отколкото в началото.

— Добре! — каза той. — Основният проблем със сигурност е, че корабът лежи на една страна. Не може ли просто да го изправя? Няма да е никак трудно.

— Мили Боже! Не! — възкликна капитан Гилби. — Това изобщо няма да помогне! Освен ако не се направи по най-внимателния възможен начин, иначе килът ще се пречупи на две. Всички ще се издавят.

— О! — уплаши се Стрейндж.

Следващият му опит да помогне завърши още по-зле. Нещо, казано от някого за свеж бриз, който да отвее кораба по-надалеч от брега при прилив, наведе магьосника на мисълта, че силният вятър може да помогне. Той вдигна ръце и започна да предизвиква такъв.

— Какво правите? — попита капитан Гилби. Стрейндж му каза.

— Не! Не! Не! — закрещя ужасен капитанът.

Няколко души здраво хванаха Стрейндж. Един човек започна енергично да го разтърсва, сякаш смяташе, че така може да пропъди магията, преди да е подействала.

— Вятърът духа от югозапад — обясни капитан Гилби. — Ако се усили, ще изхвърли кораба на пясъците и почти със сигурност ще го разбие. Всички ще се издавят!

Един от присъстващите отбелязва, че изобщо не проумява защо Адмиралтейството има такова високо мнение за този човек, чието невежество е смайващо.

Друг саркастично му отвърна, че може да не го бива като магьосник, но поне танцува добре. Трети се разсмя.

— Как се казва пясъкът? — попита Стрейндж.

Капитан Гилби поклати отчаяно глава, сякаш искаше да каже, че няма ни най-малка представа за какво говори магьосикът.

— Мястото… нещото, на което корабът е заседнал — обясни Стрейндж. — Нещо свързано с коне…

— Плитчината се нарича Хорс Санд62 — хладно отвърна капитан Гилби и се обърна да говори с друг човек.

През следващата минута-две никой не обръщаше внимание на магьосника. Хората следяха движенията на платноходите, бриговете и баркасите около „Мнимият прелат“, гледаха небето, говореха за това как се променя времето и гадаеха откъде ще духа вятърът, когато започне приливът.

Изведнъж няколко души привлякоха вниманието на останалите към водата. Там се бе появило нещо необичайно. Беше голямо, сребристо, с издължена глава със странна форма и коса, която се вееше зад нея като дълги бледи водорасли. Нещото като че ли плуваше към „Мнимият прелат“. Скоро след като тълпата започна да възклицава и да се чуди на загадъчния предмет, във водата се появиха няколко други. В следващия миг те вече бяха цяло множество сребристи силуети — повече, отколкото човек можеше да преброи — и всичките с голяма лекота и бързина плуваха към кораба.

— Какви са тези неща, за Бога? — попита един мъж от тълпата.

Те бяха твърде големи, за да са хора, и съвсем не приличаха на риби или делфини.

— Това са коне — отвърна Стрейндж.

— Откъде се взеха? — попита друг човек.

— Аз ги създадох — каза Стрейндж. — От пясък. От Конски пясък, ако трябва да бъда точен.

— Но няма ли да се разпаднат? — попита някой от тълпата. — И за какво са? — попита капитан Гилби. Стрейндж отговори:

— Те са направени от пясък, морска вода и магия и ще издържат толкова, колкото се налага, за да свършат работа. Капитан Гилби, пратете по един от корабите съобщение до капитана на „Мнимият прелат“ да каже на хората си да вържат конете за кораба — колкото може повече коне. Те ще ги изтеглят от плитчината.

— O! — възкликна капитан Гилби. — Много добре. Да, разбира се. Половин час след предаването на съобщението „Мнимият прелат“ бе изтеглен от плитчината и моряците се суетяха около платната и хилядите други неща, с които едни моряци се занимават (неща, почти толкова загадъчни, колкото и делата на магьосниците). Трябва да се каже обаче, че магията не подейства точно така, както Стрейндж очакваше. Той не си представяше, че ще бъде толкова трудно конете да се уловят. Магьосникът предполагаше, че на кораба би трябвало да има изобилие от въжета, с които моряците да ги вържат, а и бе направил магията си така, че конете да бъдат максимално послушни. Но моряците като цяло не разбират много от коне. Те разбират от море и нищо повече. Някои моряци положиха всички усилия да уловят конете и да ги вържат, но повечето нямаха и най-малката представа как да направят това или пък твърде много се бояха от призрачните сребристи създания, за да ги доближат. От стоте коня, които Стрейндж създаде, накрая само около двадесет бяха вързани за кораба. Тези двадесет несъмнено помогнаха за изтеглянето на „Мнимият прелат“ от плитчината, но също така от полза бе голямата яма в пясъка, която се образува при направата на толкова коне от него.

Мненията в Портсмут се разделиха: дали Стрейндж бе извършил славен подвиг, спасявайки „Мнимият прелат“, или просто беше използвал нещастието за облагодетелстване на собствената си кариера? Много от капитаните и офицерите в града казваха, че магията, която е направил, е много показна и очевидно е имала за цел по-скоро да привлече вниманието върху таланта на магьосника и да направи впечатление на Адмиралтейството, отколкото да спаси кораба. Пясъчните коне също не им бяха допаднали особено. Вместо просто да изчезнат, след като свършат работата си, както Стрейндж бе казал, че ще стане, те плуваха из Спитхед още ден и половина, а после се слегнаха и образуваха пясъчни плитчини на нови и напълно неочаквани места. Капитаните и лоцманите в Портсмут се оплакваха на порт-адмирала, че Стрейндж е променил за постоянно подводните ями и плитчините в Спитхед, така че сега флотът трябва да се нагърби с всички разходи и труд по новите измервания и оглеждания на места за закотвяне.

В Лондон обаче, където министрите знаеха за корабите и корабоплаването точно толкова малко, колкото и Стрейндж, беше ясно само едно: че Стрейндж е спасил кораб, загубата на който би струвала на Адмиралтейството голяма сума пари.

— Това, което показва спасяването на „Мнимият прелат“ — отбеляза сър Уолтър Поул пред лорд Ливърпул, — е голямото предимство да разполагамес магьосник на място, способен да се справи с възникналата криза. Знам, че обмисляхме да изпратим Норел някъде и бяхме принудени да се откажем, но какво ще кажете за Стрейндж?

Лорд Ливърпул се замисли по въпроса.

— Смятам — каза той, — че можем да оправдаем изпращането на Стрейндж на служба при някого от генералите само ако сме достатъчно сигурни, че този генерал скоро ще пожъне успех срещу французите. Всичко друго би било непростимо пропиляване на таланта на мистър Стрейндж, от който, Бог ни е свидетел, се нуждаем достатъчно в Лондон. Честно казано, изборът не е голям. Всъщност разполагаме единствено с лорд Уелингтън.

— О, точно така!

Лорд Уелингтън се намираше с войската си в Португалия, така че нямаше да бъде лесно да узнаят мнението му, но по странно съвпадение съпругата му живееше на „Харли Стрийт“ 11, точно срещу дома на сър Уолтър. Същата вечер на път за вкъщи сър Уолтър почука на вратата на лейди Уелингтън и попита Нейна светлост дали според нея лорд Уелингтън би възразил срещу идеята да му изпратят магьосник. Но лейди Уелингтън, дребна неблагополучна женица, чието мнение съпругът й не ценеше особено, не знаеше.

Стрейндж, от друга страна, се зарадва на предложението. Макар и не толкова радостна, Арабела с готовност даде съгласието си. Никой не се изненада, когато се изясни, че най-сериозната пречка срещу заминаването на Стрейндж е Норел. През изминалата година мистър Норел беше свикнал да разчита много на чирака си. Той се съветваше със Стрейндж по всички онези въпроси, за които в миналото се обръщаше към Дролайт и Ласелс. В негово отсъствие мистър Норел не говореше за друго, освен за мистър Стрейндж, а в присъствие на чирака си не говореше с другиго освен с него. Чувствата му на привързаност като че ли бяха още по-силни поради това, че бяха съвсем нови за него: той никога дотогава не се беше чувствал удобно в компанията на когото и да било. Ако Стрейндж успееше да се измъкне за четвърт час от някоя претъпкана гостна или бална зала, мистър Норел изпращаше Дролайт да проучи къде се е дянал и с кого разговаря. Затова когато разбра, че се крои план за изпращането на единствения му ученик и приятел на