продажба до седмица след като комисията обяви решението си.
— Продажба на книги! — тревожно възкликна мистър Норел.
— Сега пък от какво се страхувате? — попита Чайлдърмас и вдигна глава от писмата си. — Продажбата на книги винаги е била най-доброто разрешение за вас.
— О, но това беше по-рано — каза мистър Норел, — когато никой освен мен в цялото кралство не се интересуваше от книги по магия, но сега се боя, че много хора могат да се опитат да ги купят. Смея да предположа, че ще поместят обяви в „Таймс“.
— О! — възкликна Дролайт. — Ако някой друг купи книгите, вие можете да се оплачете на министрите! Можете да се оплачете на принца на Уелс! Не е в интерес на страната книгите по магия да бъдат нечие чуждо притежание освен ваше, мистър Норел.
— С изключение на Стрейндж — отбеляза Ласелс. — Не мисля, че принцът на Уелс или министрите ще имат възражения срещу това Стрейндж да закупи книгите.
— Вярно е — съгласи се Дролайт. — Бях забравил за Стрейндж. Мистър Норел изглеждаше по- разтревожен отвсякога.
— Но мистър Стрейндж ще разбере, че е редно книгите да бъдат мои — каза той. — Те трябва да са събрани накуп в една библиотека. Не бива да се делят — мистър Норел се огледа с надеждата някой да се съгласи с него. — Естествено — продължи той, — аз не бих имал нищо против мистър Стрейндж да ги прочете. Всички знаят колко много от книгите си — от собствените си ценни книги — съм заемал на мистър Стрейндж. Тоест… искам да кажа, че зависи от темата.
Дролайт, Ласелс и Чайлдърмас не отвърнаха нищо. Те наистина знаеха колко много книги е заемал мистър Норел на Стрейндж. Знаеха и колко много е запазил за себе си.
— Стрейндж е джентълмен — каза Ласелс. — Той ще се държи като джентълмен и ще очаква от вас да направите същото. Ако книгите бъдат предложени лично и единствено на вас, тогава смятам, че можете да ги купите, но ако се разпродават публично, той ще се чувства в правото си да наддава срещу вас.
Мистър Норел помълча, погледна Ласелс и нервно облиза устни.
— А как предполагате, че ще се продават книгите? На публична разпродажба или с частна сделка?
— На публична разпродажба — отговориха в един глас Ласелс, Дролайт и Чайлдърмас.
Мистър Норел закри лицето си с ръце.
— Разбира се — бавно произнесе Ласелс, сякаш току-що го е осенила идея, — ако Стрейндж е в чужбина, няма да може да наддава — той отпи от кафето си. — Нали така?
Мистър Норел вдигна глава с нова надежда в очите. Изведнъж стана желателно мистър Стрейндж да замине за Португалия за около година65.
29
В ДОМА НА ЖОЗЕ ЕЩОРИЛ
Януари — март 1811 година
— МИСЛЕХ СИ, СЪР, че заминаването ми за полуострова ще предизвика множество промени в делата ви с Министерството на войната — каза Стрейндж. — Боя се, че след като замина, няма да ви бъде удобно хората да чукат на вратата ви по всяко време на деня и нощта и да ви молят да направите тази или онази магия. Няма да има друг освен вас, който да ги приема. Кога ще спите? Мисля, че трябва да ги убедим да променят начина ви на работа. Ако мога да ви бъда полезен при уреждането на тези въпроси, с радост ще се заема. Може би трябва да поканим лорд Ливърпул на вечеря тази седмица?
— O, да, наистина! — възкликна мистър Норел в приповдигнато настроение, предизвикано от тази проява на внимание от страна на Стрейндж. — Вие трябва да присъствате. Така добре обяснявате всичко! Достатъчно е само да кажете нещо на лорд Ливърпул и той тутакси го разбира!
— В такъв случай да пиша ли до Негова светлост?
— Да, направете го. Направете го!
Беше първата седмица от януари. Датата на заминаването на Стрейндж все още не беше уточнена, но по всяка вероятност не оставаше много време. Стрейндж седна и написа поканата. Лорд Ливърпул отговори почти веднага и още на следващия ден пристигна на „Хановер Скуеър“.
Мистър Норел и Джонатан Стрейндж имаха навика да прекарват времето преди вечеря в библиотеката и тъкмо там посрещнаха Негова светлост. Чайлдърмас също беше там, готов да играе ролята на писар, съветник, куриер или прислужник в зависимост от обстоятелствата.
Лорд Ливърпул никога не беше виждал библиотеката на мистър Норел и преди да седне, направи кратка обиколка из помещението.
— Сър, казвали са ми, че библиотеката ви е едно от чудесата на модерния свят, но изобщо не съм си представял такова богатство — отбеляза той.
Мистър Норел бе много поласкан. Лорд Ливърпул беше точно от онези гости, които магьосникът обичаше — такива, които се възхищават на книгите, без да проявяват склонност да ги вадят от лавиците и да се зачитат в тях.
После Стрейндж се обърна към мистър Норел:
— Сър, още не сме говорили за книгите, които трябва да взема със себе си на полуострова. Направил съм списък с четиридесет заглавия, но ако смятате, че нещо в него може да се подобри, ще се радвам да приема съвета ви — той извади от купчината на една от масите сгънат лист хартия и го подаде на домакина.
Този списък никак не допадна на мистър Норел. Той беше пълен със задраскани първоначални идеи, задраскани втори идеи и трети хрумвания, записани по диагонал, които се сливаха с други думи, случайно попаднали на пътя им. Имаше мастилени петна, неправилно написани заглавия, сгрешени имена на автори и — най-объркващото — три реда от поема с акростих, която Стрейндж бе започнал да съчинява като подарък за сбогуване за Арабела. Въпреки всичко не това накара мистър Норел да пребледнее. Досега изобщо не му беше минавало през ума, че Стрейндж може да се нуждае от книги в Португалия. Мисълта, че четиридесет скъпоценни тома ще бъдат отнесени в страна, където се води война и където могат да бъдат изгорени, взривени, намокрени или зацапани, бе твърде ужасна, за да може магьосникът да я понесе. Мистър Норел не знаеше много за войната, но подозираше, че войниците не са големи почитатели на книгите. Може би щяха да ги пипат с мръсни ръце. Може би щяха да ги скъсат! Може би — о, ужас на ужасите! — щяха да ги прочетат и да опитат някое заклинание! Дали войниците могат да четат? Мистър Норел не знаеше. Но след като съдбата на целия континент бе заложена на карта и лорд Ливърпул седеше в стаята, магьосникът осъзна колко трудно би било — всъщност дори невъзможно — да откаже да ги заеме на Стрейндж.
Той се обърна към Чайлдърмас с поглед, който изразяваше отчаяна молба. Чайлдърмас сви рамене.
Лорд Ливърпул продължаваше спокойно да се взира в магьосника. Той очевидно смяташе, че временната липса на четиридесетина книги ще остане почти незабелязана сред останалите няколко хиляди.
— Няма да взема повече от четиридесет — продължи Стрейндж с делови тон.
— Много разумно, сър — отбеляза лорд Ливърпул. — Много разумно. Не вземайте повече, отколкото можете да пренасяте със себе си без затруднения.
— Да пренася! — възкликна мистър Норел, по-ужасен от всякога. — Но вие със сигурност не възнамерявате да ги носите от място на място, нали? Още с пристигането си трябва да ги сложите в библиотека. Най-добре в библиотека в замък. Солиден, добре защитен замък…
— Боя се, че в библиотека те няма да ми бъдат от голяма полза — отвърна Стрейндж с влудяващо спокойствие. — Аз ще бъда във военни лагери и на бойното поле. Така че и те трябва да бъдат там.
— Тогава ще ги сложите в сандък! — каза мистър Норел. — Много здрав дървен сандък или може би железен! Да, най-добре в железен. Можем да поръчаме такъв сандък специално за случая. И тогава…
— Ах, простете, мистър Норел — прекъсна го лорд Ливърпул, — но аз настоятелно съветвам мистър Стрейндж да не взема железен сандък. Той не бива да разчита, че за багажа му ще има място в каруците. Войниците се нуждаят от каруците за пренасяне на оръжието, картите, провизиите, амунициите си и така нататък. Мистър Стрейндж ще създаде най-малки неудобства на войската, ако пренася целия си багаж на муле или магаре, както правят офицерите — той се обърна към Стрейндж. — Ще ви трябва едно добро
