къщички и каменни вятърни мелници с крила от кафяв брезент. Множество португалски войници в кафяви униформи непрекъснато се движеха в двете посоки на пътя, имаше и неколцина британски офицери, чиито ярки униформи в червено и синьо изглеждаха — поне за патриотично настроеното око на Стрейндж — по- мъжествени и войнишки. След като яздиха три часа, пред очите им от равнината се издигна планинска верига, стръмна като стена.

Когато влязоха в тясна клисура между два високи върха, помощник-интендантът каза:

— Тук започва фронтовата линия. Виждате ли онова укрепление високо горе от едната страна на клисурата? — той посочи надясно. По всичко личеше, че „укреплението“ е започнало живота си като вятърна мелница, която наскоро се бе сдобила с всевъзможни допълнения под формата на бастиони, крепостни стени и бойници. — А другото укрепление от отсрещната страна? — добави помощник- интендантът и посочи наляво. — А там, на следващото скалисто възвишение, виждате ли още едно малко укрепление? Освен него — макар че не се вижда, защото днес е мрачно и облачно — има и четвърто по- нататък. И така нататък, и така нататък. Цяла линия от укрепления от Тежу до морето! И това не е всичко! На север има още две линии. Общо три фронтови линии!

— Несъмнено е внушително. Португалците ли са ги направили?

— Не, сър. Лорд Уелингтън ги направи. Какво да ви кажа, сър! Муха не може да прехвръкне, освен ако няма документ с подписа на лорд Уелингтън! Ето защо, сър, френската армия стои в Сантарем и не може да стигне по-далеч, докато ние с вас спим спокойно в леглата си в Лисабон!

Много скоро те слязоха от пътя и поеха по стръмна лъкатушеща пътека, която водеше нагоре към селцето Перу Негру. Стрейндж остана поразен от разликата между войната такава, каквато си я представяше, и войната, каквато беше в действителност Той очакваше лорд Уелингтън да седи в някоя внушителна сграда в Лисабон и да издава заповеди. Вместо това го намери на място, толкова малко, че в Англия трудно би могло да се нарече село.

Щабът на армията се оказа напълно незабележима къща в обикновен двор с калдъръм. Стрейндж научи, че лорд Уелингтън е тръгнал да оглежда фронтовите линии. Никой не знаеше кога ще се върне — може би чак за вечеря. Никой не възразяваше Стрейндж да го почака, стига само да не се пречка на военните.

Но още с влизането си в къщата магьосникът попадна под влиянието на онзи неудобен природен закон, съгласно който щом човек пристигне на място, където не го познават, той неизбежно се пречка на всички. Стрейндж не можеше да седне, защото в стаята, в която го поканиха, нямаше столове — вероятно с цел ако французите успеят някак да проникнат в къщата, да не се скрият зад тях; затова той застана до един прозорец. Но тогава влязоха двама офицери и единият от тях пожела да покаже някаква важна военна характеристика от португалския ландшафт и за тази цел му се налагаше да погледне през прозореца. Офицерите изгледаха злобно Стрейндж, който се премести и застана пред свод с дръпната до половината завеса.

Междувременно някакъв глас от коридора през секунда се провикваше към някого на име Уайнспил да донесе буретата с барут, и то бързо. В стаята влезе дребничък, леко прегърбен войник. Той имаше мораво рождено петно на лицето си и като че ли носеше части от униформата на всички родове войски на Британската армия. Това явно беше Уайнспил. Уайнспил беше недоволен. Не можеше да намери барута. Ровеше из шкафовете, надничаше под стълбищата и на балконите и току се провикваше в отговор; „Един момент!“, докато настъпи моментът, когато реши да погледне зад гърба на Стрейндж — зад пердето и под свода. Уайнспил веднага извика, че е намерил буретата с барут и че щял да ги види и по-рано, ако някой — тук той изгледа много навъсено Стрейндж — не бил застанал пред тях.

Часовете се нижеха бавно. Стрейндж зае предишното си място до прозореца и вече почти дремеше, когато дочу звуци на суетене и смут и се досети, че някой важен човек е влязъл в къщата. В следващия миг в стаята нахлуха трима души и Стрейндж най-после се озова в присъствието на лорд Уелингтън.

Как може да се опише лорд Уелингтън? Кому е необходимо или нужно това? Лицето му е навсякъде, където и да погледнете — евтина репродукция на стената на крайпътен хан, много по-изтънчена, украсена със знамена и барабани, на стълбището на Залата за заседания. В наши дни нито една млада дама със средно романтична нагласа няма да пропусне да си купи поне един негов портрет, преди още да е навършила седемнадесетгодишна възраст. Тя ще смята дългите орлови носове за далеч по-изискани от късите чипи такива и ще приема за най-голямо нещастие в живота си факта, че той вече е женен. За да компенсира това, тя ще храни най-сериозни намерения да нарече първородния си син Артър. Не че ще бъде сама в обожанието си. По-младите й братя и сестри ще бъдат също толкова фанатично предани на Негова светлост. Най-красивият оловен войник във всяка детска стая в Англия винаги се нарича Уелингтън и преживява повече приключения от останалите войници в кутията, взети заедно. Всеки ученик се превъплъщава в ролята на Уелингтън поне веднъж седмично и същото важи за по-малките му сестри. Уелингтън е носител на всички английски добродетели. Той е английското в най-съвършения му вид. Ако французите носят Наполеон в стомасите си (а те очевидно го правят), то ние носим Уелингтън в сърцата си67.

В настоящия момент лорд Уелингтън бе крайно недоволен от нещо.

— Заповедите ми бяха съвсем ясни, струва ми се! — каза той на другите двама офицери. — Португалците трябваше да унищожат цялата царевица, която не могат да отнесат, за да не попадне в ръцете на французите. Но през половината ден гледах как френски войници влизат в пещерите на Карташу и излизат от там с чували.

— За португалските земеделци е много трудно да унищожат собствената си царевица. Страх ги е, че може да гладуват — обясни един от офицерите.

Другият офицер с надежда предположи, че може би французите не пренасят в чувалите царевица, а нещо друго, по-безполезно. Да речем, злато или сребро.

Лорд Уелингтън го изгледа хладно.

— Френските войници отнасяха чувалите на мелниците. Крилата се въртяха пред очите ми! Да не мислите, че мелят злато? Далзиъл, оплачете се на португалските власти, ако обичате! — погледът му се стрелкаше гневно из стаята и изведнъж се спря върху Стрейндж. — Кой е този? — попита Негова светлост.

Офицерът, наречен Далзиъл, промърмори нещо в ухото му.

— О! — възкликна лорд Уелингтън, обърна се към Стрейндж и каза: — Вие сте магьосникът — в забележката му се долавяше лека въпросителна нотка.

— Да — отвърна Стрейндж.

— Мистър Норел?

— О, не. Мистър Норел е в Англия. Аз съм мистър Стрейндж.

Лорд Уелингтън го погледна безизразно.

— Другият магьосник — обясни Стрейндж.

— Разбирам — каза лорд Уелингтън.

Офицерът на име Далзиъл изгледа магьосника с учудване, сякаш смяташе, че след като лорд Уелингтън е казал на непознатия кой е, крайно невъзпитано от негова страна е да настоява, че е някой друг.

— Е, мистър Стрейндж — каза лорд Уелингтън, — боя се, че напразно сте били път дотук. Да ви призная честно, ако бях в състояние да предотвратя идването ви, щях да го направя. Но след като вече сте дошъл, ще се възползвам от възможността да ви обясня големите затруднения, които вие и другият джентълмен създавате на армията.

— Затруднения? — учуди се Стрейндж.

— Затруднения — повтори Негова светлост. — Виденията, които сте показали на министрите, са ги окуражили да вярват, че разбират как стоят нещата в Португалия. Изпратиха ми много повече заповеди и се намесиха в далеч по-голяма степен, отколкото биха го направили иначе. Само аз знам какво трябва да се направи в Португалия, мистър Стрейндж, тъй като само аз съм запознат с всичките обстоятелства. Не казвам, че вие и другият джентълмен не сте направили добро другаде — във флота, изглежда, са доволни, макар да не знам нищо за това, — но казвам, че тук, в Португалия, не ми трябва магьосник.

— Но, милорд, в Португалия магията няма да се използва погрешно, тъй като аз ще бъда изцяло на вашите услуги и под ваше ръководство.

Лорд Уелингтън стрелна с поглед Стрейндж.

— Това, от което наистина имам нужда, са хора. Можете ли да направите повече хора?