В КРАЯ НА 1810 година положението на правителството беше от тежко по-тежко. Лоши новини дебнеха министрите на всяка крачка. Французите триумфираха навсякъде, другите велики европейски сили, които някога бяха съюзници на Британия срещу император Наполеон Бонапарт (и които впоследствие претърпяха поражение), осъзнали грешката си, сега се бяха съюзили с него. У дома търговията страдаше от войната и навсякъде в кралството хората банкрутираха, реколтата две поредни години беше слаба. Най-малката дъщеря на краля се разболя и умря и кралят обезумя от мъка.

Войната разруши настоящето на всички и хвърли мрачна сянка върху бъдещето. Войници, търговци, политици и земеделци до един проклинаха деня, в който са се родили, но магьосниците (противоречиво племе, ако изобщо съществуваше такова) бяха напълно доволни от хода на събитията. От стотици години изкуството им не се бе ползвало с такова уважение. Много опити за спечелване на войната се бяха провалили и сега магията беше най-голямата надежда на Британия. Джентълмени от Министерството на войната и от множеството съвети и служби на флота усилено търсеха услугите на мистър Норел и мистър Стрейндж. Деловото напрежение в дома на мистър Норел на „Хановер Скуеър“ често беше толкова голямо, че посетителите трябваше да чакат до три-четири през нощта, за да се видят с магьосниците. Това не беше чак толкова тежко изпитание, когато в гостната на мистър Норел се тълпяха хора, но горко на онзи, който оставаше последен, защото никак не е приятно да чакаш посред нощ пред затворена врата, зад която знаеш, че двама магьосници правят магии60.

По това време особено популярна беше една история (човек можеше да я чуе навсякъде, където и да отиде) за това как император Наполеон Бонапарт отчаяно се опитвал да намери магьосник за себе си. Шпионите на лорд Ливърпул61 донасяха, че императорът толкова завидял на успеха на английските магьосници, че изпратил офицери да търсят из цялата империя човек или хора с магически способности. До този момент обаче офицерите успели да намерят само един холандец на име Уитлуф, който притежавал магически гардероб. Гардеробът бил пренесен в Париж със закрит файтон. Във Версай Уитлуф казал на императора, че в гардероба ще намери отговори на всичките си въпроси.

По сведения на шпионите Бонапарт задал на гардероба следните три въпроса: „Детето, което императрицата чака, момче ли е?“, „Руският цар ще премине ли на страната на врага?“ и „Кога ще победя англичаните?“.

Уитлуф влязъл в гардероба и излязъл от там със следните три отговора: „Да“, „Не“ и „След четири седмици“. Всеки път, когато Уитлуф влизал в гардероба, се вдигала страховита глъчка, сякаш вътре пищели половината демони от Ада, през пролуките и пантите излизали облаци малки сребърни звездици и гардеробът леко се поклащал на топчестите си крака. След като получил отговори на трите си въпроса, Бонапарт изгледал мълчаливо гардероба, после се приближил с решителна крачка и отворил вратите. Вътре намерил гъска (която издавала звуците), малко селитра (за сребърните искрици) и джудже (за да пали селитрата и да смушква гъската). Никой не знаел какво е станало с Уитлуф и с джуджето, но на другия ден гъската била сготвена за вечеря на императора.

В средата на ноември Адмиралтейството покани мистър Норел и мистър Стрейндж в Портсмут на парад на флота — чест, обикновено оказвана на адмирали, герои и крале. Двамата магьосници и Арабела отидоха в Портсмут с файтона на мистър Норел. Влизането им в града беше ознаменувано с оръдеен салют от всички кораби в пристанището и от всички арсенали и укрепления околовръст. След като се качиха в няколко лодки, придружавани от цяла група адмирали, флагмани и капитани, те направиха обиколка на корабите в Спитхед. С тях тръгнаха и други, по-обикновени лодки, пълни с граждани на Портсмут, дошли да видят двамата магьосници, да ги поздравят и да им се порадват. На връщане към Портсмут мистър Норел и мистър и мисис Стрейндж разгледаха доковете, а вечерта се състоя пищен бал в тяхна чест в залата на градската управа и в града имаше илюминации.

Всички се съгласиха, че балът е минал много приятно. Имаше само едно малко неудобство в началото на вечерта, когато някои от гостите бяха така неблагоразумни да споделят с мистър Норел впечатленията си от приятното събитие и от красивата уредба на балната зала. Грубият отговор на мистър Норел тутакси им показа, че той е сприхав, неприятен човек, който не желае да говори с никого под ранга на адмирал. Въпреки това разочарованието им бе щедро компенсирано от живите, непринудени обноски на мистър и мисис Стрейндж. Те се радваха на запознанството си с видните граждани на Портсмут и говореха с възторг за града, за корабите, които бяха видели, за делата на флота и за корабоплаването като цяло. Мистър Стрейндж танцува на всички танци без изключение, мисис Стрейндж пропусна само два и когато се прибраха в стаите си в странноприемница „Краун“, вече беше два часът сутринта.

Тъй като си беше легнал малко преди три, Стрейндж никак не се зарадва, когато в седем часа го събуди почукване на вратата. Той стана, отвори и видя в коридора един от слугите на странноприемницата.

— Моля да ме извините, сър — каза човекът, — но порт-адмиралът ме изпрати да ви кажа, че „Мнимият прелат“ е заседнал на Хорс Санд. Той е изпратил капитан Гилби да повика един от магьосниците, но другият магьосник има главоболие и не е в състояние да отиде.

Думите на камериера може би не прозвучаха толкова ясно и разбираемо, колкото му се искаше, но Стрейндж подозираше, че дори да не беше толкова сънен, пак не би разбрал. Все пак му стана ясно, че нещо се е случило и че той трябва да отиде някъде.

— Предайте на капитана, както там се казва, да почака — отвърна Стрейндж с въздишка. — Идвам.

Той се облече и слезе. В салона за кафе завари хубав млад мъж в униформа на капитан, който крачеше нагоре-надолу. Това беше капитан Гилби. Стрейндж го помнеше от бала — мъж с умно лице и приятни обноски. Когато видя магьосника, Гилби изпита видимо облекчение и обясни, че корабът „Мнимият прелат“ е заседнал в една от плитчините на Спитхед. Положението беше неприятно. „Мнимият прелат“ можеше да се отърве без сериозни повреди, но можеше и да пострада. Междувременно порт-адмиралът изпращаше поздрави на мистър Норел и мистър Стрейндж и молеше поне един от тях да дойде с капитан Гилби на пристанището, за да види какво може да се направи.

Пред „Краун“ чакаше двуколка, до която стоеше един от слугите. Стрейндж и капитан Гилби се качиха и капитанът бързо подкара двуколката през града. В града витаеше дух на безпокойство. Отваряха се прозорци, през тях се подаваха глави в нощни шапки и гръмогласно задаваха въпроси на хора отвън, а те на свой ред гръмогласно отговаряха. Много граждани бързаха в същата посока, в която се движеше и двуколката на капитан Гилби.

Когато стигнаха при крепостния вал, капитанът рязко спря. Въздухът беше студен и влажен и откъм морето духаше свеж бриз. Малко по-навътре се виждаше огромен кораб, килнат на една страна. Дребните тъмни фигурки на моряците в далечината се бяха скупчили на парапетите и се спускаха надолу по корпуса на кораба. Наоколо имаше към дузина гребни лодки и малки платноходки. Някои от седящите в лодките водеха оживени разговори с моряците на кораба.

На Стрейндж, който не разбираше от корабно дело, му се стори, че корабът просто е полегнал на една страна да поспи. Хрумна му, че на мястото на капитана той просто би му креснал да стане.

— Но нали десетки кораби постоянно влизат и излизат от пристанището на Портсмут? — попита магьосникът. — Как е могло да се случи подобно нещо?

Капитан Гилби сви рамене.

— Боя се, че не е толкова необичайно, колкото ви се струва. Може би капитанът не е познавал добре плитчините на Спитхед, а може и да е бил пиян.

На брега се събираше голяма тълпа. Всеки жител на Портсмут има някакво отношение към морето и корабите, както и определен личен интерес, свързан с тях. Ежедневните разговори в града се въртят около това кой плавателен съд влиза, кой излиза от пристанището и кои кораби стоят закотвени в Спитхед. Подобно събитие беше всеобща грижа. То интересуваше не само редовните зяпачи на кея (които бяха достатъчно многобройни), но и по-сериозни граждани и търговци и, разбира се, всеки джентълмен от флота, който имаше свободно време да отиде и да види какво става. Там вече се бе разразил оживен спор по въпроса за това каква грешка е допуснал капитанът на кораба и какво трябва да стори порт-адмиралът, за да я поправи. Щом тълпата разбра кой е Стрейндж и за какво е дошъл, тя на драго сърце отправи множеството си мнения към него. За нещастие хората използваха твърде много термини от корабоплаването и Стрейндж остана в най-добрия случай с неясно впечатление за това какво имат предвид събеседниците му. След един такъв разговор той допусна грешката да попита какво означава „лавирам“ и „заставам на