Това беше доста необичайно, но всички бяха на мнение, че болестта на лейди Поул сама по себе си е необичайна със симптоми, които не приличат на никои други. Мистър и мисис Стрейндж не бяха виждали лейди Поул. От две години никой не я беше виждал.
Когато пристигнаха на „Харли Стрийт“ номер 9, Стрейндж гореше от нетърпение тутакси да се заеме с документите на сър Уолтър, но се наложи да обуздае нетърпението си, докато домакинът се увери, че Арабела има с какво да се занимава в тяхно отсъствие. Сър Уолтър беше добре възпитан човек и никак не обичаше да изоставя гостите в дома си. Да изостави дама бе още по-лошо. От друга страна, Стрейндж не искаше да закъснее за срещата си с мистър Норел, затова докато сър Уолтър предлагаше развлечения на Арабела, магьосникът енергично го уверяваше, че тя няма нужда от тях.
Сър Уолтър показа на Арабела романите в библиотеката си и й препоръча „Белинда“ на мисис Еджуърт като особено забавно четиво.
— О — прекъсна го Стрейндж, — преди две-три години четох „Белинда“ на Арабела. Впрочем знаете ли, не мисля, че ще се забавим достатъчно дълго, за да има време да прочете роман в три тома.
— Тогава може би малко чай и сладкиш с ким… — каза сър Уолтър на Арабела.
— Но Арабела не иска сладкиш с ким — прекъсна го Стрейндж, машинално взе първия том на „Белинда“ и се зачете. — Изобщо не го обича.
— Тогава чаша мадейра — предложи сър Уолтър. — Убеден съм, че няма да откажете малко мадейра. Стивън!… Стивън, донеси на мисис Стрейндж чаша мадейра.
По типичния призрачно безшумен начин, присъщ на отлично обучените лондонски слуги, след миг до сър Уолтър изникна висок чернокож прислужник. Мистър Стрейндж като че ли доста се стъписа от внезапната му поява, изгледа го втренчено, след което каза на жена си:
— Не искаш мадейра, нали? Кажи, че не искаш нищо.
— Нищо, Джонатан. Нищо не искам — съгласи се Арабела и се засмя на странната препирня. — Благодаря ви, сър Уолтър, но тук ще се чувствам съвсем удобно, ще седна и ще почета.
Чернокожият прислужник се поклони и излезе също така безшумно, както беше дошъл, а Стрейндж и сър Уолтър се оттеглиха да обсъждат френския флот и изчезналите английски кораби.
Но когато остана сама, Арабела откри, че няма настроение за четене. Огледа се из стаята в търсене на нещо, с което да се заеме, и се спря на голяма картина. Беше пейзаж с гора и разрушен замък, издигащ се на върха на една скала. Дърветата бяха тъмни, руините и скалата се къпеха в позлатата на залеза, а в контраст с тях небето беше озарено от светлина и сияеше с перлен блясък. Голяма част от фона бе заета от сребристо езеро, в което като че ли се давеше млада жена, над нея имаше надвесена втора фигура на мъж, жена, сатир или фавън — не можеше да се каже точно — и колкото и да се вглеждаше в позите им, Арабела не беше в състояние да определи дали намерението на втората фигура е да спаси младата жена или да я убие. Когато се умори да се взира в картината, мисис Стрейндж излезе в коридора да разгледа картините там, но повечето от тях представляваха акварелни пейзажи от Брайтън и Челмсфорд, които й се сториха доста отегчителни.
Гласовете на сър Уолтър и Стрейндж долитаха от стая в дъното.
— …невероятно! Но той е по своему прекрасен човек — говореше сър Уолтър. — О, знам какво имате предвид! Брат му е органист в катедралата в Бат — каза Стрейндж. — Има черно-бяла котка, която винаги върви пред него по улицата. Веднъж, когато бях на „Милсъм Стрийт“…
Арабела забеляза отворена врата, през която се виждаше много изискана гостна с множество картини, значително по-пищни и по-богато оцветени от тези в коридора. Тя влезе.
Стаята изглеждаше пълна със светлина, макар че денят беше все така мрачен и навъсен. „Откъде идва цялата тази светлина? — зачуди се Арабела. — Сякаш струи от картините, но това е невъзможно.“ Всички картини изобразяваха Венеция58 и несъмнено безкрайните небеса и море на тях правеха стаята да изглежда някак незначителна.
След като разгледа картините на едната стена, Арабела се обърна към другата и изведнъж установи — за огромно свое учудване, — че не е сама. На син диван пред камината седеше млада жена и я наблюдаваше с любопитство. Диванът беше с висока облегалка и по тази причина Арабела не я беше забелязала досега.
— О! Моля да ме извините!
Младата жена не каза нищо.
Тя беше изключително елегантна, със съвършена бледа кожа и тъмна коса, прибрана по много изящен начин. Носеше рокля от бял муселин и индийски шал в млечнобяло, сребристо и черно. Изглеждаше твърде добре облечена за гувернантка и се бе разположила прекалено свойски за компаньонка. Но ако беше гостенка, защо сър Уолтър не ги бе представил?
Арабела направи реверанс, леко се изчерви и каза:
— Мислех, че в стаята няма никого! Моля да ме извините, че ви се натрапих.
Тя се обърна и понечи да си тръгне.
— О! — възкликна младата жена. — Дано не мислите да си тръгвате! Толкова рядко се виждам с хора, почти никога! Освен това искахте да разгледате картините, нали? Не отричайте, защото ви видях в онова огледало и намерението ви беше недвусмислено.
Над камината висеше голямо венецианско огледало в много пищна рамка, направена също от огледално стъкло и украсена с най-грозните стъклени цветя и заврънкулки, които човек можеше да си представи.
— Надявам се — продължи младата жена — присъствието ми да не попречи на намеренията ви.
— Но може би аз ви преча — възрази Арабела.
— О, не ми пречите! — жената махна с ръка към картините. — Моля ви, продължете.
Тъй като щеше да наруши още повече добрия тон, ако откаже, мисис Стрейндж благодари и тръгна да разглежда останалите картини, но не можа да им се наслади докрай, защото усещаше, че младата жена я наблюдава в огледалото.
След като Арабела приключи, жената я покани да седне.
— Как ви се сториха? — попита тя.
— Безспорно са много красиви — отвърна мисис Стрейндж. — Особено ми харесаха картините с процесиите и тържествата — в Англия нямаме нищо подобно. Колко пъстри знамена! Колко позлатени лодки и изящни костюми! Но като че ли художникът предпочита сградите и сините небеса пред хората. Изобразил ги е толкова малки, толкова незабележими! Изглеждат почти изгубени сред всичките мраморни дворци и мостове. Не мислите ли?
Това сякаш развесели младата жена. Тя се усмихна иронично.
— Изгубени? О, мисля, че те наистина са изгубени, бедните! Защото в края на краищата Венеция е чисто и просто лабиринт — огромен и красив, няма съмнение, но все пак лабиринт — и никой освен най-старите жители не може да намери път в него, или поне такова е моето впечатление.
— Наистина ли? — попита Арабела. — Това със сигурност е голямо неудобство. Но все пак усещането да си изгубен в лабиринт трябва да е много приятно. О, мисля, че бих дала почти всичко на света, за да отида там!
Младата жена я погледна със странна меланхолична усмивка.
— Ако сте прекарали месеци като мен в изнурителни шествия по безкрайни мрачни коридори, щяхте да мислите другояче. Удоволствието от изгубването в лабиринт бързо изчезва. А колкото до пищните церемонии, процесии и тържества… — тя сви рамене. — Мразя ги!
Арабела не я разбираше добре, но реши, че ако научи коя е младата жена, това би могло да помогне, затова тя попита за името й.
— Аз съм лейди Поул.
— О! Разбира се! — възкликна Арабела и се учуди как не се е сетила за това. Тя се представи на лейди Поул и каза, че съпругът й има работа със сър Уолтър и това е причината за посещението й.
От библиотеката се разнесе звучен смях.
— Би трябвало да говорят за войната — обясни Арабела на Нейно благородие, — но или войната напоследък е станала много по-забавна отпреди, или, както подозирам, са забравили за работата и сега одумват общи познати. Преди половин час мистър Стрейндж мислеше само за следващата си делова среща, но предполагам, че сър Уолтър е заговорил за други неща и той съвсем е забравил за нея — тя се усмихна на себе си, както правят жените, когато се преструват, че критикуват съпрузите си, а всъщност се хвалят с