въздъхна.

— Предполагам, че Нейно благородие ви е разказала всевъзможни странни истории — тъжно промърмори той.

Арабела кимна.

— И това ви е разстроило. Много съжалявам.

— Не, не. Ни най-малко. Нейно благородие наистина говореше някои… странни неща, но аз нямах нищо против. В никакъв случай! Просто малко ми прилоша. Но не правете връзка между двете, умолявам ви! Това няма нищо общо с Нейно благородие! Хрумна ми глупавата мисъл, че пред мен има някакво огледало, което показва причудливи гледки, и ми се стори, че ще пропадна в него. Предполагам, че съм била на път да загубя съзнание и появата ви точно в този момент е осуетила припадъка. Но наистина е странно. Никога досега не ми се е случвало подобно нещо.

— Позволете ми да повикам мистър Стрейндж.

Арабела се засмя.

— Както желаете, но ви уверявам, че той ще се тревожи далеч по-малко от вас. Мистър Стрейндж никога не се е интересувал от хорските неразположения. Виж, неговите са друга работа! Няма нужда да викате никого. Ето, отново съм на себе си! Чувствам се съвсем добре.

Последва кратко мълчание.

— Лейди Поул… — започна Арабела и млъкна, тъй като не знаеше как да продължи.

— Нейно благородие обикновено е кротка — каза сър Уолтър, — не точно спокойна, както сама разбирате, но кротка. В някои редки случаи обаче, когато у дома дойде нов човек, това винаги я превъзбужда и я подтиква да изнася подобни чудати беседи. Убеден съм, че сте добър човек и няма да повторите нищо от онова, което ви е казала.

— О! Не, разбира се! Не бих го повторила пред никого!

— Много сте любезна.

— А може ли… може ли да дойда отново? Изглежда, Нейно благородие много държи на това, а аз бих се радвала да я опозная.

Сър Уолтър дълго обмисляше предложението. Накрая кимна утвърдително, после кимането му някак премина в поклон.

— За Нейно благородие и мен ще бъде голяма чест — каза той. — Благодаря ви.

Когато Стрейндж и Арабела излязоха от къщата на „Харли Стрийт“, магьосникът беше в приповдигнато настроение.

— Знам как да го направя — обяви той на жена си. — Няма нищо по-просто от това. Жалко, че трябва да чуя мнението на мистър Норел, преди да започна, иначе бих могъл да разреша проблема за половин час. Така, както виждам нещата, има два основни пункта. Първо… Какво има?

Арабела беше спряла.

Изведнъж осъзна, че е дала две напълно противоречащи си обещания: едното на лейди Поул — да каже на Стрейндж за джентълмена от Йоркшир, който си купил килим, и второто на сър Уолтър — да не повтаря нищо от онова, което лейди Поул й е казала.

— Няма нищо — каза Арабела.

— И с кое от всички занимания, които сър Уолтър ти предложи, избра да запълниш времето си?

— С никое. Аз… видях лейди Поул и се разговорихме. Това е.

— Наистина ли я видя? Колко жалко, че не съм бил с теб! Много бих искал да видя жената, която дължи живота си на магията на Норел. Но аз не ти казах какво стана! Помниш ли прислужника негър, който се появи изневиделица? Е, само за миг ми се стори, че пред мен стои висок чернокож крал със сребърна диадема, лъскав сребърен скиптър и държава, но когато отново погледнах, на негово място стоеше прислужникът негър на сър Уолтър. Не е ли абсурдно? — Стрейндж се засмя.

Той беше си приказвал със сър Уолтър толкова дълго, че закъсня с почти цял час за срещата с мистър Норел и последният много се ядоса. По-късно същия ден Стрейндж изпрати съобщение до Адмиралтейството, че с мистър Норел са разгледали проблема с липсващите френски кораби и според тях те са в Атлантическия океан на път за Западните Индии, където възнамеряват да нанесат вреда на британците. Освен това двамата магьосници смятаха, че адмирал Армингкрофт е отгатнал намеренията на французите и ги е последвал. По съвет на мистър Стрейндж и мистър Норел Адмиралтейството изпрати заповед до капитан Лайтууд да тръгне на запад след адмирала. Впоследствие част от френските кораби бяха заловени, а онези, които се измъкнаха, намериха убежище във френските пристанища и повече не излязоха от там.

Арабела мъчително се разкъсваше между двете обещания, които беше дала. Тя сподели проблема си с няколко улегнали семейни дами, приятелки, в чийто здрав разум и вярна преценка имаше голямо доверие. Естествено, Арабела им представи абстрактна ситуация, без да споменава нито имена, нито конкретни обстоятелства. За нещастие в резултат на това дилемата й стана напълно неразбираема и мъдрите улегнали дами не бяха в състояние да й помогнат. Тежеше й, че не може да се довери на Стрейндж, но ако кажеше и една дума, щеше да наруши обещанието, което бе дала на сър Уолтър. След дълги размисли тя реши, че обещание пред човек, който е с всичкия си, би следвало да бъде по-обвързващо от обещание, дадено на човек, който не е с всичкия си. В края на краищата, какво щеше да спечели, ако повтореше несвързаните брътвежи на бедната болна жена? Затова Арабела не каза нищо на Стрейндж за думите на лейди Поул.

След няколко дни мистър и мисис Стрейндж отидоха на „Бедфорд Скуеър“, където имаше концерт на италианска музика. Арабела много хареса музиката, но стаята, в която седяха, не беше достатъчно топла, затова в кратката пауза, възникнала при появата на нова певица, тя тихичко излезе да вземе шала си от съседната стая. Тъкмо се загръщаше в него, когато чу шепот зад гърба си, обърна се и видя Дролайт да я връхлита със скоростта на сън.

— Мисис Стрейндж! — възкликна той. — Колко се радвам да ви видя! Как е скъпата лейди Поул? Чух, че сте я видели!

Арабела неохотно призна, че наистина е така.

Дролайт я хвана под ръка, за да и попречи да избяга, и каза:

— Не можете да си представите колко се мъчих да си издействам покана за този дом. Нито едно от усилията ми не се увенча с успех! Сър Уолтър ме държи на разстояние с поредица от нелепи извинения. Всеки път едно и също — Нейно благородие е болна, Нейно благородие се оправя, но никога не е достатъчно здрава, за да приема когото и да било.

— Е, предполагам… — започна Арабела.

— О, така е! — прекъсна я Дролайт. — Ако е болна, тогава, разбира се, тълпите от посетители трябва да се държат настрана. Но това не е причина да не пускат мен. Та аз я видях, когато беше труп! О, да! Не знаехте ли? В нощта, когато я съживи, мистър Норел дойде при мен и ме помоли да го придружа до дома на сър Уолтър. Точните му думи бяха: „Елате с мен, скъпи ми Дролайт, защото не мисля, че имам душевни сили да понеса гледката на дама, млада, свежа и невинна, напуснала този свят в най-сладките години на живота си!“ Сега тя си стои у дома и не приема никого. Някои хора смятат, че след възкръсването си се е възгордяла и не желае да се смесва с обикновените смъртни. Но аз мисля, че истината е съвсем друга. Вярвам, че смъртта и възкръсването й са породили у нея вкус към необичайни преживявания. Не смятате ли, че е възможно? Струва ми се напълно възможно тя да взема нещо, което предизвиква кошмари! Не забелязахте ли някакви предмети, които да доказват предположението ми? Видяхте ли я да пие някаква странна на цвят течност? Когато влязохте в стаята, не забелязахте ли лейди Поул да прибира набързо нещо в джоба си? Да речем, сгъната хартия, която би могла да съдържа една-две лъжички прах? Не? Лауданумът обикновено се продава в малки сини стъкленици, високи два-три инча. В случаи на пристрастяване семейството винаги вярва, че може да скрие истината, но усилията им се оказват напразни. Накрая винаги се разбира — Дролайт се засмя. — Аз винаги разбирам.

Арабела учтиво издърпа ръката си от неговата и го помоли за извинение. Каза, че не е в състояние да му предостави сведенията, които го интересуват. Не знае нищо за малки стъкленици или прахчета.

Тя се върна да дослуша концерта с далеч по-неприятни чувства отпреди.

„Отвратителен, отвратителен дребосък!“