се оплакваха от петната по съсипаните си маси и килими.

Колкото до мистър и мисис Стрейндж, те се бяха установили и се чувстваха добре в Лондон. Живееха в къща на „Сохо Скуеър“ и Арабела беше погълната от приятните грижи по обзавеждането на новия си дом: поръчваше изискани мебели при дърводелците, молеше приятели да й препоръчат благонадеждни слуги и всеки ден обикаляше магазините.

Една сутрин в средата на декември тя получи писмо от продавача в магазина за тапицерии и пердета „Хейг и Чипъндейл“ (много внимателен човек) с вестта, че току-що са получили коприна с бронзов цвят на сатенени и моарирани райета, която според него ще бъде много подходяща за завеси за гостната на мисис Стрейндж. Това налагаше известна промяна в плановете на Арабела за деня.

— Ако се съди по описанието на мистър Съмнър, тази коприна наистина е много изискана — каза тя на закуска — и очаквам много да ми хареса. Но ако избера коприна с цвят на бронз за завесите, тогава ще трябва да се откажа от виненочервеното кадифе за шезлонга. Не мисля, че бронзовото ще отива на виненочервеното. Затова ще отида във „Флинт и Кларк“, за да погледна отново виненочервеното кадифе и да видя дали ще намеря сили да се откажа от него. После ще отида в „Хейг и Чипъндейл“. Но това означава, че няма да имам време да посетя леля ти, макар че е редно, защото тази сутрин тя си заминава за Единбург. Исках да й благодаря за Мери, прислужницата, която ми препоръча.

— М-м-м? — измънка Стрейндж, който ядеше горещи кифли със сладко и четеше „Любопитни наблюдения върху анатомията на феите“ от Холгарт и Пикъл57.

— Мери. Новата прислужница. Снощи я видя.

— А! — каза Стрейндж и обърна страницата.

— Тя изглежда мило, приятно и тихо момиче. Сигурна съм, че ще останем много доволни от нея. Та, исках да кажа, че ще ти бъда много благодарна, Джонатан, ако тази сутрин минеш да видиш леля си. Можеш да отидеш пеша до „Хенриета Стрийт“ след закуска и да благодариш на леля си за Мери. После можеш да дойдеш в „Хейг и Чипъндейл“ и да ме изчакаш там. О, отбий се и в „Уеджууд и Биърли“, за да попиташ хората кога ще пристигне новият ни обеден сервиз. Няма да те затрудни. Съвсем на път ти е — Арабела изгледа подозрително съпруга си. — Джонатан, слушаш ли ме?

— М-м-м? — отвърна Стрейндж и вдигна глава. — О, разбира се!

И така Арабела, придружавана от един слуга, отиде на „Уигмор Стрийт“, където се намираше магазинът на Флинт и Кларк. Но след като отново погледна виненочервеното кадифе, тя заключи, че колкото и да е хубаво, все пак е малко мрачно. После нетърпеливо тръгна към „Сейнт Мартинс Лейн“, за да вземе коприната с цвят на бронз. Когато пристигна в „Хейг и Чипъндейл“, продавачът я очакваше, но съпругът й не беше там. Човекът каза, че искрено съжалява, но мистър Стрейндж цяла сутрин не е идвал.

Арабела излезе на улицата.

— Джордж, виждаш ли някъде господаря? — обърна се тя към слугата.

— Не, мадам.

Заваля сив дъжд. Някакво предчувствие я накара да надзърне през витрината на съседната книжарница. Видя Стрейндж, който енергично разговаряше със сър Уолтър Поул. Арабела влезе в книжарницата, поздрави сър Уолтър и мило попита дали съпругът и е ходил при леля си или в „Уеджууд и Биърли“.

Стрейндж изглеждаше малко озадачен от въпроса й. Сведе поглед и забеляза, че държи дебела книга. Намръщи се, сякаш не можеше да проумее как тази книга се е озовала в ръцете му.

— Разбира се, смятах да го направя, скъпа — каза той, — но сър Уолтър ме задържа и не можах да отида никъде.

— Вината е изцяло моя — побърза да се намеси сър Уолтър. — Имаме проблем с блокадата. Случаят е съвсем обичаен и аз го обсъждах с мистър Стрейндж, като се надявах той и мистър Норел да ни помогнат.

— И можете ли да помогнете? — попита Арабела.

— О, мисля, че да — отвърна Стрейндж.

Сър Уолтър обясни, че британското правителство е получило сведения от разузнаването за френски кораби, около десет на брой, които са пробили британската блокада. Никой не знаеше накъде са отплавали и какви са намеренията им. Освен това правителството не знаеше къде да намери адмирал Армингкрофт, който би трябвало да възпрепятства пробива на блокадата. Адмиралът и флотилията му от десет фрегати и два линейни кораба бяха изчезнали — вероятно бяха тръгнали да преследват французите. В Мадейра понастоящем се намираше един обещаващ млад капитан и ако Адмиралтейството успееше да научи какво става и къде, щеше да възложи на капитан Лайтууд командването на четири или пет кораба и да го изпрати на мястото на събитията. Лорд Мългрейв попита адмирал Грийнуакс какво смята, че трябва да се направи, адмирал Грийнуакс се обърна към министрите, а министрите предложиха незабавно да се посъветват с мистър Стрейндж и мистър Норел.

— Не искам да оставате с впечатлението, че Адмиралтейството е съвсем безпомощно без мистър Стрейндж — каза сър Уолтър усмихнат. — Те направиха каквото можаха. Изпратиха един чиновник, мистър Петрофакс, в Гринуич, за да се срещне с приятеля от детинство на адмирал Армингкрофт и да го попита, след като най-добре познава характера на адмирала, какво според него е направил той при тези обстоятелства. Но когато мистър Петрофакс пристигнал в Гринуич, намерил приятеля от детинство на адмирал Армингкрофт пиян в леглото и не бил сигурен дали този приятел изобщо е разбрал въпроса му.

— Норел и аз със сигурност ще успеем да предложим нещо — каза Стрейндж замислен, — но ми се струва, че трябва първо да видя карта на мястото.

— У дома разполагам с всички необходими карти и документи. Един от слугите ми ще ги донесе днес на „Хановер Скуеър“ и може би ще бъдете така любезен да поговорите с мистър Норел…

— О, но можем да го направим още сега! — предложи Стрейндж. — Арабела няма нищо против да почака малко! Нямаш нищо против, нали? — обърна се той към жена си. — Имам среща с мистър Норел в два часа и мисля, че ако веднага му обясня проблема, можем да бъдем готови с отговора още преди вечеря.

Тъй като беше мила, покорна жена и добра съпруга, Арабела временно изостави всички мисли за новите си завеси и увери господата, че при тези обстоятелства няма нищо против да почака. Уговориха се мистър и мисис Стрейндж да придружат сър Уолтър до дома му на „Харли Стрийт“.

Стрейндж извади часовника си и го погледна.

— Двадесет минути до „Харли Стрийт“, четиридесет и пет минути за запознаване с проблема. После още петнадесет минути до „Сохо Скуеър“. Да, имаме достатъчно време.

Арабела се разсмя.

— Той не винаги е толкова прецизен, уверявам ви — каза тя на сър Уолтър, — но във вторник закъсня за среща с лорд Ливърпул и на мистър Норел не му стана никак приятно.

— Вината не беше моя! — запротестира Стрейндж. — Бях готов да изляза навреме, но не можах да намеря ръкавиците си.

Шеговитото подмятане на Арабела за неговата неточност продължи да го измъчва и през целия път до „Харли Стрийт“ той гледаше часовника си, сякаш се надяваше да открие някакъв недостатък в хода на времето, който досега не е забелязал и който да го оневини. Когато наближиха, Стрейндж реши, че го е открил.

— Ха! — изведнъж възкликна той. — Разбрах какво има. Часовникът ми е неточен!

— Не мисля — каза сър Уолтър, извади своя часовник и го показа на Стрейндж. — Точно дванадесет часа е. Моят показва същото.

— Тогава защо не чувам камбаните? — попита Стрейндж. — Ти чуваш ли камбаните? — обърна се той към Арабела.

— Не, нищо не чувам.

Сър Уолтър се изчерви и промърмори, че камбаните в неговата и съседните енории вече не бият.

— Наистина ли? — попита Стрейндж. — Защо, за Бога?

Сър Уолтър погледна така, сякаш би предпочел Стрейндж да не любопитства по въпроса, но каза само:

— Болестта на лейди Поул се отразява зле на нервите й. Биенето на камбана особено много я разстройва, затова помолих членовете на църковния съвет на „Света Дева Мария“ и „Свети Петър“ да не бият камбаните предвид състоянието на лейди Поул и те бяха така добри да се съгласят.