два, докато той и Арабела си намерят подходяща къща за живеене.
— Проблемът е в жена му — обясни с въздишка мистър Норел на Дролайт. — Ако мистър Стрейндж беше ерген, смея да предположа, че не би възразил да дойде да живее у дома.
Дролайт силно се разтревожи, когато научи, че мистър Норел е хранил подобни надежди, и за да предотврати подобни идеи за в бъдеще, каза:
— О, сър! Помислете за работата, която вършите за Адмиралтейството и Министерството на войната, тя е толкова важна и толкова поверителна! Присъствието на друг човек в дома ви може сериозно да ви попречи.
— Но мистър Стрейндж ще ми помага в работата! — възкликна мистър Норел. — Би било много погрешно от моя страна да лиша страната от таланта му. Миналия четвъртък двамата с него ходихме в Адмиралтейството, за да се срещнем с лорд Мългрейв. Стори ми се, че в началото лордът не остана особено доволен, като видя, че съм довел мистър Стрейндж…
— Така е, защото Негова светлост е свикнал със съвършенството на вашите магии! Смея да предположа, че според него един обикновен аматьор, независимо колко е талантлив, няма работа в Адмиралтейството.
— …но когато Негова светлост се запозна с идеите на мистър Стрейндж за побеждаване на французите с магия, той се обърна към мен с широка усмивка и каза: „Ние с вас, мистър Норел, сме закостенели. Имаме нужда от прилив на свежа кръв, която да ни посъживи, нали?“
— Лорд Мългрейв е казал това? На вас? — изненада се Дролайт. — Каква нечувана дързост от негова страна! Надявам се, сър, да сте го стрелнали с един от строгите си погледи!
— Какво? — мистър Норел бе толкова погълнат от разказа си, че не беше обърнал внимание на думите на Дролайт. — О, аз му отвърнах: „Напълно споделям мнението ви, милорд. Но почакайте само да чуете докрай това, което има да ви каже мистър Стрейндж. Още не сте чули и половината!“
Не само Адмиралтейството — Министерството на войната и всички други представители на правителството имаха основание да се радват на появата на Джонатан Стрейндж. Изведнъж много неща, които преди бяха трудни, сега станаха лесни. Кралските министри отдавна крояха план да изпратят лоши сънища на враговете на Британия. Външният секретар пръв го бе предложил още през януари 1808 година и в продължение на година мистър Норел всяка нощ изпращаше на император Наполеон Бонапарт лоши сънища, но без резултат. Империята на Бонапарт не рухваше, а самият император се хвърляше в битка хладнокръвно както винаги. Накрая мистър Норел получи нареждане да прекрати опитите си. Лично сър Уолтър и мистър Канинг смятаха, че планът се е провалил, защото мистър Норел не притежава способността да поражда кошмари. Мистър Канинг се оплакваше, че сънищата, които мистър Норел изпраща на императора (най-често за капитан на драгуните, скрит в гардероба му), трудно биха изплашили гувернантката на децата му, камо ли завоевателя на половин Европа. Известно време той се мъчеше да убеди министрите да поръчат на мистър Бекфорд, мистър Луис и мисис Радклиф да създават страшни сънища, които мистър Норел после да изпраща в главата на императора. Но другите министри казаха, че да наемеш магьосник е едно, да наемеш писатели — съвсем друго, затова не възприеха идеята.
С появата на Стрейндж този план се възроди. Стрейндж и мистър Канинг подозираха, че злият френски император е неподатлив на такива невинни страхове като лошите сънища, затова решиха този път да се заемат със съюзника му, руския император Александър. Те имаха предимството да разполагат с голям брой съюзници в двора на Александър: руски аристократи, които печелеха много добре от продажба на дървесина в Британия и нямаха търпение да продължат търговията си, и една смела и изобретателна шотландска дама, съпруга на императорския камериер.
След като научи, че Александър е силно впечатлителен човек със склонност към религиозен мистицизъм, Стрейндж реши да му изпрати сън, пълен със суеверни внушения и символика. В продължение на седем нощи руският император сънуваше, че се намира на пищна вечеря с Наполеон Бонапарт, където му поднасят превъзходна супа от еленско месо. Но в мига, в който опитва супата, Наполеон скача и възкликва: „J’ai une faim qui ne saurait se satisfaire de potage!“53, след което се превръща във вълчица и изяжда първо котката на Александър, после кучето му, после коня му, а после и хубавичката му любовница туркиня. Когато вълчицата излапва приятелите и роднините на Александър, търбухът й се отваря и от него падат котката, кучето, конят, любовницата туркиня, приятелите и роднините, но зловещо обезформени. И докато яде, тя расте, достига размерите на Кремъл и тогава се обръща, тежките й бозки се полюшват, разкървавената й паст заплашва да погълне цяла Москва.
— Няма нищо непочтено в това да му изпратя сън, който да му покаже, че греши, като се доверява на Бонапарт, защото Бонапарт накрая ще го предаде — обясни Стрейндж на Арабела. — Мисля, че бих могъл да му го кажа и в писмо. Той греши и няма нищо по-сигурно от това, че Бонапарт накрая ще го предаде.
Шотландската дама скоро прати вест, че руският император е силно разстроен от съня и подобно на Навуходоносор в Библията е повикал гадатели и ясновидци, които да му изтълкуват значението на този кошмар.
След това Стрейндж изпрати други сънища на руския император.
— Послушах съвета ви — каза магьосникът на мистър Канинг — и направих сънищата още по-загадъчни и трудни за тълкуване, за да има с какво да се занимават гадателите на Александър.
Неуморната мисис Джанет Арчибалдовна Барсукова скоро съобщила задоволителната новина, че императорът е изоставил всички държавни и военни дела, по цял ден седи потънал в размисъл над сънищата си и ги обсъжда с гадатели и магьосници, а щом получи писмо от Наполеон Бонапарт, пребледнява и се разтреперва.
26
ДЪРЖАВА, КОРОНА И СКИПТЪР
Септември 1809 година
ВСЯКА НОЩ БЕЗ ИЗКЛЮЧЕНИЕ лейди Поул и Стивън Блек следваха зова на тъжната камбана, за да танцуват в сенчестите зали на „Изгубена надежда“. По моден блясък и красота това безспорно бяха ненадминати балове, най-великолепните, които Стивън бе виждал, но изисканите дрехи и грацията на танцуващите създаваха странен контраст със самата къща, която показваше множество признаци на бедност и упадък. Музиката беше винаги неизменна. Един и същ оскъден брой мелодии се изпълняваха от самотна цигулка под съпровода на една-единствена флейта. Мазните лоени свещи — с набитото си око на иконом Стивън неволно отбелязваше колко малко са те за такъв многолюден бал — хвърляха причудливи сенки, които се точеха по стените, следвайки движенията на танцьорите.
Случваше се лейди Поул и Стивън да се включват в дълги процесии, чиито участници разнасяха знамена по прашни, зле осветени коридори (джентълменът с коса като глухарче имаше слабост към подобни церемонии). Някои от знамената бяха древни, разпадащи се, плътно избродирани платна, други изреждаха победите на джентълмена над враговете му и всъщност бяха направени от изсушените пожълтели кожи на самите тези врагове, с устни, очи, коси и дрехи, бродирани върху тях от роднините им от женски пол. Джентълменът с коса като глухарче никога не се отегчаваше от тези удоволствия и като че ли изобщо не се съмняваше, че Стивън и лейди Поул се забавляват не по-малко от него.
Макар да бе непостоянен във всичко друго, той проявяваше постоянство в две неща: възхищението си от лейди Поул и привързаността си към Стивън Блек. Последното демонстрираше, като правеше на Стивън екстравагантни подаръци и му изпращаше странни късмети. Някои от подаръците както и преди поднасяше на мисис Бренди от името на Стивън, а други даваше направо на иконома. Джентълменът весело обясняваше:
— Злият ви враг няма да разбере нищо (имаше предвид сър Уолтър). Аз хитро го заслепих с магия, за да не му хрумне да се чуди какво става. Дори утре да станете архиепископ на Кентърбъри, той няма да се изненада! Никой няма да се изненада.
Изведнъж като че ли го осени мисъл.
— Искате ли утре да станете архиепископ на Кентърбъри, Стивън?
— Не, сър, благодаря ви.
— Сигурен ли сте? Не е никак трудно и ако църквата ви привлича…
