— Уверявам ви, сър, че ни най-малко не ме привлича.

— Както винаги добрият ви вкус си казва думата. Митрата е изключително неудобна за носене и никак няма да ви отива.

Животът на горкия Стивън изобилстваше от чудеса. Кажи-речи през ден ставаше нещо, което му носеше някаква облага. Понякога фактическата стойност на придобивката беше незначителна — не повече от няколко шилинга, — но начинът, по който тя стигаше до него, бе винаги невероятен. Веднъж например при Стивън дойде управител на ферма, който настояваше, че преди няколко години двамата са се срещнали на бой с петли край Ричмънд в северната част на Йоркшир и Стивън се е обзаложил с него, че един ден Уелският принц ще направи нещо, с което ще опозори страната. Тъй като това наистина се е случило (управителят посочи като срамно деяние факта, че принцът е изоставил съпругата си), той дошъл в Лондон с пощенския дилижанс, за да донесе на Стивън двадесет и седем шилинга и шест пенса — стойността на залога. Икономът напразно твърдеше, че никога не е ходил нито на бой с петли, нито в Ричмънд, нито в северната част на Йоркшир, но управителят не се успокои, докато Стивън не взе парите.

Няколко дни след посещението на управителя на улицата пред къщата на „Харли Стрийт“ се появи голямо сиво куче. Бедното животно бе цялото мокро и кално от дъжда и по всичко личеше, че е пропътувало голямо разстояние. Още по-любопитно беше, че в зъбите си кучето стискаше някакъв документ. Лакеите Робърт и Джефри и готвачът Джон Лонгридж всячески се мъчеха да изпъдят животното, като викаха и хвърляха по него бутилки и камъни, но то понасяше философски това отношение и отказваше да се махне, докато Стивън Блек не излезе на дъжда и не взе документа от устата му. После кучето си тръгна с вид на кротко доволство, сякаш се поздравяваше за добре свършената тежка работа. Документът се оказа карта на село в Дербишир и покрай всички останали чудновати неща показваше тайна врата в склона на някакъв хълм.

Друг път Стивън получи писмо от кмета и съветниците на Бат, в което се съобщаваше, че преди два месеца маркизът на Уелсли посетил Бат и по време на престоя си не правил нищо друго освен да говори за Стивън Блек и за забележителната му честност, ум и преданост на своя господар. Кметът и съветниците останали толкова заинтригувани от думите на Негово сиятелство, че веднага поръчали да се направи медал в чест на живота и добродетелите на Стивън. След като били изработени петстотин екземпляра от този медал, за радост на всички управниците на града поръчали те да се раздадат на най-големите домакинства в Бат. Кметът и съветниците изпращаха един медал на Стивън и го молеха следващия път, когато дойде в Бат, да им се представи, за да организират пищна вечеря в негова чест.

Никое от тези чудеса не допринасяше за повдигане на духа на горкия Стивън. Те само подчертаваха призрачното естество на настоящия му живот. Икономът знаеше, че управителят на фермата, кучето, кметът и съветниците са действали против природата си: управителите обичат парите и не ги раздават наляво и надясно без причина, кучетата не тичат седмици наред, за да изпълняват странни поръчения, а кметовете и съветниците не проявяват внезапен интерес към прислужници негри, които никога не са виждали. Но никой от приятелите на Стивън не изглеждаше изненадан от обрата, който беше приел животът му. Повдигаше му се от гледката на злато и сребро, а малката му стаичка под покрива на къщата на „Харли Стрийт“ беше препълнена със съкровища, които не му трябваха.

Вече близо две години Стивън живееше под властта на магията на джентълмена с коса като глухарче. Той често молеше джентълмена да го освободи — или ако не него, то лейди Поул, — но благодетелят му не искаше и да чуе. Затова Стивън правеше опити да разкаже на някого на какво са подложени двамата с лейди Поул. Отчаяно се мъчеше да открие прецеденти за техния случай. Надяваше се да намери някого, който да им помогне да се освободят. Първият човек, с когото заговори за това, беше лакеят Робърт. Стивън го предупреди, че ще му открие нещо много лично за една тайна тегоба, която го измъчва, и Робърт придоби подходящо за случая важно и заинтересовано изражение. Но когато икономът заговори, за свое най-голямо учудване откри, че изнася увлекателна научна беседа по съвсем друг въпрос: отглеждането и използването на граха и фасула, неща, от които не разбираше. И което беше още по-лошо, част от сведенията в тази беседа бяха от крайно необичайно естество и несъмнено биха учудили всеки земеделец или градинар. Стивън обясняваше различните свойства на фасула в зависимост от това дали се засажда или бере при пълнолуние, при новолуние, в Нощта на огньовете или срещу Еньовден и как тези свойства се променят, ако фасулът се засажда или бере със сребърна лопатка или с нож.

Следващият човек, на когото икономът се опита да каже за нещастието си, беше Джон Лонгридж. Този път той установи, че разказва подробната история на делата и преживелиците на Юлий Цезар в Британия. Историята му беше по-точна и вярна от версиите на всички учени и създаваше впечатлението, че Стивън е изучавал предмета двадесет години и повече. Отново в разказа му се съдържаха сведения, които не се срещаха в нито една книга54.

Той направи още два опита да разкаже за тежкото си положение. На мисис Бренди Стивън изложи странна защита на Юда Искариот, в която обяви, че в последните си действия Юда изцяло е следвал напътствията на двама мъже — Джон Медна глава и Джон Калаен крак, които смятал за ангели; а на Тоби Смит, продавача в магазина на мисис Бренди, изреди списък на всички хора в Ирландия, Шотландия, Уелс и Англия, отвлечени от феи за последните двеста години. За никого от тези хора Стивън дори не беше чувал.

Той бе принуден да заключи, че колкото и да се опитва, не може да говори за омагьосването си.

Човекът, който страдаше най-много от необяснимото мълчание и посърналия вид на Стивън, несъмнено беше мисис Бренди. Тя не разбираше, че той се е променил за целия свят и виждаше само, че се е променил към нея. Един ден в началото на септември Стивън отиде да я навести. Двамата не бяха се виждали от седмици и това толкова бе натъжило мисис Бренди, че тя писа на Робърт Остин, а Робърт отиде при Стивън и го нахока за пренебрежителното му отношение към дамата. Но когато икономът дойде в малката всекидневна над магазина на „Сейнт Джеймс Стрийт“, никой не би обвинил мисис Бренди, ако го помолеше тутакси да си тръгне. Той седеше, подпрял глава с ръце, въздишаше тежко и нямаше какво да й каже. Тя му предложи вино от Констанция55, мармалад, кифла със стафиди по стара рецепта, всевъзможни деликатеси, но Стивън отказа всичко. Нищо не искаше, затова мисис Бренди седна от другата страна на камината и се захвана с бродерията си — нощна шапка, която украсяваше за него.

— Може би — каза тя — Лондон и аз сме ви дотегнали и искате да се върнете в Африка?

— Не — отвърна Стивън.

— Предполагам, че Африка е много очарователно място — продължи мисис Бренди, която сякаш бе твърдо решена да се самонакаже, като незабавно изпрати Стивън в Африка. — Всички казват, че е така. Където и да погледнеш, има портокали и ананаси, и захарна тръстика, и какаови дървета — тя беше работила четиринадесет години в бакалия и представата й за местата по света бе тясно обвързана със стоките, които се внасяха от там. Мисис Бренди се засмя горчиво. — Сигурно в Африка не бих могла да въртя търговия. Каква нужда ще имат хората от магазин, когато трябва само да протегнат ръка, за да откъснат плод от близкото дърво? О, така е! В Африка бих се разорила за нула време — тя скъса конец със зъби. — Не че не бих тръгнала още утре — мисис Бренди ядосано вдяна конеца в невинното ухо на иглата, — ако някой ме помоли за това.

— Бихте отишли в Африка заради мен? — попита изненадан Стивън Блек. Мисис Бренди вдигна глава.

— Бих отишла навсякъде заради вас — отвърна тя. — Мислех, че го знаете. Двамата се спогледаха натъжени.

Стивън каза, че трябва да се прибира, защото има работа на „Харли Стрийт“.

Когато излезе на улицата, небето беше притъмняло и валеше дъжд. Хората се криеха под чадъри. Стивън тръгна по „Сейнт Джеймс Стрийт“ и видя странна гледка — черен кораб плаваше към него през сивия мокър въздух точно над главите на минувачите. Беше фрегата, висока около две стъпки, с мръсни опърпани платна и олющена боя. Тя се издигаше и спускаше, повтаряйки движенията на корабите в морето. Щом я видя, Стивън потръпна. От тълпата изскочи един просяк, негър с тъмна и лъскава кожа като на иконома. Корабът беше закрепен на шапката му. Докато вървеше, човекът ту навеждаше, ту надигаше глава, за да може фрегатата му да плава. Той правеше тези любопитни движения с глава и се полюшваше много бавно и предпазливо от страх огромната му шапка да не падне. Отстрани изглеждаше така, сякаш просякът изпълняваше необичайно бавен танц. Името на човека бе Джонсън. Той беше беден сакат моряк, комуто