бяха отказали пенсия. Тъй като нямаше други средства за препитание, просякът пееше по улиците и просеше, за да се изхранва, при това с голям успех, и в целия град го познаваха заради странната му шапка. Джонсън протегна ръка към Стивън, но той се извърна. Икономът винаги се стараеше да не разговаря и да не общува с негри с ниско обществено положение. Боеше се, че ако го видят да говори с такива хора, могат да го свържат по някакъв начин с тях.

Той чу някой да го вика по име и подскочи като ужилен, но после видя Тоби Смит, продавача в магазина на мисис Бренди.

— О, мистър Блек! — извика Тоби запъхтян. — Ето къде сте били! Обикновено вървите толкова бързо, сър! Бях сигурен, че вече сте се прибрали на „Харли Стрийт“. Мисис Бренди ви изпраща много поздрави, сър, и казва, че сте забравили това до стола си.

Тоби му подаде сребърна диадема, изящен предмет с размери точно като за главата на Стивън. По нея нямаше други украшения, освен няколко причудливи символа и непознати букви, издълбани върху повърхността й.

— Но това не е мое! — каза Стивън.

— О! — възкликна Тоби в недоумение, но после явно реши, че Стивън се шегува. — Мистър Блек, сякаш не съм виждал тази диадема на главата ви стотици пъти!

После се засмя, поклони се и се втурна обратно към магазина, като остави Стивън с диадемата в ръка.

Икономът прекоси „Пикадили“ и влезе в „Бонд Стрийт“. Не беше направил и няколко крачки, когато чу викове и видя по улицата да тича дребна фигура. На ръст изглеждаше не повече от четири-петгодишно дете, но мъртвешки бледото изнурено лице като че ли принадлежеше на юноша. В далечината тичаха двама или трима мъже с викове „Крадец“! и „Дръжте го!“.

Стивън се изпречи на пътя на крадеца. Но макар че момчето не можеше да избяга от иконома (който беше пъргав), последният не успя да удържи злосторника (който беше ловък). Крадецът стискаше обемист вързоп от червен плат, който някак съумя да пъхне в ръцете на Стивън, преди да потъне в тълпата от хора пред дюкяна на златаря Хемингс. Тези хора бяха току-що излезли от дюкяна и не знаеха за крадеца, затова не се дръпнаха, за да сторят път на преследвачите му. Никой не видя накъде избяга момчето.

Стивън стоеше насред улицата с вързопа в ръка. Платът беше меко старо кадифе, плъзна се и разкри дълъг сребърен прът.

Първият от преследвачите, който се приближи към него, бе хубав джентълмен, строго, но елегантно облечен в черно.

— За малко да го хванете — каза той на Стивън.

— Много съжалявам, сър — отвърна икономът, — че не можах да го задържа, докато дойдете. Но както виждате, взех откраднатото — и подаде на мъжа сребърния прът и парчето червено кадифе, но той не ги взе.

— Майка ми е виновна! — гневно възкликна джентълменът. — Как може да е толкова небрежна? Казвал съм й хиляди пъти, че ако оставя прозореца на всекидневната отворен, рано или късно ще влезе крадец. Не съм ли й го казвал стотици пъти, Едуард? Не съм ли, Джон? — последните две изречения бяха адресирани към слугите на джентълмена, които току-що бяха настигнали господаря си. Те бяха прекалено задъхани, за да отговорят, но с енергично кимане увериха Стивън, че джентълменът наистина е казвал това.

— Целият град знае, че в дома ми има много ценни вещи — продължи мъжът, — а тя продължава да отваря прозореца напук на всичките ми предупреждения! И сега, разбира се, плаче за загубата на тази скъпоценност, която семейството ми притежава от стотици години. Иначе майка ми много се гордее със семейството ни и богатството ни. Този скиптър например е доказателство, че ние сме потомци на древни крале от Уесекс, защото той е принадлежал на Едгар или Алфред, или някой друг от тамошните крале.

— В такъв случай трябва да го вземете, сър — каза Стивън. — Предполагам, че на майка ви много ще й олекне, като го види цял и невредим.

Джентълменът посегна да вземе скиптъра, но изведнъж отдръпна ръката си.

— Не! — възкликна той. — Няма да го взема! Няма, кълна се! Ако върна тази скъпоценност на майка ми, тя никога няма да научи какви тежки последици може да има нейната небрежност! Никога няма да се научи да държи прозореца затворен! И кой знае какво ще изгубим следващия път! Току-виж утре съм се прибрал и съм заварил къщата празна! Не, сър, задръжте скиптъра! Това е награда за усилията ви да заловите крадеца.

Слугите на джентълмена закимаха, сякаш това им се струваше съвсем логично, после към тях се приближи файтон, всички се качиха и потеглиха.

Стивън остана на дъжда с диадема в едната ръка и скиптър в другата. Пред него бяха магазините на „Бонд Стрийт“, най-модните в цялото кралство. На витрините им бяха изложени коприни и кадифе, шапки с перли и паунови пера, диаманти, рубини, скъпоценности и всевъзможни златни и сребърни украшения.

„Е — помисли си икономът, — със сигурност той ще ми предостави най-различни чудни скъпоценности от съдържанието на тези магазини. Но аз ще го надхитря. Ще се прибера по друг път.“

Стивън сви в тясна уличка между две сгради, прекоси малък двор, мина през една порта, озова се на алея и излезе на малка улица с ред скромни къщи. Там беше пусто и необичайно тихо. Единственият шум идваше от дъждовните капки, които падаха по паважа. Дъждът беше затъмнил всички фасади така, че изглеждаха почти черни. Обитателите на къщите явно бяха много пестеливи хора, защото никой от тях не беше запалил лампа или свещ, въпреки че денят бе мрачен. Все пак дъждовните облаци не бяха покрили плътно небето и на хоризонта се мержелееше водниста белезникава светлина, така че между тъмното небе и тъмната земя дъждът тъчеше светли сребристи нишки.

Изведнъж нещо лъскаво се изтърколи от една тъмна пресечка, колебливо заподскача по мокрите павета и спря точно в краката на Стивън.

Той го погледна и тежко въздъхна; както и предполагаше, това беше малка сребърна топка, доста очукана и стара на вид. На върха й, където трябваше да има кръст, символ на това, че целият свят принадлежи на Бога, имаше мъничка разперена длан. Един от пръстите се беше отчупил. Този символ — разперената длан — беше добре познат на Стивън. Използваше го джентълменът с коса като глухарче. Предишната нощ икономът бе взел участие в процесия, на която носеше знаме със същата тази емблема по мрачни пусти дворове и алеи с огромни дъбове, в чиито невидими клони свистеше вятър.

Разнесе се звук от отваряне на прозорец. Една жена от близката къща подаде глава навън. Косата и беше навита на хартийки.

— Хайде, вдигнете го! — провикна се тя и измери Стивън със злобен поглед.

— Но това не е мое! — извика той в отговор.

— Не било негово! — още повече се ядоса жената. — Сякаш не видях как падна от джоба ви и се търкулна на улицата! Да не ми е името Марая Томпкинс! Ден и нощ се трепя да чистя „Пепър Стрийт“, а вие идвате тук да си хвърляте боклуците!

Стивън въздъхна и вдигна топката. Установи, че каквото и да говореше или мислеше Марая Томпкинс, ако пъхнеше предмета в джоба си, имаше голяма опасност платът да се скъса — топката беше много тежка. Затова той беше принуден да върви в дъжда със скиптър в едната ръка и държава в другата. Диадемата сложи на главата си — това беше най-удобното място за нея — и в този вид тръгна към дома.

Когато пристигна в къщата на „Харли Стрийт“, Стивън отиде в кухнята. Забеляза, че е влязъл не в кухнята, както е смятал, а в стая, която не бе виждал досега. Той кихна три пъти.

След миг се увери, че не се намира в „Изгубена надежда“. Стаята беше най-обикновена наглед — всъщност такава, каквато можеше да се види във всяка заможна лондонска къща. Правеше впечатление обаче, че е необичайно занемарена. Обитателите, очевидно наскоро пристигнали в къщата, като че ли все още разопаковаха вещите си. Навсякъде се виждаха предмети, чието място беше по-скоро във всекидневната или в кабинета: маси за карти, работни маси, библиотечни маси, прибори за камина, столове с различна степен на удобство и практичност, огледала, чаени чаши, червен восък за печати, свещници, картини, книги (внушителен брой), пепелници, мастилници, пера, хартия, часовници, кълба връв, столчета за крака, паравани за камина и писалища. Но всички тези неща бяха събрани накуп и струпани едно върху друго в необичайни и изненадващи комбинации. Навсякъде бяха пръснати сандъци, кутии и вързопи, едни непокътнати, други наполовина разопаковани, трети само отворени. Сламата от сандъците беше извадена и лежеше разпиляна по пода и по мебелите, в резултат на което по тях се събираше прах и караше Стивън да