киха. Част от сламата беше паднала в камината, така че съществуваше сериозна опасност всичко в стаята да пламне.

Там имаше още двама души: човек, когото Стивън не беше виждал досега, и джентълменът с коса като глухарче. Непознатият седеше на малка маса до прозореца. Макар че би трябвало да разопакова нещата и да подрежда стаята, той беше оставил работата си и четеше книга. От време на време мъжът прекъсваше четенето си, за да надзърне в другите книги, оставени на масата, промърморваше нещо под носа си и се втурваше да пише в малък бележник, целият в мастилени петна.

Междувременно джентълменът с коса като глухарче седеше в кресло от другата страна на камината и наблюдаваше мъжа с такава злоба и гняв, че Стивън се уплаши за живота му. Но щом погледът на джентълмена падна върху Стивън, лицето му грейна радостно и приветливо.

— Ах, ето ви и вас! — възкликна той. — Колко благороден изглеждате с тези царствени атрибути!

Срещу вратата имаше голямо огледало. За пръв път Стивън се видя с короната, скиптъра и държавата. Изглеждаше като същински крал. Обърна се да погледне мъжа на масата, за да види реакцията му на неочакваната поява на чернокож мъж с корона.

— О, не се безпокойте за него! — каза джентълменът с коса като глухарче. — Той не може нито да ни види, нито да ни чуе. Не е по-способен от другия. Вижте! — джентълменът взе лист хартия, смачка го и го хвърли по главата на мъжа. Последният не трепна, не вдигна глава, изобщо не реагира.

— Другият ли, сър? — попита Стивън. — Кого имате предвид?

— Този тук е младият магьосник, който наскоро пристигна в Лондон.

— Наистина ли? Да, разбира се, чух за това. Сър Уолтър има високо мнение за него. Но, често казано, не помня името му.

— О, какво значение има? Важното е, че е също толкова глупав, колкото и другият, и също толкова грозен.

— Какво? — сепна се магьосникът, вдигна поглед от книгата си и подозрително се огледа из стаята. — Джеръми! — провикна се той.

Един слуга подаде глава през вратата, но не си направи труда да влезе в стаята.

— Какво има, сър?

Стивън се ококори при вида на подобно небрежно поведение — той никога не би допуснал такова нещо на „Харли Стрийт“. Стрелна слугата с презрителен поглед, за да му покаже какво мисли за него, но си спомни, че Джеръми не би могъл да го види.

— Тези лондонски къщи са много зле построени — каза магьосникът. — Чувам какво си говорят хората в съседната къща.

Това заинтригува слугата на име Джеръми дотолкова, че той се изкуши да влезе в стаята. Застана по средата й и се заслуша.

— Толкова тънки ли са стените? — продължи магьосникът. — Мислите ли, че може да се срутят?

Джеръми почука по стената, разделяща къщата от тази на съседите. В отговор се разнесе глух и тих звук като от всяка солидна, здрава стена в кралството. В недоумението си слугата каза:

— Нищо не чувам, сър. Какво си говореха хората?

— Мисля, че чух единият да нарича другия глупав и грозен.

— Сигурен ли сте, сър? Там живеят две възрастни дами.

— Ха-ха! Това нищо не доказва. В наше време възрастта не е гаранция за каквото и да било.

След тази забележка магьосникът изведнъж се отегчи от разговора. Той се върна към заниманията си и отново се зачете в книгата.

Джеръми почака малко и като видя, че господарят му сякаш е забравил за него, излезе от стаята.

— Още не съм ви благодарил, сър — каза Стивън на джентълмена с коса като глухарче, — за прекрасните подаръци.

— О, Стивън! Радвам се, че съм ви доставил удоволствие. Признавам, че диадемата е собствената ви шапка, преобразена с помощта на магия. Далеч повече бих предпочел да ви дам истинска корона, но не бях в състояние да намеря за толкова кратко време. Смея да предположа, че сте разочарован. Всъщност сега, като се замисля, кралят на Англия има няколко корони и рядко ги използва.

Той вдигна ръце във въздуха и посочи нагоре с невероятно дългите си бели показалци.

— О! — възкликна Стивън, внезапно осъзнал какво иска да направи джентълменът. — Ако възнамерявате да направите магия, с която да призовете тук краля на Англия с една от короните му — както предполагам, понеже знам колко сте любезен, — моля ви да си спестите този труд! Виждате, че в момента нямам нужда от корона, а кралят на Англия е много възрастен джентълмен: дали няма да е по-добре, ако му позволим да си остане у дома?

— А, добре! — каза джентълменът и свали ръцете си.

Поради липса на друго занимание той продължи да хули младия магьосник. Нищо в този човек не му допадаше. Джентълменът се присмиваше на книгата, която той четеше, намираше недостатъци на ботушите му и по никакъв начин не одобряваше ръста му (въпреки факта, че на ръст магьосникът беше точно колкото джентълмена с коса като глухарче, както се видя, щом и двамата станаха).

Стивън бързаше да се върне към задълженията си на „Харли Стрийт“, но се боеше, че ако ги остави сами, джентълменът може да започне да хвърля нещо повече от хартийки по магьосника.

— Искате ли да ме изпратите до „Харли Стрийт“, сър? — предложи икономът. — По пътя ще можете да ми разкажете за благородните си дела, с които сте променили Лондон и сте му донесли слава. Разказите ви винаги са много забавни. Никога не ми омръзва да ги слушам.

— На драго сърце, Стивън! На драго сърце!

— Далеч ли е, сър?

— Кое, Стивън?

— „Харли Стрийт“, сър. Не знам къде се намираме.

— Намираме се на „Сохо Скуеър“ и изобщо не е далеч!

Когато стигнаха къщата на „Харли Стрийт“, джентълменът много сърдечно се сбогува със Стивън, като му каза да не тъгува от раздялата им и му напомни, че същата нощ ще се срещнат отново в „Изгубена надежда“…

— …където ще се състои очарователна церемония в камбанарията на най-източната кула. Ще честваме едно събитие, станало преди — о, петстотин години или някъде там, — когато аз с хитрост залових децата на врага си, бутнахме ги от камбанарията и те намериха смъртта си. Тази нощ ще направим възстановка на великата си победа! Ще облечем сламени чучела в окървавените дрехи на децата и ще ги хвърлим на паважа, а после ще пеем, ще танцуваме и ще се радваме на унищожението им!

— Всяка година ли изпълнявате тази церемония, сър? Сигурен съм, че ако съм присъствал, щях да си я спомня. Толкова е… поразителна.

— Радвам се, че мислите така. Изпълнявам я, когато се сетя. Разбира се, церемонията беше още по- поразителна, когато използвахме истински деца.

Декември 1809 — януари 1810 година