— Да, наистина — каза мистър Норел.

Той предпазливо се приближи към Стрейндж, подържа книгата няколко секунди и после я подхвърли в ръцете му със странно движение, сякаш не беше книга, а птица, която бе кацнала върху него и категорично отказваше да отлети, затова му се налагаше да я излъже, за да я махне от ръката си. Мистър Норел бе толкова съсредоточен в маневрата си, че за щастие нямаше възможност да погледне нагоре към Стрейндж, който едва се сдържаше да не се разсмее.

За миг Норел остана неподвижен, ревниво загледан в книгата в ръцете на другия магьосник.

Но след като се раздели с една книга, най-мъчителната част от изпитанието му сякаш приключи. След половин час той препоръча на Стрейндж друга книга, отиде и я извади почти без притеснение. Към обяд Норел вече сочеше книги по лавиците и позволяваше на Стрейндж сам да ги взима. В края на деня той даде на ученика си внушителен брой книги за четене и каза, че очаква от него да ги прочете до края на седмицата.

Прекарването на цял ден в разговори и занимания беше лукс, който двамата рядко можеха да си позволят: обикновено им се налагаше да прекарват част от деня в приемане на посетители, дошли да се видят с мистър Норел — било то светски люде, с които мистър Норел все така смяташе за важно да поддържа връзка, или господа от правителството.

Към края на втората седмица ентусиазмът на мистър Норел в заниманията му с новия ученик вече не знаеше граници.

— Достатъчно е да му обясня веднъж — сподели Норел със сър Уолтър — и той разбира всичко! Спомням си колко седмици ми бяха необходими, за да вникна в „Предположения по повод предугаждането на бъдещи събития“ на Пейл, а мистър Стрейндж усвои тази невероятно трудна теория за не повече от четири часа!

Сър Уолтър се усмихна.

— Несъмнено. Но мисля, че съдите твърде скромно за собствения си принос. Мистър Стрейндж има предимството да разполага с учител, който да му обясни трудните неща, докато вие не сте имали такъв — проправили сте пътя за него и сега всичко му се вижда гладко и лесно.

— Ах! — възкликна мистър Норел. — Но когато с мистър Стрейндж седнахме да обсъдим „Предположенията“, аз си дадох сметка, че те имат далеч по-широко приложение, отколкото съм смятал. Разбирате ли, чрез неговите въпроси стигнах до ново разбиране за идеите на доктор Пейл!

Сър Уолтър каза:

— Е, сър, радвам се, че сте намерили приятел, чиито разсъждения са толкова сходни с вашите — няма по-голяма радост от това.

— Съгласен съм с вас, сър Уолтър! — възкликна мистър Норел. — Напълно съм съгласен!

Възхищението на Стрейндж от мистър Норел не беше толкова безгранично.

Скучните разговори с него и капризите в поведението му постоянно му действаха на нервите и приблизително по същото време, когато мистър Норел хвалеше Стрейндж на сър Уолтър, ученикът се оплакваше от учителя си на Арабела.

— Все още не знам какво да мисля за него. Той е едновременно най-забележителният и най-досадният човек на нашето съвремие. Два пъти тази сутрин се наложи да прекъснем разговора си, защото му се стори, че в стаята има мишка — той изпитва особено отвращение към мишки. Двама лакеи, две слугини и аз преместихме всички мебели, за да намерим мишката, а той стоеше до камината вцепенен от страх.

— Има ли котка? — попита Арабела. — Трябва да си вземе котка.

— О, но това е невъзможно! Той мрази котките дори повече от мишките. Каза ми, че ако някога има нещастието да се озове в една стая с котка, със сигурност до час ще получи силен обрив по цялото тяло.

Мистър Норел искрено желаеше да обучи добре чирака си, но навикът да бъде потаен и лицемерен, култивиран през целия му живот, не можеше да се изкорени така лесно. Един декемврийски ден, когато снегът валеше на едри пухкави парцали от натежалото от облаци сиво-зелено небе, двамата магьосници седяха в библиотеката на мистър Норел. Бавните плавни движения на снежинките отвън, топлината на огъня и голямата чаша шери, която така неразумно бе приел да изпие по настояване на мистър Норел, караха Стрейндж да се чувства натежал и сънен.

Мистър Норел говореше.

— Много магьосници — обясняваше той, допрял върховете на пръстите си — са се опитвали да съберат магически сили в някакъв физически предмет. Това не е трудна операция и предметът може да бъде какъвто магьосникът пожелае. Дърво, бижу, книга, куршум, шапка — всички тези предмети са били използвани по едно или друго време с такава цел — мистър Норел намръщено се втренчи в пръстите си. — Като пренесе част от силите си върху предмет по свой избор, магьосникът разчита да се подсигури срещу изтощаване на силите, което е неизбежен резултат от болест или старост. Самият аз често съм се изкушавал да го направя: моите способности могат лесно да се повлияят от тежка настинка или гърлобол. Но след като го обмислих внимателно, заключих, че подобно разхвърляне на магическите сили не е никак препоръчително. Да разгледаме случая с използването на пръстен. Пръстените отдавна се смятат за особено подходящи за този вид магия поради малките си размери. Човек може да носи пръстен на ръката си с години, без да буди никакви подозрения — което не би било така, ако демонстрира същата привързаност към книга или камъче, — но въпреки това почти няма магьосник в историята, който след прехвърляне на част от способностите и силата си върху магически пръстен да не го е загубил и да не си е създал куп главоболия, докато си го върне. Да вземем за пример Учителя от Нотингам, живял през XII век. Дъщеря му взела магическия му пръстен за най-обикновена дрънкулка, сложила го на пръста си и отишла на панаира на свети Матей. Там тази безразсъдната девойка…

— Какво? — неочаквано възкликна Стрейндж.

— Какво? — повтори мистър Норел стреснат.

Стрейндж стрелна събеседника си с въпросителен поглед. Мистър Норел впери очи в него, леко уплашен.

— Моля за извинение, сър — каза Стрейндж, — но правилно ли ви разбрах? Говорите за магически сили, влезли по някакъв начин в пръстени, камъни, амулети и други подобни неща, нали?

Мистър Норел предпазливо кимна.

— Но мисля, че казахте… Тоест… — Стрейндж търсеше начин да се изрази колкото може по-любезно. — Мисля, че преди няколко седмици казахте, че магическите пръстени и камъни са мит.

Мистър Норел гледаше тревожно ученика си.

— Или може би съм се объркал? — попита Стрейндж.

Мистър Норел не отговори.

— Сигурно съм се объркал — каза Стрейндж. — Извинете ме, сър, че ви прекъснах. Моля, продължете.

Но макар да беше видимо облекчен от това, че събеседникът му е разрешил проблема, мистър Норел вече не бе в състояние да продължи и предложи да пийнат чай, а мистър Стрейндж с готовност се съгласи52.

Същата вечер Стрейндж разказа на Арабела всичко, за което бяха говорили с мистър Норел.

— Това беше най-невероятното нещо на света! Той толкова се уплаши, че са го разкрили, че не можа да измисли какво да каже. Наложи ми се да измислям нови лъжи, с които да му помагам да се измъкне. Бях принуден да заговорнича с него срещу себе си!

— Но аз не разбирам — отвърна Арабела. — Защо трябва да си противоречи по такъв странен начин?

— О, той е твърдо решен да запази някои неща за себе си. Това е очевидно, но предполагам не винаги може да помни кое трябва да пази в тайна и кое — не. Помниш ли, когато ти казах, че между книгите в библиотеката му има пролуки? Е, оказва се, че в деня, в който е решил да ме вземе за чирак, е поръчал да изпразнят пет лавици от библиотеката и да върнат книгите в Йоркшир, защото са твърде опасни за мен.

— Мили Боже! А ти откъде разбра за това? — попита Арабела изненадана.

— Дролайт и Ласелс ми казаха. С най-голямо удоволствие.

— Злонамерени негодници!

Мистър Норел бе много разочарован да научи, че трябва да прекъснат обучението на Стрейндж за ден-