тях. — Наистина мисля, че мъжът ми е най-разсеяният човек на света. Сигурно подлага на големи изпитания търпението на мистър Норел.

— Мистър Норел? — попита лейди Поул.

— Мистър Стрейндж има честта да бъде негов ученик — каза Арабела.

Тя очакваше в отговор Нейно благородие да започне да хвали забележителните магически способности на мистър Норел или да изрази благодарност за добрината му към нея. Но лейди Поул не каза нищо и затова Арабела продължи с окуражителен тон:

— Разбира се, ние сме слушали много за чудната магия, която мистър Норел е направил на Ваше благородие.

— Мистър Норел никога не е бил мой приятел — сухо и делово отвърна лейди Поул. — Бих предпочела да съм мъртва, отколкото това, което съм сега.

Изказването й бе толкова неочаквано, че в първите няколко секунди Арабела не знаеше какво да каже. Самата тя нямаше причини да харесва мистър Норел. Той никога не се държеше любезно с нея — всъщност дори няколко пъти ясно й бе показал колко я презира, но все пак беше единственият колега на съпруга й. И тъй както жената на адмирала винаги би взела страната на флота или жената на епископа би дала подкрепата си за църквата, Арабела се чувстваше длъжна да каже нещо в защита на другия магьосник.

— Болката и страданието са най-лошите ни спътници и няма съмнение, че Ваше благородие е уморена до смърт от тях. Никой на света не би ви обвинил, че искате да се отървете от мъките… (докато говореше така, Арабела си мислеше; „Странно, но тя не изглежда болна. Ни най-малко“). Но ако това, което казват, е вярно, Ваше благородие има утеха в страданието си. Трябва да призная, че не съм чувала да се спомене името на Ваше благородие, без то да бъде придружено от похвала за предаността на съпруга ви. Едва ли бихте искали да го изоставите. Едва ли Ваше благородие не е поне малко благодарна на мистър Норел дори само заради сър Уолтър.

Лейди Поул не отговори, вместо това заразпитва Арабела за съпруга й. От колко време се занимава с магия? Откога е ученик на мистър Норел? Магиите му обикновено успешни ли са? Сам ли прави магии или следва единствено напътствията на мистър Норел?

Арабела се постара да отговори най-изчерпателно на въпросите й, като добави:

— Ако има нещо, за което Ваше благородие желае да попита мистър Стрейндж, ако искате да го помолите за някаква услуга, само кажете.

— Благодаря. Но това, което имам да кажа, е еднакво важно както за съпруга ви, така и за мен. Мисля, че мистър Стрейндж трябва да научи как мистър Норел ме обрече на ужасна съдба. Съпругът ви трябва да разбере с какъв човек си има работа. Ще му кажете ли?

— Разбира се, аз…

— Обещайте, че ще му кажете.

— Ще кажа на мистър Стрейндж всичко, което Ваше благородие пожелае.

— Трябва да вя предупредя, че съм правила много опити да разкажа на хората за нещастието си и никога досега не съм успявала.

При тези думи на лейди Поул се случи нещо, какво — Арабела не можа да разбере. Сякаш някоя от картините помръдна или някой мина покрай едно от огледалата и изведнъж и се стори, че тази стая не е никаква стая и че стените не са от камък, а те се намират на нещо като кръстопът и от всички страни към лейди Поул духат далечни ветрове.

— През 1607 година — започна тя — джентълмен на име Редшоу от Халифакс, Западен Йоркшир, наследил 10 лири от леля си. Използвал парите, за да купи турски килим, който донесъл у дома и постлал на каменния под във всекидневната. След това пийнал бира и заспал на стол край огъня. Събудил се в два часа сутринта и видял, че на килима седят триста-четиристотин души, всеки висок около два-три инча59. Мистър Редшоу забелязал, че най-важните сред тях — както мъже, така и жени — са красиво облечени в златни и сребърни доспехи и яздят бели зайци, които за тях са толкова големи, колкото за нас слоновете. Когато ги попитал какво правят, една смела душа измежду тях се покатерила на рамото му и изкрещяла в ухото му, че те възнамеряват да проведат битка според правилата на Оноре Боне и че килимът на мистър Редшоу е особено подходящ за тази цел, защото повтарящите се шарки помагат на херолдите да определят дали армиите са разположени правилно и дали не се опитват нечестно да спечелят предимство пред противника. На мистър Редшоу обаче не се харесало някой да води битка на новия му килим, затова взел метлата и… Не, почакайте! — внезапно извика лейди Поул и закри лицето си с ръце. — Не исках да кажа това!.

Тя започна отначало. Този път разказа история за човек, който отишъл на лов в гората. Отдалечил се от приятелите си. Копитото на коня му попаднало в една заешка дупка и ездачът паднал. Докато падал, изпитал странното усещане, че се спуска в заешката дупка. Когато се опомнил, видял, че се намира в непозната страна със свое слънце и свой дъжд. В гора, много подобна на тази, из която яздел допреди малко, имало къща, където група джентълмени, някои доста странни на вид, играели карти.

Лейди Поул тъкмо стигна до мястото, когато джентълмените поканили изгубилия се ловец да се присъедини към тях, и изведнъж едва доловим шум, подобен на въздишка, накара Арабела да се обърне. Тя видя, че сър Уолтър е влязъл в стаята и гледа жена си стъписан. — Уморена си — каза й той.

Лейди Поул погледна съпруга си. Изражението й в този момент беше неопределено. В него се примесваха тъга и съжаление и — колкото и да е странно — известна ирония. Сякаш лейди Поул искаше да каже: „Погледнете ни само! Каква печална двойка сме!“ Но на глас изрече:

— Не съм по-уморена от всеки друг път. Снощи трябва да съм извървяла много мили. И сякаш съм танцувала часове наред!

— Тогава трябва да си починеш — настоя сър Уолтър. — Нека те заведа горе при Памписфорд, тя ще се погрижи за теб.

Отначало лейди Поул като че ли се противеше. Тя стисна ръката на Арабела и я задържа, сякаш за да покаже, че не е съгласна да се раздели с нея. Но после също толкова внезапно я пусна и се остави на сър Уолтър да я изведе от стаята.

На вратата лейди Поул се обърна и каза:

— Довиждане, мисис Стрейндж. Дано ви позволят да дойдете отново. Надявам се да ми окажете тази чест. Аз не се виждам с никого. Или по-скоро виждам зали, пълни с хора, но нито един християнин сред тях.

Арабела пристъпи напред с намерението да стисне ръката на лейди Поул и да я увери, че с удоволствие ще дойде пак, но сър Уолтър бързо изведе съпругата си от стаята. За втори път този ден мисис Стрейндж остана сама в къщата на „Харли Стрийт“.

Разнесоха се удари на камбана.

Естествено, Арабела се изненада, тъй като сър Уолтър й бе казал, че заради болестта на лейди Поул камбаните на „Света Дева Мария“ не бият. Тази камбана звучеше много тъжно и далечно и събуди във въображението й всевъзможни меланхолични картини…

…голи, брулени от вятъра тресавища и бърда, пусти полета и стърчащи руини с врати, увиснали на пантите си; черна полуразрушена църква, зеещ гроб, самоубиец, заровен на самотен кръстопът, клада от кости, горяща сред мрачни снегове, бесило с човек, окачен за ръката, друг човек, разпънат на колело, старинно копие, забито в калта, с висящ на него странен талисман, подобен на малък кожен пръст, плашило, чиито черни парцали се веят така силно на вятъра, че то сякаш подскача в сивия въздух и лети към нея, пляскайки с огромни черни криле…

— Моля да ме извините, ако сте видели нещо, което ви е смутило — обади се сър Уолтър, който се беше върнал в стаята.

Арабела се подпря на един стол, за да не падне.

— Мисис Стрейндж! Зле ли ви е? — той я хвана под ръка и й помогна да седне. — Да повикам ли някого? Съпруга ви? Прислужницата на Нейно благородие?

— Не, не — отвърна Арабела леко задъхана. — Не искам никого и нищо. Мислех… Не знаех, че сте тук. Това е всичко.

Сър Уолтър я гледаше силно разтревожен. Тя направи опит да му се усмихне, но не беше сигурна, че усмивката е излязла сполучлива.

Домакинът пъхна ръце в джобовете си, извади ги, прокара пръсти през косата си и дълбоко