споменаваше като най-щастливия мъж в кралството, а и самият той бе на същото мнение. Мис Уинтъртаун — злочестата, бледа, болна мис Уинтъртаун — будеше у него състрадание, но лейди Поул, която непрестанно сияеше от забележително здраве и отлично разположение на духа, бе обект на възхищението му. Когато тя неволно се сблъска със секретаря на войната, случката му се стори най-забавната шега на света и той я разказваше на всеки срещнат. Сър Уолтър тайно сподели с доверената си приятелка лейди Уинзел, че това е най-подходящата съпруга за него — умна, жизнена, точно такава жена, за каквато би могъл да мечтае. Особено му допадаше независимият й начин на мислене.
— Миналата седмица ми каза, че правителството не бива да изпраща пари и войска на краля на Швеция — както и направихме, — а вместо това трябва да подкрепи правителствата на Португалия и Испания и да превърне тези страни в бази за операциите си срещу Бонапарт. На деветнадесет да изказваш такива дълбоки разсъждения по най-различни въпроси и да достигаш до такива изводи! На деветнадесет да се противопоставяш така дръзко на правителството! Разбира се, аз й казах, че мястото й е в Парламента!
Лейди Поул обединяваше в едно цяло такива разнородни качества като красота, политическа далновидност, богатство и магическо възкресение. Висшето общество не се съмняваше, че й е отредено да стане един от най-видните му представители. Тя беше омъжена от близо три месеца: време беше да излезе на пътя, който Съдбата и обществото й бяха начертали. Затова новото семейство разпрати покани за великолепен прием, който трябваше да се състои през втората седмица на януари.
Първият прием на всяка млада съпруга е грандиозно събитие, изпълнено с множество дребни тревоги. Постиженията, които са й спечелили добра слава през трите години след завършването на училище, вече не са достатъчни. Не е достатъчно да се облича изискано, да подбира най-подходящите бижута, да говори френски, да свири на пиано и да пее. Сега тя трябва да съсредоточи вниманието си върху френската кухня и френските вина. Макар че може да приема съвети от други хора по тези важни въпроси, собственият й вкус и предпочитания трябва да бъдат основното, от което да се ръководи. От нея се очаква да отхвърли стила на майка си в посрещането на гости и да върши нещата по друг начин. В Лондон светските хора вечерят навън четири-пет пъти седмично. Как младата съпруга — деветнадесетгодишна и почти без никакъв опит в кухнята — ще съумее да изнамери ястия, които да поразят и задоволят тези изтънчени небца.
После идва ред на прислугата. В дома на младата съпруга всички слуги са нови. Ако има спешна нужда от нещо — свещи, особен вид вилица, дебел плат, в който да се внесе горещият супник, — дали ще успеят да го намерят? В дома на лейди Поул на „Харли Стрийт“ номер 9 проблемите бяха тройно повече. Половината слуги бяха от Нортхамптъншир, от семейното й имение в Грейт Хитърдън, а останалите бяха отскоро наети в Лондон, а както всички знаят, между селската и лондонската прислуга има голяма разлика. Въпросът не се отнася точно до задълженията им. И в Нортхамптъншир, точно както и в Лондон, слугите трябва да готвят, да чистят, да поднасят и прислужват. Не, разликата е свързана повече с начина, по който се изпълняват тези задължения. Да кажем, че селски земевладелец в Нортхамптъншир отиде на гости у съседа си. Визитата приключва, слугата донася палтото на госта и му помага да се облече. Докато го прави, съвсем естествено е почтително да се осведоми за здравето на съпругата му. Гостът ни най-малко не се засяга и отговаря, като на свой ред задава въпроси. Може да е дочул, че бабата на слугата е паднала или се е порязала, докато е брала зелки в градината, и иска да разбере дали се е оправила. Земевладелецът и слугата населяват съвсем малък свят и се познават от детинство. Но в Лондон това никога не се прави. Лондонският прислужник не може да се обръща към гостите на господаря си. Той трябва да се държи така, сякаш не подозира, че на света съществуват такива неща като баби и зелки.
На „Харли Стрийт“ номер 9 селските слуги на лейди Поул постоянно се чувстваха неловко, бояха се да не сгрешат някъде и никога не бяха сигурни как да постъпят. Дори речта им се смяташе за неправилна и беше обект на подигравки. Нортхамптънширският им акцент не винаги бе разбираем за лондонските слуги (които, трябва да се признае, не полагаха особени усилия да го разберат), те използваха думи като „мачка“, „подглавка“, „багне“ и „кепенци“, когато трябваше да кажат „котка“, „възглавница“, „агне“ и „капаци“.
Лондонските слуги обичаха да си правят шеги със селската прислуга. Даваха на младия прислужник Алфред чинии със зловонна мръсна вода, като му казваха, че е френска супа, и го караха да я поднася за вечеря на другите слуги. Често изпращаха селските прислужници със съобщения до момчето на касапина, до хлебаря и до фенерджията. Съобщенията бяха на лондонски жаргон и селските слуги не разбираха нищичко от тях, но за момчето на касапина, хлебаря и фенерджията, които ги разбираха много добре, те бяха вулгарни и обидни. Веднъж момчето на касапина насини окото на Алфред заради това, което му беше казал, докато лондонските прислужници подслушваха и се кикотеха в килера.
Естествено, селските слуги редовно се оплакваха на лейди Поул (която познаваха цял живот) от начина, по който ги тормозят, и на лейди Поул не й беше приятно да научи, че старите й приятели са нещастни в новия си дом. Но тя бе неопитна и не знаеше как да постъпи. Нито за миг не се съмняваше в истинността на думите им, но се боеше, че може само да влоши нещата.
— Какво да правя, сър Уолтър? — попита лейди Поул.
— Какво да правите ли? — изненада се съпругът й. — Нищо. Оставете всичко на Стивън Блек. Стивън ще ги направи послушни като агънца и задружни като ято косове.
Преди да се ожени, сър Уолтър имаше само един прислужник — Стивън Блек — и доверието му към този човек беше безгранично. На „Харли Стрийт“ номер 9 Стивън носеше титлата „иконом“, но задълженията и отговорностите му далеч надхвърляха тези на обикновения иконом: той се срещаше с банкери и адвокати от името на сър Уолтър, преглеждаше сметките от имотите на лейди Поул и докладваше на господаря си за състоянието им, наемаше слуги и работници, без да се допитва до никого, ръководеше работата им, плащаше надници и заплати.
Разбира се, в много домакинства има прислужник, който по силата на забележителния си ум и способности се ползва с авторитет, необичаен за положението си. Но в случая със Стивън това бе още по- необичайно, тъй като той беше негър. Казвам „необичайно“, защото нима обикновено чернокожите не се ползват с най-малко уважение в дома? Колкото и да са трудолюбиви. Колкото и да са умни. И все пак Стивън Блек бе успял някак да обори този универсален принцип. Вярно е, че притежаваше известни предимства: красиво лице и висока, добре сложена фигура. Със сигурност от полза му беше и фактът, че господарят му бе политик, който с готовност демонстрираше либералните си възгледи пред света, поверявайки управлението на дома и делата си на чернокож слуга.
Останалите слуги с известно учудване установяваха, че началникът им е чернокож — човек, какъвто повечето от тях дори не бяха виждали дотогава. В началото някои бяха склонни да се възмущават, говореха помежду си, че ако той се осмели да им нареди нещо, ще го удостоят с много груб отговор. Но каквито и да бяха намеренията им, те скоро установяваха, че в присъствието на Стивън не могат да си позволят нищо подобно. Тежкият поглед, авторитетният вид и разумните му наставления някак съвсем естествено ги караха да изпълняват всичко, което им поръча.
Момчето на касапина, хлебарят, фенерджията и други подобни познати на прислугата от „Харли Стрийт“ от самото начало проявяваха голям интерес към Стивън. Те разпитваха слугите за начина му на живот. Какво яде, какво пие? Какви приятели има? Къде обича да ходи, ако случайно му остане свободно време? Когато слугите от „Харли Стрийт“ отговаряха, че тази сутрин Стивън е закусил с три варени яйца, че е голям приятел с уелсеца камериер на секретаря на войната и че предишната вечер е ходил на бал на прислугата в Уапинг, момчето на касапина, хлебарят и фенерджията им бяха много благодарни за сведенията. Слугите от „Харли Стрийт“ ги питаха за какво им е да знаят тези неща. Момчето на касапина, хлебарят и фенерджията обясняваха, че от години в Лондон се носи слух за това, че Стивън Блек не е никакъв иконом, а е африкански принц, таен наследник на голямо кралство, и е добре известно, че когато му омръзне да бъде иконом, ще се завърне в родината си и ще се ожени за принцеса, черна като него.
След това разкритие слугите от „Харли Стрийт“ започнаха скришом да наблюдават Стивън и единодушно се съгласиха, че нищо не изглежда по-вероятно. Всъщност имаше ли по-красноречиво доказателство от собственото им покорство пред него? Защото беше невъзможно такива независими, горди по дух англичани да се подчинят на авторитета на чернокож мъж, ако инстинктивно не изпитваха уважението и почитта, с които простолюдието се отнася към един крал!
Междувременно Стивън Блек не подозираше нищичко за тези любопитни догадки. Той изпълняваше задълженията си съвестно както винаги. Продължаваше да лъска сребърните прибори, да обучава подчинените си да прислужват по френски, да надзирава готвачите, да поръчва цветя, спално бельо,
