Стрейндж, че понякога се държи подигравателно, дори грубо, че има твърде високо мнение за собствените си способности и съответно твърде ниско за способностите на другите хора. Новият прислужник не осведоми другите слуги за недостатъците си по простата причина, че не подозираше за тях. Макар че често се караше с приятели и съседи, той често с изненада научаваше причината за свадите и винаги хвърляше вината върху тях. Но за да не си помислите, че в тази глава ще се разказва само за неприятни личности, трябва веднага да отбележа, че докато коварството беше алфата и омегата на нрава на Лорънс Стрейндж, новият прислужник бе по-естествена смесица от светлина и сянка. Последният притежаваше доста здрав разум и защитаваше другите от действителни беди със същата енергия, с която отмъщаваше за въображаеми обиди към себе си.

Лорънс Стрейндж беше стар и не спеше много. Всъщност често се случваше нощем да се чувства по- бодър, отколкото денем, и с часове седеше на бюрото си, пишеше писма и се занимаваше с делата си. Разбира се, един от слугите трябваше също да стои буден и няколко дни след пристигането си в дома това задължение се падна на новия прислужник.

Всичко вървеше добре докъм два часа сутринта, когато мистър Стрейндж повика новия прислужник и го помоли да му донесе чашка шери. Колкото и обикновена да беше тази молба, за новия слуга се оказа доста трудно изпълнима. След като потърси шери на обичайното място, той се видя принуден да събуди първо камериерката, за да я попита къде е стаята на иконома, после самия иконом, за да го попита къде държат шерито. Дори тогава новият прислужник трябваше да изчака няколко минути, докато икономът изрази учудването си от това, че мистър Стрейндж иска шери — нещо, което почти никога не пие. Синът на мистър Стрейндж обаче, мистър Джонатан Стрейндж — добави икономът, за да помогне на новия прислужник да се ориентира по-добре в домакинството, — много обича шери и обикновено държи една-две бутилки в стаята си.

Следвайки инструкциите на иконома, новият слуга отиде да донесе шери от избата — задача, която включваше неща като палене на свещи, лутане из дълги студени коридори, чистене на дрехите от полепнали по тях паяжини, удряне на главата в ръждясали стари предмети, провиснали от плесенясали стари тавани и бърсане на кръв и мръсотия от лицето след това. Той занесе чаша шери на мистър Стрейндж, който я пресуши на един дъх и поиска втора.

Новият прислужник реши, че е прекарал достатъчно време в избата за една нощ и като си спомни какво му бе казал икономът, се качи в стаята на мистър Джонатан Стрейндж. Влезе предпазливо, огледа се и заключи, че стаята явно е празна, макар че свещите още горяха. Това не изненада особено новия слуга, който знаеше, че един от многото пороци на богатите неженени господа е разточителството по отношение на свещите. Той започна да отваря чекмеджета и шкафове, да вдига нощни гърнета и да надзърта в тях, да поглежда под маси и столове, да наднича във вази с цветя (и ако местата, на които новият слуга търсеше, ви се струват необичайни, мога да кажа само, че той очевидно има повече опит с богати неженени господа от вас и знае, че навиците им в поддържането на домакинството се отличават с известна ексцентричност). Слугата намери бутилката с шери, почти както очакваше, в ролята на подпора за ботуши в един от ботушите на младия господар.

Докато сипваше шери в чаша, новият прислужник неволно погледна в огледалото, окачено на стената, и откри, че стаята всъщност не е празна. Джонатан Стрейндж седеше в кресло с висока облегалка и с голямо учудване следеше всяко движение на слугата. Последният не каза и дума за обяснение — защото какво обяснение можеше да даде, което младият господар би пожелал да чуе? Друг слуга веднага би го разбрал. Прислужникът излезе от стаята.

Още с пристигането си в дома на Стрейндж новият слуга хранеше известни надежди за издигане до авторитетна длъжност над останалата прислуга. Струваше му се, че превъзходството в ума и натрупаният опит го правят подходящ за дясна ръка на двамата господа Стрейндж във всички трудности, които биха могли да имат, във въображението те вече му казваха неща като: „Както знаеш, Джеръми, това са сериозни дела и аз не смея да ги поверя на друг освен теб.“ Би било пресилено да се каже, че тези надежди мигом са го напуснали, но той не можеше да не си даде сметка, че Джонатан Стрейндж е бил неприятно изненадан да види как някой влиза в личните му покои, за да налее чаша шери от личните му запаси.

И така, новият прислужник влезе в кабинета на Лорънс Стрейндж с попарени амбиции и в опасно лошо разположение на духа. Мистър Стрейндж пресуши на един дъх и тази чаша шери и отбеляза, че мисли да поиска трета. При тези думи слугата нададе отчаян вопъл, започна да си скубе косите и закрещя:

— За Бога, защо тогава, стари глупако, не казахте още в самото начало? Можех да ви донеса цяла бутилка!

Мистър Стрейндж го погледна стъписан и кротко каза, че, разбира се, няма нужда слугата да му носи трета чаша, щом това чак толкова го затруднява.

Новият прислужник се върна в кухнята (като по пътя се чудеше дали все пак не се е държал малко рязко). След няколко минути отново се позвъни. Мистър Стрейндж седеше на бюрото си с писмо в ръка и се взираше през прозореца в непрогледната дъждовна нощ.

— Има един човек, който живее на отсрещния хълм — каза той — и това писмо, Джеръми, трябва да стигне до него преди изгрев слънце.

Виж ти, помисли си прислужникът, започна се! Спешна сделка, която трябва да се извърши под прикритието на нощта! Какво друго може да означава това, освен че вече предпочита моите услуги пред тези на останалите? Много поласкан, слугата с готовност заяви, че веднага тръгва, и взе писмото, на което имаше само загадъчен надпис „Уивърн“. Той попита дали къщата има име, за да може да попита някого, ако случайно обърка пътя.

Мистър Стрейндж понечи да каже, че няма име, но после млъкна и се засмя.

— Ще попиташ за Уивърн от фермата „Разбито сърце“ — заключи той.

После обясни на слугата, че при падналата ограда срещу кръчмата на Блаксток трябва да отбие от широкия път и зад оградата ще види пътека, която ще го отведе право във ферма „Разбито сърце“.

И така, новият прислужник взе кон и силен фенер и излезе на широкия път. Нощта беше зловеща. Въздухът представляваше смесица от шумен вятър и сърдит, неумолим дъжд, който проникваше във всички пролуки на дрехите и скоро прислужникът се измокри и премръзна до кости.

Пътеката, която тръгваше от оградата срещу кръчмата на Блаксток, се изкачваше по склона на хълма и беше застрашително обрасла. Всъщност тя дори не заслужаваше наименованието „пътека“, защото по средата й растяха млади фиданки, които силният вятър подхващаше и превръщаше в камшици, които немилостиво биеха минаващия покрай тях прислужник. След като измина половин миля, той се чувстваше така, сякаш се беше борил с неколцина здрави мъже един след друг (а тъй като беше сприхав човек, който вечно влиза в свади на публични места, това усещане му бе отлично познато). Той ругаеше Уивърн за неговото нехайство и мързел, които му пречат да поддържа плетовете си. Едва след около час прислужникът излезе на място, което някога може и да е било поле, но сега беше пустош, обрасла с шипки и къпини, и съжали, че не е взел със себе си брадва. Върза коня за едно дърво и започна да си пробива път напред. Трънаците бяха огромни, остри и избуяли, на няколко пъти слугата се закачаше за някой храст на толкова места и по такъв сложен начин (ръка високо горе, крак далеч назад), че започна да се отчайва и да мисли, че никога няма да се измъкне. Виждаше му се странно, че някой може да живее зад такива избуяли трънаци, и си каза, че изобщо няма да се учуди, ако се окаже, че мистър Уивърн е мъртъв от сто години или повече. Е, това няма особено значение за мен, помисли си той, все пак от мен не се иска да го целувам.

Когато над хълма изгря тъжен сив ден, прислужникът стигна до разрушена къщурка, която може би имаше не толкова разбито сърце, колкото разбит гръбнак. Стената на огнището се беше изкривила навън като голям лък и отгоре й колебливо стърчеше коминът. Купчина керемиди, изпопадали от покрива, бяха оставили дупки, през които се виждаха гредите, оголени като ребра. Вътрешността на къщата бе обрасла с бъз и тръни и напористите им клони бяха изпочупили прозорците и избутали вратите от рамките им.

Новият прислужник постоя известно време в дъжда, съзерцавайки печалната гледка. Когато вдигна глава, видя някой да се спуска по хълма към него: призрачна фигура с причудлива шапка на главата и тояга в ръка. Когато се приближи, фигурата се оказа фермер, добродушен на вид човек, чийто фантастичен вид се дължеше изцяло на парчето брезент, с което беше покрил главата си, за да го пази от дъжда.

Той се обърна към прислужника със следните думи:

— Човече! Какво се е случило с вас? Целият сте в кръв, а хубавите ви дрехи са изпокъсани!

Прислужникът се погледна и установи, че наистина е така. Обясни, че пътеката е обрасла с тръни.