Фермерът го погледна стъписан.

— Но дотук има хубав път! — възкликна той. — На по-малко от четвърт миля западно от пътеката. По него можехте да стигнете за двойно по-кратко време! Кой, за Бога, ви е упътил по тази изоставена пътека?

Прислужникът не отговори, а вместо това попита човека дали знае къде е мистър Уивърн от ферма „Разбито сърце“.

— Това е колибата на Уивърн, но самият той вече пет години е покойник. „Разбито сърце“, значи? Така ли са ви казали, че се нарича? Някой си прави шеги с вас. Обрасла пътека, ферма „Разбито сърце“ — наистина! Все пак трябва да кажа, че това име й подхожда: сърцето на Уивърн наистина бе разбито. Горкият човек имаше нещастието да притежава парче земя, на което един джентълмен в долината беше хвърлил око, и когато Уивърн отказа да го продаде, джентълменът изпрати посред нощ банда хулигани да изкоренят всичкия фасул, моркови и зелки, които Уивърн беше посадил, а когато и това не помогна, негодникът започна да води дела срещу него — бедният Уивърн не разбираше нищо от закони и съдилища и не можа да се оправи.

Прислужникът се замисли за момент.

— Струва ми се — каза той накрая, — че знам името на този джентълмен.

— О, всички го знаят — отвърна фермерът и погледна изпитателно прислужника. — Човече, блед сте като платно и треперите така, че ще се разпаднете!

— Студено ми е — каза прислужникът.

Тогава фермерът (който се представи като Булбридж) настоя прислужникът да дойде с него в дома му, за да се сгрее на огъня, да хапне и да пийне, може би дори да си полегне. Прислужникът му благодари, но каза, че просто му е студено, нищо повече.

Булбридж го заведе при коня му (като избягваше тръните) и му показа как да излезе на пътя, след което прислужникът се върна в дома на мистър Стрейндж.

Невзрачно бледо слънце изгря в невзрачното бледо небе като алегорична картина на отчаянието и докато яздеше, прислужникът имаше чувството, че слънцето е горкият Уивърн, а небето е Адът и че Уивърн е изпратен там от мистър Стрейндж, за да се мъчи вечно.

Когато се прибра, другите слуги го наобиколиха.

— Ах, момче! — тревожно възкликна икономът. — Как изглеждаш само! Заради шерито ли е, Джеръми? Да не си ядосал господаря?

Новият прислужник се свлече от коня на земята. Той сграбчи иконома за дрехите и поиска да му донесе въдица, за да улови горкия Уивърн, който плува в Ада.

От това и други също толкова членоразделни изказвания слугите бързо заключиха, че Джеръми е настинал и има треска. Те го сложиха в леглото и изпратиха някого да повика лекар. Но Лорънс Стрейндж чу за това и проводи втори пратеник след първия, за да каже на лекаря, че няма нужда да идва. После мистър Стрейндж каза, че му се яде овесена каша, и съобщи на иконома, че иска новият прислужник да му я донесе. Това принуди иконома да потърси мистър Джонатан Стрейндж с молба да направи нещо, но се оказа, че Джонатан Стрейндж е станал рано и е препуснал към Шрусбъри с намерението да остане там до следващия ден. Затова слугите се видяха принудени да вдигнат новия прислужник от леглото, да го облекат, да сложат подноса с овесената каша в треперещите му ръце и да го побутнат през вратата на кабинета. През целия ден мистър Стрейндж отправяше поредица от дребни искания, всяко от които — и той особено настояваше на това — трябваше да се изпълни от новия прислужник.

Към вечерта новият слуга беше горещ като кипнал чайник и говореше несвързано за някакви бъчви със стриди. Но мистър Стрейндж обяви желанието си да прекара нощта в бодърстване и каза, че иска новият прислужник да стои с него в кабинета.

Икономът храбро помоли господаря си да му позволи лично да замести прислужника.

— Ах, но вие не разбирате колко се привързах към това момче — каза мистър Стрейндж с блеснали от недоволство очи — и как ми се иска постоянно да е край мен. Мислите, че не му е добре? Според мен той се нуждае единствено от чист въздух — и при тези думи Лорънс Стрейндж отвори прозореца над бюрото си. Стаята мигновено се изпълни с режещо студен въздух и отвън влетя шепа снежинки.

Икономът въздъхна, подпря новия прислужник (който беше започнал да се свлича) на стената и тайно пъхна в джобовете му грейки за ръце.

В полунощ слугинята от кухнята отиде в кабинета да занесе на мистър Стрейндж овесена каша. Когато се върна, тя съобщи, че господарят е намерил грейките за ръце, извадил ги е и ги е сложил на масата. Слугите си легнаха разтревожени и убедени, че до сутринта новият прислужник ще е мъртъв.

Дойде сутринта. Вратата на кабинета беше затворена. В седем часа никой не позвъни за прислугата, никой не излезе. Стана осем. Девет. Десет. Слугите кършеха отчаяно ръце.

Но това, което бяха забравили — всъщност което Лорънс Стрейндж бе забравил, — е, че новият прислужник беше млад, силен мъж, докато мистър Стрейндж беше стар, а през тази нощ господарят бе принуден да сподели част от страданията на новия си слуга. В десет часа и седем минути икономът и файтонджията предпазливо надзърнаха в кабинета и намериха новия прислужник дълбоко заспал на пода. От треската му нямаше и следа. В другия край на стаята на бюрото седеше Лорънс Стрейндж, замръзнал до смърт.

Когато събитията от двете последователни нощи се разчуха, всички бяха любопитни да видят прислужника, все едно беше герой, убил дракон или победил великан. Разбира се, новият слуга се радваше на новата си слава и докато разказваше и преразказваше историята, постепенно откри, че когато мистър Стрейндж е поискал третата чаша шери, той всъщност му е отговорил: „О, сигурно сега ти е приятно, зъл стар грешнико, да тормозиш почтените хора и да ги вкарваш в гроба, но ще дойде ден — и то скоро, — когато ще трябва да отговаряш за всяка въздишка, която си изтръгнал от гърдите на почтените мъже, за всяка сълза, търкулнала се от очите на вдовиците!“ Също така не след дълго в околността се разчу, че когато мистър Стрейндж е отворил прозореца с намерението да простуди прислужника до смърт, последният се е провикнал: „Сега е студено, Лорънс Стрейндж, но накрая ще е горещо! Сега студено, накрая горещо!“ — пророчески намек за настоящата участ на мистър Стрейндж.

Януари 1808 година