— И все пак аз съм убеден, че той иска да ми навреди. Всъщност вече ми навреди достатъчно.
— Да — съгласи се Чайлдърмас, — и още как! Докато е бил в килера, е изял три пая с месо.
— И две пити сирене! — добави Лукас.
Мистър Норел бе принуден да признае пред себе си, че такива действия не прилягат особено на велик магьосник, но все пак за да се успокои докрай, трябваше да излее гнева си на някого. И тъй като Чайлдърмас и Лукас му бяха подръка, той започна с тях — произнесе дълга реч, окачествяваща Винкулус като най-големия злодей, живял някога, и завършваща с красноречиви намеци за това какво очаква безочливи и нехайни слуги като тях.
Чайлдърмас и Лукас, които откакто бяха на служба при мистър Норел, почти всяка седмица слушаха подобни неща, не се разтревожиха особено, а просто изчакаха, докато господарят им изрази възмущението си, след което Чайлдърмас каза:
— Като оставим настрана пайовете и сиренето, той е преминал през сериозни затруднения, за да ви посети, излагайки се дори на риск от обесване.
Какво толкова е искал?
— О! Да ми съобщи пророчество на Краля Гарван. Нищо оригинално. Точно толкова неразбираемо, колкото всяко подобно бръщолевене. Споменаваше се за някакво бойно поле, за някакъв трон и сребърен венец, но основното значение на това, което имаше да каже, според мен бе да се представи за магьосник, за какъвто очевидно се смята.
След като се успокои, че Винкулус не е страховит съперник, мистър Норел започна да съжалява, че изобщо е влязъл в спор с него. Каза си, че би било по-добре да запази надменно и гордо мълчание. Той се утеши със спомена за далеч по-безобидния вид на Винкулус, когато Лукас и Дейви го извеждаха от стаята. Постепенно тази картина, както и съзнанието за собственото му превъзходство откъм познания и способности му помогнаха да възвърне предишното си спокойствие. Но — уви! — това спокойствие се оказа краткотрайно. Защото след като отново разгърна „Езикът на птиците“, мистър Норел се натъкна на следния пасаж:
…В магията няма нищо друго освен дивия устрем на птицата, която се стрелва във висините. Няма друго създание на земята с такъв потенциал за магия. Дори най-слабите от тях могат да отлетят от този свят и неволно да достигнат Другите земи. Откъде идва вятърът, който брули лицето, който разлиства страниците на книгата? Там, където безгрижната магия на малките диви създания среща магията на Човека, където езикът на вятъра, дъжда и дърветата става разбираем, ще открием Краля Гарван…28
Следващия път, когато мистър Норел видя лорд Портисхед (а това стана два дни по-късно), той незабавно отиде при лорда и се обърна към него със следните думи:
— Надявам се, милорд, че в следващия брой на списанието ще отправите остри критики към Томас Ланчестър. Години наред аз се възхищавах от „Езика на птиците“, считайки го за смел опит за предоставяне на ясно и разбираемо определение за магията на Ауреатите, но след по-обстоен преглед открих, че текстът съдържа някои от най-лошите им характеристики… Той е загадъчен, милорд! Той е загадъчен!
14
ФЕРМА „РАЗБИТО СЪРЦЕ“
Януари 1808 година
БЛИЗО ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ преди мистър Норел да дойде в Лондон с намерението да смае света с възраждането на английската магия, джентълмен на име Лорънс Стрейндж встъпи във владение на наследството си. То включваше полуразрушена къща, малко голо поле и планина от дългове и ипотеки. Това бяха наистина сериозни затруднения, но Лорънс Стрейндж си каза, че сред тях няма нищо, което голяма сума пари да не може да поправи, затова подобно на много други джентълмени преди и след него си постави за цел да бъде особено любезен с богатите наследници от женски пол и тъй като беше хубав мъж с изискани маниери и добри умения да води разговор, за нула време успя да заплени някоя си мис Еркуистоун, млада дама от Шотландия с 900 лири годишно.
С парите, които мис Еркуистоун му донесе, Лорънс Стрейндж поправи къщата, захвана да обработва земята и изплати дълговете си. Скоро започна да печели, вместо да дължи пари. Той разшири имението си и започна да заема суми срещу петнадесет процента лихва. Тези и други подобни начинания го занимаваха във всеки час от ежедневието му. Стрейндж вече не можеше да си позволи да отделя много внимание на жена си. Всъщност той даде ясно да се разбере, че компанията й и разговорите с нея са му досадни и тя, клетата, много се измъчваше от това. Имението на Лорънс Стрейндж се намираше в Шропшир — затънтен край близо до границата с Уелс. Мисис Стрейндж не познаваше никого там. Тя бе свикнала с градския живот, с единбургските балове, с магазините, с интелектуалните разговори с тамошните си приятели, затова гледката на високите мрачни хълмове, вечно тънещи в уелска мъгла и дъжд, й се струваше крайно потискаща. Мисис Стрейндж живя пет години в самота и накрая почина от настинка, която бе хванала по време на самотна разходка из същите тези хълмове в силен дъжд.
Мистър и мисис Стрейндж имаха дете, което бе на около четири години, когато майка му почина. Едва няколко дни след погребението на мисис Стрейндж това дете стана причина за жестока свада между Лорънс Стрейндж и роднините на покойната. Семейство Еркуистоун твърдяха, че съгласно положенията в брачния договор голяма част от богатството на мисис Стрейндж сега трябва да премине към сина й, който ще го наследи, когато навърши пълнолетие. Лорънс Стрейндж не изненада никого с настояването си, че всяко пени от парите на жена му е негово и че той може да прави с тези пари каквото пожелае. Двете страни се посъветваха с адвокати и започнаха два отделни процеса — единият в Колегията за граждански дела в Лондон, а другият в шотландски съд. Делата „Стрейндж срещу Еркуистоун“ и „Еркуистоун срещу Стрейндж“ се проточиха с години и през това време самият вид на детето стана непоносим за мистър Стрейндж. Струваше му се, че момчето е като блатиста нива или като градина с болни дървета — нещо, което струва пари на хартия, но не носи добър годишен доход. Ако английското законодателство позволяваше да се продаде едно дете и да се купи друго, по-добро, Лорънс Стрейндж вероятно би го направил29.
Междувременно Еркуистоун си дадоха сметка, че Лорънс Стрейндж е в състояние да направи живота на сина си също толкова нещастен, колкото и този на покойната си жена, затова братът на мисис Стрейндж спешно писа до Лорънс Стрейндж с предложение момчето да прекарва част от годината в дома на роднините си в Единбург. За голямо учудване на Еркуистоун мистър Стрейндж не възрази срещу това30.
Така Джонатан Стрейндж започна да прекарва по половин година в къщата на мистър Еркуистоун на „Шарлот Скуеър“ в Единбург, където, както може да се очаква, се научи да не изпитва голяма почтителност към баща си. Там той получи първото си образование в компанията на трите си братовчедки — Маргарет, Мария и Джорджиана Еркуистоун31. Единбург несъмнено е един от най-цивилизованите градове в света, а жителите му са също толкова умни и също толкова обичат развлеченията, колкото и лондончани. Когато младият Стрейндж беше при тях, мистър и мисис Еркуистоун правеха всичко, за да го карат да се чувства щастлив, като се надяваха по този начин да компенсират пренебрежението и студенината в бащиния му дом. Затова не е чудно, че той порасна малко разглезен, малко своенравен и малко самонадеян.
Лорънс Стрейндж ставаше все по-стар и по-богат, но не и по-добродушен.
Няколко дни преди срещата на мистър Норел с Винкулус в дома на Стрейндж дойде нов прислужник. Другите слуги с готовност предложиха на новодошлия помощ и съвети: те му казаха, че Лорънс Стрейндж е горделив и коварен, че всички го мразят, че най-много от всичко обича парите и че от години не говори със сина си. Казаха още, че е истински дявол и че новият слуга не бива по никакъв начин да го ядосва, защото иначе горчиво ще се разкайва.
Новият прислужник им благодари за сведенията и обеща да запомни думите им. Но това, което другите слуги не знаеха, беше, че новодошлият притежава темперамент, който не отстъпва на този на мистър
