ножове и вилици и да се занимава с хилядите задачи по подготовката на дома и прислугата за важната вечер на великолепния прием. Когато тя най-после дойде, всичко беше толкова прекрасно, колкото неговата изобретателност можа да го направи. Вази с парникови рози изпълваха гостната и трапезарията и стояха в редица на стълбището. Масата за вечеря, застлана с тежка бяла покривка, искреше с целия разнороден блясък, с който среброто, кристалът и светлината от свещите сияят. На стените висяха две големи венециански огледала и по нареждане на Стивън бяха поставени едно срещу друго, така че отраженията удвояваха, утрояваха и учетворяваха среброто, кристала и свещите, и когато най-после седнаха да вечерят, гостите като че ли се потопиха в мека златиста светлина и сякаш самите те грейнаха.

Почетно място сред гостите заемаше мистър Норел. Какъв контраст с времето, когато за пръв път пристигна в Лондон! Тогава го пренебрегваха, той беше никой. Сега седеше сред най-високопоставените хора в кралството и те го ухажваха! Другите гости постоянно отправяха забележки и въпроси към него и оставаха напълно доволни от кратките му непохватни отговори: „Не знам кого имате предвид“ или „Не съм имал удоволствието да се запозная с този джентълмен“, или „Никога не съм бил на мястото, за което говорите“.

Част от отговорите на мистър Норел — най-забавната част — даваха Дролайт и Ласелс. Те седяха от двете му страни и многословно излагаха мненията му за съвременната магия. Тази вечер магията бе любима тема на всички. Озовали се едновременно в присъствието на единствения магьосник на Англия и на най- прочутия обект на магията му, гостите не можеха да мислят и да говорят за нищо друго. Скоро те започнаха да обсъждат множеството успешни магии, които се правеха из цялата страна след възкресяването на лейди Поул.

— Във всеки провинциален вестник излизат по две-три статии на тази тема — каза лорд Касълрей. — Завчера четох в „Бат Кроникъл“ за мъж на име Гибънс от „Милсън Стрийт“, който се събудил посред нощ, защото чул крадци да влизат в къщата му. Този човек имал богата библиотека с магически книги. Опитал да направи заклинание, което бил прочел, и превърнал крадците в мишки.

— Наистина ли? — попита мистър Канинг. — И какво станало с мишките?

— Разбягали се и се скрили в дупките на ламперията.

— Ха! — възкликна мистър Ласелс. — Повярвайте ми, милорд, не е имало магия. Гибънс е чул шум, уплашил се е, че може да са крадци, произнесъл е заклинание, отворил е вратата и е видял, че не са крадци, а мишки. Истината е, че от самото начало са били мишки. Всички тези истории накрая се оказват неверни. В Линкълн има неженен свещеник на име Малпас, който заедно със сестра си се занимава с това да проверява предполагаеми случаи на магия, и досега не са намерили и капка истина в тях.

— Те са такива почитатели на мистър Норел, този свещеник и сестра му! ентусиазирано добави мистър Дролайт. — Толкова се радват, че се е появил човек, който да възроди благородното изкуство на английската магия! Не могат да се примирят, че други хора разказват измислици и имат претенцията да повтарят неговите велики дела! За тях е непоносимо, че други хора си придават важност за сметка на мистър Норел! Приемат го като лична обида! Мистър Норел бе така любезен да им предостави няколко сигурни средства за несъмнено доказване на безпочвеността на тези твърдения и мистър и мис Малпас обикалят страната с файтона си, за да уличават тези измамници!

— Струва ми се, че сте твърде добронамерен към Гибънс, мистър Ласелс — намеси се мистър Норел с обичайния си педантичен тон. — Не се знае дали не е преследвал някаква злоумишлена цел с измисленото си твърдение. Най-малкото е излъгал за библиотеката си. Изпратих Чайлдърмас да я види и той каза, че в нея няма и една книга отпреди 1760 година. Нищо ценно! Абсолютно нищо ценно!

— Все пак да се надяваме — обърна се лейди Поул към мистър Норел, — че свещеникът и сестра му скоро ще се натъкнат на човек с истински магически способности — такъв, който да ви помага, сър.

— О, няма нито един такъв човек! — възкликна Дролайт. — Нито един! Разбирате ли, за да се подготви за забележителните си дела, мистър Норел е прекарал години наред в четене на книги. Уви, подобна отдаденост на интересите на родината се среща много рядко! Уверявам ви, че няма друг такъв човек!

— Но свещеникът и сестра му не бива да се отказват от търсенето — упорстваше лейди Поул. — От личния си опит знам колко труд изисква една-единствена магия. Помислете колко хубаво би било, ако мистър Норел имаше помощник.

— Хубаво, но малко вероятно — обади се мистър Ласелс. — Досега Малпас не са открили нищо, което да предполага съществуването на подобен човек.

— Но ако се съди по собствените ви думи, мистър Ласелс, те и не търсят! — каза лейди Поул. — Те имат за цел да изобличават измамници, не да търсят нови магьосници. За тях би било много лесно, докато обикалят с файтона си, да разпитват за хора, които правят магии и притежават библиотеки. Убедена съм, че това няма да ги затрудни твърде много. Те ще се радват да направят всичко по силите си, за да ви помогнат, сър (това бе адресирано към мистър Норел). И нека всички се надяваме, че скоро ще успеят, защото мисля, че сигурно се чувствате малко самотен в заниманията си.

Междувременно гостите бяха изпразнили съдържанието на около петдесет чинии и слугите се заеха да ги отнасят. Дамите се оттеглиха, а господата останаха да допиват виното си. Но те скоро установиха, че взаимната им компания им доставя по-малко удоволствие от обикновено. Бяха изчерпали всичко, което имаха да кажат по темата за магията. Клюкарстването за познатите им не ги забавляваше и дори разговорите за политика им се виждаха някак скучни. Накратко, те решиха, че им липсва компанията на лейди Поул и казаха на сър Уолтър — казаха, а не го попитаха, — че явно страда от отсъствието на жена си. Той отвърна, че не е така. Но гостите не му повярваха: всеизвестно е, че наскоро оженилите се господа никога не са щастливи далеч от съпругите си; и най-кратката раздяла може да потисне духа на младоженеца и да повлияе зле на храносмилането му. Гостите на сър Уолтър се запитаха едни други дали не им се струва, че домакинът изглежда кисел, и се съгласиха, че е така. Той отрече. О, сър Уолтър си придава смел вид, нали? Много добре. Но очевидно положението му беше плачевно. Гостите се смилиха над него и отидоха да се присъединят към дамите.

Стивън Блек стоеше край бюфета в ъгъла и видя как господата излязоха. В стаята останаха трима слуги — Алфред, Джефри и Робърт.

— Да поднесем ли чая, мистър Блек? — невинно попита Алфред. Стивън Блек вдигна тънкия си показалец като знак за слугите да останат по местата си и леко се намръщи, за да ги накара да млъкнат. Той изчака, докато джентълмените се отдалечиха достатъчно, за да не чуват, и възкликна:

— За Бога, какво ви става тази вечер? Алфред! Знам, че рядко ти се е случвало да се намираш в такава изискана компания като тази вечер, но това не е причина да забравиш всичко, на което съм те учил! Потресен съм от глупостта ти!

Алфред измърмори някакво извинение.

— Лорд Касълрей поиска да му донесеш фазан с трюфели, чух го съвсем ясно! А ти му донесе ягодово желе! Къде ти беше умът?

Алфред каза нещо нечленоразделно, в което Стивън успя да различи единствено думата „страх“.

— Било те е страх? От какво?

— Стори ми се, че видях някаква фигура да стои зад стола на лейди Поул.

— Алфред, какво говориш?

— Висок човек с лъскава сребриста коса и зелено сако. Стоеше надвесен над лейди Поул и я наблюдаваше. И в следващия миг изчезна.

— Алфред, погледни натам.

— Да, мистър Блек.

— Какво виждаш?

— Завеса, мистър Блек.

— И какво друго?

— Свещник.

— Зелена кадифена завеса и свещник със запалени свещи. Това е твоят човек със зелено сако и сребриста коса, Алфред. Сега иди помогни на Сиси да прибере порцелановия сервиз и в бъдеще не бъди такъв глупак — Стивън Блек се обърна към следващия слуга. — Джефри! Твоето поведение по нищо не отстъпва на това на Алфред. Кълна се, сякаш мислите ти бяха съвсем другаде. Какво имаш да кажеш в свое оправдание?

Горкият Джефри не можа да отговори веднага. Той мигаше, хапеше устни и изобщо правеше всички