белота, а по ръкавиците им от шевро нямаше и петънце.
Но въпреки изящните дрехи и веселието на гостите ясно личеше, че къщата не е в такова цветущо състояние, в каквото е била някога. Залата беше мъждиво осветена от недостатъчен брой лоени свещи и музиката се изпълняваше само от една виола и една флейта.
„Това трябва да е музиката, за която говореха Джефри и Алфред — помисли си Стивън. — Странно как не съм я чул досега! Тя е точно толкова меланхолична, колкото я описаха.“
Той отиде до тесен прозорец без стъкло, погледна навън и видя мрачна, гъста гора, обляна в звездна светлина.
„А това трябва да е гората, за която говори Робърт. Колко злокобна изглежда! Чудя се дали има и камбана?“
— О, да! — каза една дама, застанала наблизо. Тя беше облечена в рокля с цвят на буря, мрак и дъжд и носеше огърлица от лъжливи обещания и съжаления. Стивън се изненада, че дамата му отговаря, тъй като беше съвсем сигурен, че не е произнесъл мислите си на глас.
— Наистина има камбана! — продължи тя. — На върха на една от кулите. Дамата се усмихваше и го гледаше с такова искрено възхищение, че му се стори редно да й каже нещо.
— Това несъмнено е най-изисканото светско събиране, мадам. Не помня кога за последно съм виждал толкова красиви лица и толкова грациозни фигури на едно място. И всеки от гостите е в разцвета на младостта си. Признавам, че съм учуден от отсъствието на стари хора тук. Нима тези дами и господа нямат майки и бащи, лели и чичовци?
— Каква странна забележка! — отвърна дамата през смях. — Защо му е на господаря на дом „Изгубена надежда“ да кани стари и нелицеприятни хора на бала си? Кой би искал да ги гледа? Впрочем ние не сме толкова млади, колкото предполагате. Когато за последен път видяхме майките и бащите си, Англия беше само гъста гора и голо тресавище. Но почакайте! Вижте! Ето я лейди Поул!
Сред танцуващите Стивън забеляза господарката си. Тя беше облечена в синя кадифена рокля и джентълменът с коса като глухарче я водеше към средата на залата за танц.
Тогава дамата в рокля с цвят на буря, мрак и дъжд попита Стивън дали желае да танцува с нея.
— С удоволствие — отвърна той.
Когато другите дами видяха колко добре танцува Стивън, нямаше такава, която да не иска да бъде негова партньорка за следващия танц. След дамата в рокля с цвят на буря, мрак и дъжд той избра млада дама, която нямаше коса, а носеше перука от лъскави бръмбари и те жужаха и пъплеха по главата й. Третата му партньорка се оплакваше всеки път, щом Стивън докоснеше роклята й, като казваше, че това пречи на роклята да пее, и когато погледна надолу, той видя, че дрехата наистина е покрита с мънички усти, които се отваряха и пееха някакра мелодия, съставена от призрачни високи тонове.
Макар че като цяло танцьорите се придържаха към общоприетия етикет и сменяха партньорите си на всеки два танца, Стивън забеляза, че джентълменът с коса като глухарче цяла вечер танцува с лейди Поул и че почти не разменя дума с останалите гости. Но домакинът не беше забравил Стивън. Всеки път, когато икономът погледнеше към него, джентълменът с коса като глухарче му се усмихваше, кимаше и по всякакъв начин се опитваше да покаже, че от всички прекрасни неща на бала най-голямо удоволствие му доставя присъствието на Стивън Блек.
17
НЕОБЯСНИМАТА ПОЯВА НА ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГВИНЕИ
Януари 1808 година
НАЙ-ДОБРАТА БАКАЛИЯ в града е „При Бренди“ на „Сейнт Джеймс Стрийт“. Това не е само мое мнение: дядото на сър Уолтър, сър Уилям Поул, отказваше да купува кафе, шоколад или чай от което и да било друго място, като твърдеше, че в сравнение с фино мляното печено турско кафе на мистър Бренди всички други кафета имали блудкав аромат. Трябва да се каже обаче, че покровителството на сър Уилям Поул беше нож с две остриета. Макар да беше щедър на хвалби и винаги любезен и снизходителен с търговците, рядко се случваше да си плати сметката в магазина и когато почина, сумата, която дължеше на „При Бренди“ се оказа значителна. Мистър Бренди, сприхав, червендалест, навъсен старец, не беше на себе си от гняв. Той почина скоро след сър Поул и много хора сметнаха, че го е направил нарочно, за да тръгне по петите на благородния си длъжник.
Със смъртта на мистър Бренди търговията премина в ръцете на вдовицата му. Мистър Бренди се бе оженил късно и читателите ми едва ли ще се изненадат, като научат, че мисис Бренди не беше от най- щастливите съпруги. Тя бързо откри, че мъжът й изпитва далеч по-голямо удоволствие от това да гледа гвинеи и шилинги, отколкото жена си — макар че не знам какъв трябва да е този мъж, който да не би се радвал да я гледа, защото тя беше самата красота и миловидност: с меки кестеняви къдрици, бистри сини очи и нежно лице. Струва ми се, че стар мъж като мистър Бренди, чието единствено ценно качество бяха парите му, би следвало да цени младата си хубава съпруга и да полага всички усилия, за да й угоди, но той не го правеше. Дори отказа да й наеме отделна къща, в която да живее — нещо, което лесно можеше да си позволи. Мистър Бренди беше такъв скъперник, че двамата с жена му трябваше да живеят в малката стаичка над бакалията на „Сейнт Джеймс Стрийт“ и през дванадесетте години съвместен живот тази стаичка служеше на семейството за всекидневна, спалня, трапезария и кухня. Но само три седмици след смъртта на мистър Бренди вдовицата му купи къща в Айлингтън, близо до „Ейнджъл“, и нае три прислужници, чиито имена бяха Суки, Дафни и Делфина.
Освен това мисис Бренди нае двама мъже да обслужват клиентите в магазина. Джон Ъпчърч беше сериозен, трудолюбив и способен. Тоби Смит бе нервен червенокос мъж, чието поведение често озадачаваше мисис Бренди.
Понякога той беше мълчалив и омърлушен, друг път изведнъж се развеселяваше и ставаше неочаквано откровен. От няколко случая на несъответствия в сметките (каквито има при всеки търговец) и от нещастния и смутен вид, с който Тоби отговаряше на въпроси, свързани с това, мисис Бренди започна да се страхува, че той си присвоява разликата. Една януарска вечер съмненията й придобиха неочакван обрат. Тя седеше в малката стаичка над магазина, когато на вратата се почука и Тоби Смит влезе, пристъпяйки от крак на крак и отбягвайки погледа й.
— Какво има, Тоби?
— Извинете, мадам — заговори Тоби и очите му зашариха из стаята. — Парите не излизат. Двамата с Джон ги преброихме няколко пъти, мадам, смятахме наново и наново, но сметката не излиза.
Мисис Бренди се затюхка и попита колко пари не излизат.
— Двадесет и пет гвинеи, мадам.
— Двадесет и пет гвинеи! — възкликна тя ужасена. — Двадесет и пет гвинеи! Как е възможно да сме изгубили толкова много? О, дано да сте сгрешили, Тоби. Двадесет и пет гвинеи! Нямах представа, че в магазина има толкова пари! Ах, Тоби! — ахна мисис Бренди и изведнъж й хрумна: — Обрали са ни!
— Не, мадам — каза Тоби. — Моля за извинение, мадам, но вие грешите. Нямах предвид, че имаме двадесет и пет гвинеи по-малко. Имаме в повече, мадам. Със същата сума.
Мисис Бренди го погледна втренчено.
— Можете сама да се уверите, мадам — продължи той, — ако слезете в магазина — и отвори вратата пред нея с поглед, изпълнен с тревога и молба. Тя тичешком слезе по стълбите в магазина, следвана от Тоби.
Беше към девет часа в безлунна вечер. Всички капаци на прозорците бяха затворени и Джон и Тоби бяха угасили лампите. В магазина би следвало да е тъмно като в рог, но вместо това в него сияеше мека, златиста светлина, която като че ли идваше от нещо златно, оставено на тезгяха.
Там имаше шепа лъскави гвинеи. Мисис Бренди взе една от монетите и я разгледа. Сякаш държеше топка от мека жълта светлина с монета на дъното. Светлината беше странна. На нея мисис Бренди, Джон и Тоби някак не приличаха на себе си: мисис Бренди изглеждаше горда и високомерна, Джон — хитър и нечестен, а видът на Тоби беше направо свиреп. Няма нужда да казвам, че тези черти бяха неприсъщи на характерите им. Но още по-странна беше промяната, настъпила с десетките малки махагонови чекмеджета, които заемаха една от стените на магазина. В друга вечер надписите с позлатени букви по тях съобщаваха за съдържанието им, което бе следното: „Мента (рязана)“, „Мента (нерязана)“, „Кориандър“, „Дива
