СЛУГИТЕ НА „Харли Стрийт“ продължиха да виждат несъществуващи неща и да чуват странни звуци. На готвача Джон Лонгридж и на кухненската прислуга се причуваше тъжно биене на камбана. Въздействието на камбаната, както обясни Джон Лонгридж на Стивън Блек, беше, че живо им припомняше всеки близък, който е умрял, всички хубави неща, които са изгубили, и всяко лошо нещо, което някога им се е случило. В резултат на това хората ставаха потиснати и оклюмали и им се струваше, че животът няма смисъл.

Джефри и Алфред — двамата най-млади прислужници — се измъчваха от свиренето на флейтата и цигулката, които Джефри бе чул за пръв път в нощта на приема. Музиката винаги като че ли долиташе от съседна стая. Стивън ги разведе из цялата къща и им показа, че никъде никой не свири на такива инструменти, но това не помогна: слугите продължиха да се страхуват и да се чувстват зле.

Най-странно от всички според Стивън беше поведението на Робърт, най-възрастния прислужник. От самото начало Робърт правеше впечатление на разумен, съзнателен и благонадежден — накратко, той беше последният човек на света, който би се поддал на въображаеми страхове. И въпреки това Робърт продължаваше да твърди, че чува как около къщата расте невидима гора. Щом спреше за малко да отдъхне, той чуваше как призрачни клони драскат по стените и чукат по прозорците, как дървесни корени пълзят под основите на къщата и разцепват тухлите. Робърт казваше, че гората е стара и коварна. Който върви през нея, трябва да се страхува колкото от дърветата, толкова и от дебнещи разбойници.

Но, възразяваше Стивън, най-близката гора е на мили от къщата, чак към Хампстед Хийт, и дори там дърветата са култивирани. Те не се увиват около къщите на хората и не се опитват да ги разрушат. Каквото и да говореше Стивън, Робърт само клатеше глава и потръпваше.

Единствената утеха на Стивън беше, че тази странна лудост сред слугите бе премахнала всички различия между тях. Лондонската прислуга вече не обръщаше внимание на особения говор и старомодните маниери на селските слуги, а последните вече не се оплакваха на Стивън, че лондонските слуги си правят шеги с тях и ги пращат да изпълняват несъществуващи поръчки. Сега цялата прислуга беше единна в убеждението си, че къщата е обитавана от духове. След работа всички сядаха в кухнята и си разказваха истории за други къщи, в които са чували, че има духове и ужасии, и за страшната участ, сполетяла обитателите им.

Една вечер, близо две седмици след приема на лейди Поул, слугите седяха край огъня в кухнята, увлечени в любимото си занимание. Стивън бързо се умори да ги слуша и се прибра в стаичката си да чете вестник. Не бяха минали и няколко минути, когато се позвъни. Той остави вестника, сложи черния си фрак и отиде да види кой го вика.

В малкия коридор, свързващ кухнята със стаята на иконома, имаше ред звънци, а под звънците с кафява боя грижливо бяха изписани наименованията на различните стаи: „Венецианската гостна“, „Жълтият салон“, „Трапезарията“, „Всекидневната на лейди Поул“, „Спалнята на лейди Поул“, „Гардеробната на лейди Поул“, „Кабинетът на сър Уолтър“, „Спалнята на сър Уолтър“, „Гардеробната на сър Уолтър“, „Изгубена надежда“.

„Изгубена надежда?“ — помисли си Стивън. — „Какво, за Бога, е това?“

Същата сутрин той беше платил на дърводелеца за поставянето на звънците и бе записал сумата в счетоводната книга: „На Еймъс Джъд за поставяне на 9 звънеца в кухненския коридор и надписване на стаите отдолу — 4 шилинга.“ А сега звънците бяха десет. И звънецът на „Изгубена надежда“ биеше неумолимо.

„Може би — каза си Стивън — Джъд е решил да се пошегува. Е, още утре ще дойде да поправи стореното.“

Като не знаеше какво друго да направи, Стивън обиколи приземния етаж и надникна във всяка стая: навсякъде беше пусто. След това се качи на първия етаж.

На площадката на стълбището имаше врата, която икономът не беше виждал досега.

— Кой е там? — прошепна глас зад вратата. Гласът беше непознат и макар че бе само шепот, странно прониза слуха на Стивън. Като че ли влезе в главата му от друго място, не през ушите.

— Някой стои на площадката! — продължи шепнещият глас. — Прислужникът ли е? Влезте, моля ви! Имам нужда от вас!

Стивън почука и влезе.

Стаята беше също толкова загадъчна, колкото и вратата й. Ако някой помолеше Стивън да я опише, той би казал, че е обзаведена в готически стил, и това бе единственото описание, което можеше да му хрумне за този необичаен интериор. Но в нея нямаше нито едно от обичайните готически украшения, изобразени на страниците на „Енциклопедия на изкуствата“ на мистър Акерман. Нямаше нито заострени средновековни арки, нито пищна дърворезба, нито религиозни мотиви. Стените и подът бяха от прост сив камък, доста очукани и неравни на места. Таванът беше каменен и сводест. Един-единствен малък прозорец гледаше към огряното от звезди небе. На него нямаше стъкло и зимният вятър безпрепятствено нахлуваше в стаята.

Блед джентълмен със забележително изобилие от сребриста коса, пухкава като глухарче, с вид на крайно неудовлетворение се взираше в отражението си в старо напукано огледало.

— О, ето ви най-после! — каза той, като хвърли бърз поглед към Стивън. — В тази къща човек може да звъни цяла вечност и никой да не дойде!

— Много съжалявам, сър — отвърна Стивън, — но никой не ми е казал, че сте тук — той предположи, че джентълменът е гост на сър Уолтър или лейди Поул, което обясняваше наличието на джентълмена, но не и на стаята. Джентълмените често получават покани да отсядат в домовете на други хора. Стаите — по-скоро не.

— С какво мога да ви бъда полезен, сър? — попита Стивън.

— Ама че сте глупав! — възкликна джентълменът с коса като глухарче. — Не знаете ли, че тази вечер лейди Поул ще идва на бал в дома ми? Моят слуга отиде някъде и се загуби. Как мога да се появя до красивата лейди Поул в този вид?

Джентълменът имаше основание да се оплаква: лицето му беше небръснато, странната му коса бе