цялата заплетена, а и не беше облечен, само загърнат в старомоден халат.

— Ей сега ще се заема с вас, сър — увери го Стивън. — Но първо трябва да намеря с какво да ви избръсна. Предполагам, че едва ли знаете къде слугата ви държи бръснача.

Джентълменът сви рамене.

В стаята нямаше тоалетна масичка. Всъщност мебелите бяха съвсем малко и трудно се поддаваха на описание. Имаше огледало, старо трикрако столче и причудлив стол, украсен с резба, който сякаш бе направен от кости. На Стивън му беше трудно да си представи, че това са човешки кости, макар че поразително приличаха на такива.

На столчето редом с красива малка кутийка икономът намери изящен сребърен бръснач. На пода имаше поочукан калаен леген, пълен с вода.

Странно, но в стаята нямаше камина, само ръждясал железен мангал с нажежени въглища, който пръскаше мръсни сажди по пода. Затова Стивън стопли водата в легена на мангала и после избръсна джентълмена. Когато свърши, гостът огледа лицето си и обяви, че е напълно доволен. Свали халата и постоя търпеливо по долни гащи, докато Стивън разтрие кожата му с четка от четина. Икономът не можа да не забележи, че докато другите джентълмени почервеняваха като раци от подобен масаж, този остана неизменно блед и единствената разлика беше, че кожата му придоби белезникав блясък подобен на лунния или седефения.

Дрехите му бяха най-фините, които Стивън някога бе виждал: ризата му беше превъзходно изпрана, а ботушите му лъщяха като черни огледала. Но най-хубави бяха дузината бели муселинови шалчета, всяко тънко като паяжина и колосано до твърдостта на хартия за ноти.

Тоалетът на джентълмена отне два часа, защото, както Стивън установи, гостът се оказа крайно суетен. С всяка минута той оставаше все по-доволен от иконома.

— Казвам ви, че моят невежа не притежава и половината от вашите умения в сресването на коси — обяви джентълменът, — а когато се стигне до финото изкуство на връзването на муселиново шалче — ах, нищичко не разбира!

— Е, сър, това е точно от онзи вид задачи, които обичам да върша — отвърна Стивън. — Де да можех да убедя сър Уолтър да полага повече грижи за облеклото си! Но джентълмените, които се занимават с политика, нямат време да мислят за тези неща.

Стивън помогна на джентълмена да облече тревистозеленото си сако (което беше с превъзходно качество и най-модерна кройка), после гостът отиде до столчето и взе малката кутийка, оставена върху него. Тя бе направена от порцелан и сребро и имаше размерите на кутия за енфие, но малко по-дълга от обичайното. Стивън отправи възторжена забележка относно цвета й, който не беше точно светлосин, нито сив, не съвсем лавандула и не съвсем люляк.

— Да, наистина! Красив цвят — ентусиазирано се съгласи джентълменът. — И не е никак лесно да се постигне. Пигментът трябва да се смеси със сълзи на стари моми от добро потекло, живели дълго и в безупречна добродетел и умрели, без да са видели и миг истинско щастие!

— Бедните дами! — каза Стивън. — Радвам се, че цветът е толкова рядък.

— О, не сълзите са тези, които го правят рядък, имам много бутилки от тях — трудността е в майсторството, необходимо за смесването на съставките.

Джентълменът беше станал толкова непринуден в общуването и така разговорлив, че Стивън без колебание го попита:

— И какво държите в тази красива кутийка, сър? Енфие?

— О, не! Това е скъпоценност, която искам лейди Поул да сложи на бала довечера!

Джентълменът отвори кутийката и показа на иконома малък бял пръст.

Отначало това се стори малко необичайно на Стивън, но учудването му тутакси се изпари и ако в този момент някой го беше попитал какво мисли за видяното, той щеше да отговори, че джентълмените често носят със себе си пръсти в малки кутийки и че това е просто един от многото подобни екземпляри, които е виждал.

— Отдавна ли е в семейството ви, сър? — любезно попита той.

— Не, съвсем отскоро.

Джентълменът затвори кутийката и я прибра в джоба си.

Двамата със Стивън погледнаха отражението му в огледалото. Стивън не можа да не забележи колко съвършено се допълват: лъскава черна кожа редом с матова бяла, всеки от двамата — съвършен пример на характерен тип мъжка красота. Същата мисъл като че ли споходи и джентълмена.

— Колко сме хубави! — каза той смаян. — Но сега виждам, че съм допуснал ужасна грешка! Взех ви за домашен прислужник! Това е невъзможно! Вашето достолепие и красота говорят за благороден, може би дори кралски произход! Предполагам, и вие като мен сте гост в този дом. Трябва да ви се извиня за неудобството и да ви благодаря за помощта, която ми оказахте в подготовката за срещата ми с красивата лейди Поул.

Стивън се усмихна.

— Не, сър. Аз съм прислужник. Работя при сър Уолтър.

Джентълменът с коса като глухарче повдигна вежди смаян.

— Такъв талантлив и хубав мъж като вас не бива да бъде слуга! — възкликна той с възмутен тон. — Мъж като вас трябва да бъде владетел на голямо имение! Какво е красотата, питам аз, ако не видим знак за превъзходството на едни хора над други? Но аз разбирам как е станало! Вашите врагове са се наговорили да ви лишат от цялото ви имущество и да ви принизят до невежите и простосмъртните!

— Не, сър. Грешите. Винаги съм бил слуга.

— Е, не разбирам как е възможно! — заяви джентълменът с коса като глухарче и недоверчиво поклати глава. — Тук има някаква загадка и аз непременно ще се заема с нея, веднага щом имам свободно време. А сега като отплата за това, че така добре сресахте косата ми и за всички други услуги, които ми оказахте, довечера ще дойдете на бала в дома ми.

Това беше толкова необичайно предложение, че в първия миг Стивън не знаеше какво да каже. „Или е луд — помисли си той, — или е някакъв политик радикал, който иска да унищожи всички обществени различия.“

— Дълбоко ценя честта, която ми оказвате, сър, но само помислете. Другите ви гости ще дойдат в дома ви, като ще очакват да се срещнат с дами и господа на тяхното положение. Когато открият, че имат за компания прислужник, сигурен съм, че ще се почувстват силно засегнати. Благодаря ви за любезността, но не бих искал да ви поставям в неудобно положение, нито да обиждам приятелите ви.

Това като че ли още повече порази джентълмена с коса като глухарче.

— Какви благородни чувства! — възкликна той. — Да жертвате собственото си удоволствие заради удобството на другите! Е, признавам, че на мен никога не би ми хрумнало подобно нещо. И това само засилва желанието ми да ви направя свой приятел и да направя всичко по силите си, за да ви бъда от помощ. Но вие не сте разбрали правилно. Тези гости, към които изпитвате такива скрупули, до един са мои васали и поданици. Никой от тях не би дръзнал да критикува мен или когото и да било от онези, които съм избрал да нарека свои приятели. А направят ли го — о, винаги можем да ги убием! Но наистина — добави джентълменът, сякаш внезапно се отегчи от този разговор — няма никаква полза да го обсъждаме, защото вие вече пристигнахте!

При тези думи джентълменът се отдалечи и Стивън установи, че стои в просторна зала, където множество хора танцуват под звуците на тъжна музика.

Това отново го изненада малко, но както и предишния път, за миг свикна с обстановката и започна да се оглежда наоколо. Въпреки всичко, което джентълменът с коса като глухарче му беше казал, отначало Стивън малко се страхуваше да не го познаят. Кратък оглед на гостите му бе достатъчен, за да се увери, че сред тях няма приятели на сър Уолтър — всъщност нямаше човек, когото Стивън да беше виждал преди, а и вярваше, че в спретнатите си черни дрехи и чистата си бяла риза лесно може да мине за джентълмен. Той се радваше, че сър Уолтър никога не изисква от него да носи ливрея или напудрена перука, които тутакси биха издали положението му.

Всички бяха облечени по най-последна мода. Дамите носеха рокли в най-изискани цветове (макар че в интерес на истината трябва да се каже, че малко от тези цветове бяха познати на Стивън). Господата бяха с бричове до коленете, бели чорапи и сака в кафяво, зелено, синьо и черно, ризите им сияеха от снежна